Истории от БДЖ

Влакът – мястото, което наистина свързва хората!

Днес пътувах в едно изключително интересно купе – със свещеник, който (да ме прощавате) ама така приличаше на Гандалф! С едно младо момиче и с две възрастни дами. Завихриха се разговори за религия, вяра, икономика, политика, за младостта и старостта, за прехода на времето и за промяната. За всичко, което днес ме вълнува повече от когато и да било! И едната дама каза нещо, което винаги ще помня – с цялото ми уважение към нея, което успя да спечели още с влизането си във влака – заради спокойствието си, заради ведростта, която излъчваше, заради безкрайното си човешко отношение и заради всички изживени години, в които е преминала през какво ли не. Тази жена беше прехвърлила шестдесетте! Пенсиониран лекар, живеещ с невероятната пенсия от 209 лева! Имаща късмета баба й и дядо й да и плащат парното „от оня свят” – заради завещаните ниви, от които на есен получава рента. Тази жена, която е преминала през времето, в което не само Интернет и мобилните телефони са звучали като научна фантастика, а дори и автоматичните перални и телевизията са приличали на приказка от бъдещето. Тази жена, която преди два месеца е изпратила съпруга си на най-далечното пътешествие... И въпреки всичко беше спокойна, приела света такъв, какъвто е, беше мила и добронамерена, въоръжена с усмивка и човещина... дори и в моментите, в които очите й плувваха в сълзи...

„Не я разбирам цялата тази алчност – каза тя. – Колко му трябва на човек? Да си покрие нуждите днес и да може да излезе пред хората. Нищо друго не му трябва. А младите? Не знаят ли младите, че трябва да се чувстват като най-щастливите хора на света? Самият факт, че си млад и че си здрав, трябва да те прави не само щастлив, а най-щастливия! Всичко друго е илюзия...” И после спомена, че времето отсява фантазиите от реалността, но няма значение какво се случва – важното е как ти преминаваш, с какво чувство, през предизвикателствата на живота...

Много... отрезвяващо. И истинско. Накрая слязох на моята гара без да усетя кога и как са минали последните два часа. И ми беше леко – имах чувството, че някой е махнал целия товар на завършването, всички въпроси и всичко излишно... и е останало само онова – най-важното. Събрано в малките неща. И пълно с толкова живот!

Яница ХРИСТОВА 

Следуниверситетска действителност

            Когато станеш абсолвент и се озовеш в следуниверситетската действителност, неизбежно осъзнаваш колко много неща всъщност не знаеш за света. Онзи, истинския свят, за който образованието уж те подготвя. А се очаква от теб, придобил солидния инструментариум от Знания, смело и с гордо вдигната глава да прекрачиш в следващия етап от живота си. Вече не си дете. Не си и тийнейджър. Дори не си на ръба на съзряването, както е било, когато си бил в 12 клас. Сега си голям човек, прехвърлил си 20-те години. На вратата ти потропват всички страхове и тревоги, които са част от ежедневието на възрастните... Но и всички мечти – които си носил със себе си през живота си. На кого ще отвориш? И дали изборите ти ще бъдат правилни? Дали ще те отведат на точното място? Въпросите се трупат един след друг... А отговори може да ти даде само времето – след време. И това кара хоризонтът пред теб да те примамва – с цялата си неизвестност, с всички възможности, с безбройните пътища, които можеш да извървиш. Но и в този момент хоризонтът натежава – небето над теб започва да тежи върху раменете ти, започваш да усещаш как цялата му тежест се стоварва върху плещите ти. Заради отговорността. Която идва със завършването. Отговорността за собствения ти живот пред теб самия, отговорността пред родителите ти, пред приятелите ти и пред всички, които вярват в теб. Отговорността пред хората, които не бива да разочароваш...

            Знаеш ли обаче че това не се случва само на теб? Всеки преминава през този преход – неизбежно е. Погледни в очите на приятелите си – те са в същото положение като теб! Надвиснали са над пропастта на неизвестното... и всеки миг ще скочат. Ще скочиш и ти. Неизбежно е. Наистина.

