понеделник, 30 ноември 2015 г.

Призрачно...

Странно нещо е животът…
Понякога колкото и да си пораснал – това няма никакво значение. Защото не спираш да вярваш в призраци. Само че с годините призраците стават по-страшни, по-плътни, по-реални. Дебнат те на всеки ъгъл, в градския транспорт дори, в непознатия град, в собствения вход на блока ти. Не ти оставят и глътка свобода, потръпваш само при мисълта за тях. Защото собствените ти призраци имат чертите на хора, които са присъствали в живота ти… Но са си отишли. Завинаги. Безкомпромисно. Без право на „втори шанс”.  Тръгнали сте по различни пътища и това е било най-доброто, което сте можели да направите. Вместо да разтягате до безкрай едни взаимоотношения, изчерпани от самото си начало.
Само че не всичко е толкова лесно. Няма как като с магическа гумичка да изтриеш от житейската си карта извървения заедно път. Каквото и да правиш – там все остава едно празно бяло петно, с познатите очертания, с познатия силует…
Същият силует, който с течение на времето се изпълва с призрачност и хладина.
Същият силует, който понякога пасва с профила на някого, когото ще срещнеш в автобуса до вкъщи… и тази среща ще накара машината, която пази всички спомени в теб, жално да изскрибуца. Защо – не знам… Кой може да каже защо ни е страх призраци?


Яница ХРИСТОВА