четвъртък, 14 юни 2018 г.

Донкихотовски


Там съм. Някъде –
по средата на пътя,
свила гнездо сред бурята,
приютила гръм и мълнии,
заглушила всеки стон,
който напомня,
че от раните – незаздравелите –
все още изтича светът ми. 
И вали. Вали навън –
порой от пропилени възможности.
Една съсухрена ръка потропва
по стъклото на прозореца,
обсипано с капки дъжд.
Не искам да отварям.
Прекалено рано е...
И за тази умора,
дошла тук без време…
Там съм. Някъде.
Боря се с призраци.
От миналото, настоящето и бъдещето.
Рисувам стихове.
И не се страхувам.
Сили не ми останаха за страх.
Вкопчила до бяло
пръстите си в сабята,
ще се боря. Донкихотовски.
С поредната вятърна мелница,
пред която ме изправя светът.
И ще пиша своята история –
само с думите,
 които ме изпълват със смисъл… 

Яница ХРИСТОВА 

петък, 20 април 2018 г.

Неделя


Неделя.
След дъжд.
Завалял изневиделица.
И под умиращата светлина
на дългия, проточен залез,
обагрил синевата в златно, охра
и напудрени розови облаци.
Ще последвам следите ти,
които отекват в безкрая.
Но все пак водят към мен.
Винаги водят към мен... 

Яница ХРИСТОВА

неделя, 1 април 2018 г.

Дете тича към безкрая...


Дете тича към безкрая,
иска да улови с ръка звездите.
Но преди да се усети,
изплъзнали са се лъчите
и е останал само копнежът –
вечен.

Когато никой не го гледа,
рисува залези.
И колекционира пеперуди
с изранени крила.
Разказва тихо истории
и приютява пчелите в дъжда.

Виж го.
Детето, което тича към безкрая.
Вярва, че са до колене вълните.
И да го сломят няма да успеят,
защото морето шепти с гласа
на неговите древни братя –
мореплаватели,
                откриватели,
                               хора, които не знаят покой.
И заспиват сред звездите.  
С бурята – заключили я дълбоко в себе си.

Яница ХРИСТОВА 

събота, 24 март 2018 г.

Вкусът на живота



Горчив.

Вкусът, който остава,

когато се събудиш след лош сън.

Или когато не можеш да заспиш

след лош ден.

И след онези моменти,

в които се оглеждаш

и търсиш подкрепа,

а виждаш само сянката си,

която лениво се точи след теб,

сякаш би напуснала също,

ако можеше.



Трупа се. Горчивината.

Заплашва да прелее

и да те удави.

Научи се да плуваш, младежо,

не разчитай на спасителни пояси,

пълни са само с въздух и несигурност.

Върху това или искаш да се крепи

крехкото ти бъдеще?



И да се криеш зад крепости, не помага.

Врагът живее в теб.

Трупа се като оловна отрова

и заменя съставните части

от костите ти.

Накрая дори няма да можеш

да вървиш с високо вдигната глава.

Ще загубиш първо звездите.

След това гордостта.

И накрая като мекотело

ще съществуваш сред отломките от себе си.



Горчив.

Понякога това е вкусът на живота.

Сладостта се изнизва между пръстите

като скъсана перлена огърлица.

Но оставя следи по небцето.

И когато много загорчи,

затвори очи…

И си спомни.



Яница ХРИСТОВА


вторник, 13 март 2018 г.

Викинг


Имам душа на стар викинг
и тя пътува през безкрайни морета,
събира късчета лед,
топи ги в топла жарава
и изцелява раните,
натрупани с времето…
Вятърът се заплита в платната на лодката,
древна и с белези – като самата вечност.
А хоризонтът е тънка линия сред синевата,
която надвисва над нас като воал.
Понякога разчитам само звездни карти
и търся криволичещите линии на съдбата.
Понякога копнея за бряг с уморен поглед,
понякога искам да потъна в дълбините,
а друг път знам – брегът е вътре в мен,
опора, твърда земя, която ме спира
и ме кара да вървя с гордо вдигнала глава.
Имам душа на стар викинг.
Крия я с усмивка.
Показва се само в блясъка в очите ми,
когато идва буря –
от онези, които изпъстрят небосклона
със светкавици и гръм;
които заплашват с водовъртеж,
защото след тях нищо няма да е вече същото.
Не се плаша тогава.
Опъвам платната, държа здраво щурвала
и плувам в свои води -
сред вълни, по-високи от мен… 

Яница ХРИСТОВА