            И в този момент най-силно имаш нужда от някой... който, за разлика от повечето, няма да застане пред теб и да ти каже, че всичко, което предстои оттук нататък, ще е много трудно. Това и ти го знаеш достатъчно добре. Но в този момент трябва да чуеш, че нищо, което се случва, не е окончателно. Че имаш право да сгрешиш – всеки има това право. Че можеш да тръгнеш по един път, после да го смениш, дори да се върнеш назад. Че дори и се провалиш, просто трябва да се изправиш отново на крака и да продължиш напред. Че винаги трябва да продължаваш напред! Трябва да чуеш, че някой вярва в теб. Че и още някой ще повярва в теб и ще ти даде шанса да покажеш на какво си способен. А ти си способен на много неща – не само заради образованието, а и заради целия труд, който си положил до тук. Някой трябва да ти каже да не губиш вяра – в себе си, в мечтите си и във всичко, което е изпълвало дните ти със смисъл. Някой трябва да ти каже, че дори и да имаш чувството, че не виждаш нищо пред себе си, че си изгубен и не знаеш на къде да вървиш... просто трябва да си спомниш кой си, какво искаш и какво си готов да направиш, за да го постигнеш.... Някой трябва да ти го каже. Ти може и да си го мислиш, да, да опитваш да се вдъхновиш сам, но е много по-различно, когато го чуеш – думите придобиват плътност и сякаш стават по-истински... Да, за това някой трябва да ти каже всички тези неща... И ако никой не го е направил до сега, то нека поне аз да го направя...

Яница ХРИСТОВА 

Животът такъв, какъвто можеше да бъде

            Младата журналистка се настани в мекото кресло срещу бюрото на лекаря, обляно в изкуствената светлина на луминесцентните лампи, включи диктофона си и го постави на плота по между им. Мъжът се усмихна самодоволно е се надвеси напред, докосвайки връхчетата на пръстите си над писалището.

            - Доктор Смиренов, - момичето се прокашля неловко и провери дали устройството записва разговора им, - благодарим ви, че се съгласихте да ви интервюирам за последния онлайн бюлетин на нашето списание за тази година.

            - И за това столетие! – допълни лекарят. – Трябва да изпратим ХХІ век подобаващо! Все пак това е векът, в  който цивилизацията ни достигна неподозирани технологични върхове и направи дори и немислимото възможно! Благодарение на времето, в което съм се родил, имам шанса да развивам методите си на работа и да бъда полезен за обществото. Тази мисъл изпълва дните ми напоследък. Мисля си, че ако се бях появил в друго столетие, щях да пропилея потенциала си…

            - Усещам, че това е намек за новото ви изобретение. Знам, че нашите читатели нямат търпение да научат малко повече за него. „Животопис”? Нали така го бяхте кръстили?

            - Да, точно така. Базирах се на идеята, че механизмът ми показва живота не такъв, какъвто е, а какъвто е възможно да бъде. Описва различни възможности на различни животи, на индивидуални съдби. И това го прави по своята същност уникално явление!

            - Как ви хрумна идеята за него? Какво ви мотивира? Според проучването, което направих, и според електронните писма, които всеки ден засипват редакцията ни, „Животопис” е едно както гениално, така и много опасно откритие.

            - Вижте… аз съм на 51 години,  роден съм в средата на века. Докато растях, все още имаше книги, които бяха част от нашия живот. Те ме възпитаха да бъда човека, който съм сега. В тях за пръв път се сблъсках с научната фантастика. За пръв път срещнах изобретения, които не съществуваха все още. Но днес са реалност. В една от книгите четох дори за подобна идея на моята, но тя по същество доста се различава от това, което направих аз. Още повече, че историята е писана преди повече от век и половина – тогава е била само фантазия, но днес е необходимост. Заради засилващата се вълна на масова депресия из страната. А и не само – това е световно явление. Има различни хипотези защо хората вече не са щастливи. Предполагам, че е защото имат натоварено ежедневие, прекарано във фабрики, фирми и миньорски заводи, където не са обградени с други хора, а с машини, роботи и компютри. Мисля и че времето оказва влияние – работниците са затворени по цял ден, не виждат слънцето, а естествената светлина е много важна за духовния баланс. Но такова е положението – днес има повече удоволствия за консуматора, за които, разбира се, трябват повече пари, а за повече пари, трябва да се работи повече. Разбирам. Но това поставя всички в омагьосан кръг. И когато кръгът се обтегне, когато тъгата и недоволството им започнат да ги задушават, се появява необходимостта от помощ. Необходимостта от „Животопис”. Не си мислете, че говоря празни приказки. Прекарал съм дълги години в изучаването на човешката душа. Дори имам магистърска степен по психоанализа. Но… знаете, светът много бързо започна да се променя. Всички около мен ми натякваха, че само с това образование няма да си намеря никаква работа, защото грижата за душата вече не е приоритет. Може би са били прави. За това и се преориентирах към изследване на развитието на техниката, на дигиталния свят и на новите електронни възможности. Съдейки по постигнатите резултати само от последната година, тоест откакто заработи „Животопис”, смятам, че комбинацията е повече от сполучлива.

            - Доста любопитна информация дадохте, доктор Смиренов. Но дали все пак бихте могъл да обясните как точно работи изобретението ви?

            - Всъщност е много просто. „Животопис” е основан на съвременните възможности на изкуствения интелект, вграден в операционната система на обслужващия ни компютър, както и на технологията на 3D изображенията, придобила широка популярност още в края на миналия век. Помня и как веднъж, след работа, вървях покрай алеята със соларни студия в града… И се замислих за самата идея – че след целия работен ден, работниците често посещават някое соларно студио, затварят се в една тясна ковчегоподобна кутийка, въобразяват си, че това може да компенсира истинските слънчеви лъчи и с придобития изкуствен тен заблуждават себе си и околните, че са здрави и всичко с тях е наред… Мисля, че това ме провокира най-много. „Животопис” се състои от няколко много важни компонента. Първо – пациентът, който дойде при мен, попълва своята лична житейска карта онлайн. В нея описва настоящия си живот, проблемите, болките и мечтите си. Изкуственият интелект обработва данните и подготвя индивидуален план-сценарии за конкретния пациент. След като тези стъпки са преминати, пациентът отделя един свободен ден, който прекарва в специална зала, изолирана от шум и външна светлина. Попадайки в залата, компютърът задейства  предварително обработения сценарии, които оживява пред очите на пациента и го потапя в света, в който винаги е искал да живее. Може да се разхожда из миналото и бъдещето, да се среща със съществуващи и несъществуващи личности, да говори с тях и те да му отговарят така, както ако наистина биха могли да бъдат там, с него! Осъзнавате ли значимостта на това откритие? Един ден, цял ден, изживян в света на мечтите ти, онези, лично твоите?

            - Да, да… - неуверено кимна младото момиче. – Но, докторе, като оставим настрана безспорно изкушаващите страни на „Животопис”, както вече споменах, той е едно доста… опасно творение. Предполагам знаете какво посочват социологическите проучвания? – момичето си позволи бегъл поглед по лицето на Смиренов, който се опитваше да изглежда все така уверен, но няколко бръчици на тревога набраздиха челото му. – А именно, че около 90% от вашите пациенти отказват да се върнат в реалния свят? И попадат или в санаториуми и клиники за душевно болни… или прибягват към последния, фатален изход от този живот… Не са единици и случаите, при които пациентите ви се пристрастяват към илюзията, която създава „Животопис”, а таксата за еднодневния сеанс е доста висока… Те задлъжняват, вземат заеми от кредитните центрове, които никога няма да успеят да върнат и така ги завещават на децата си, водейки ги им труден и тежък живот…  Това не ви ли кара да мислите, че трябва да преустановите дейността на клиниката и лабораторията си?

            - Аз… аз… - мъжът изглеждаше объркан. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от силата, с която беше събрал ръцете си върху бюрото. – Вижте… Аз не нося отговорност за това. Нали? Все пак не съм поканил никого насила, пациентите са идвали тук сами, водени от нуждата за помощ и подкрепа… Знам, че таблоидите ме обвиняват, че съм алчен и съм създал „Животопис”, за да забогатея бързо и лесно… Но не е… не съм такъв. Нали? Просто мечтите струват скъпо. Винаги е било така. Понякога хората цял живот се мъчат да достигнат един миг, един-единствен миг!, щастие… А аз им предоставям шанса да изживеят цял ден! Цял ден!

            - Не звучите много убедително, доктор Смиренов. – Журналистката тъжно се усмихна. – Вие сте по-наясно от всички останали, че това щастие е илюзорно.

            - Нима всяко щастие не е такова? – отвърна лекарят, възвръщайки твърдостта и увереността в гласа си.

            - Може би... – момичето безизразно повдигна рамене. - Но щом е така, как си обяснявате смъртните случай при вашите пациенти? Защо се стига до там, при условие, че „Животопис” е създаден, за да помага и да лекува депресията, а не да я задълбочава?

            - Вижте… Аз все пак съм само учен, не съм някое божество, в което днес и без друго никой не вярва. Мога само да гадая. Предполагам, че е необходима сила на духа, за да понесеш щастието, когато то се стовари върху теб. А може би… знам ли… може би те просто са разочаровани, че действителността, че самият живот, не е такъв, какъвто можеше да бъде…

            - А как…

            - Почакайте, почакайте! – доктор Смиренов стана от мястото си и недоволно размаха ръце. – Виждам, че подхождате пренебрежително към „Животопис” и улавям нападките и упрека в гласа ви! Не съм се съгласил да давам интервю при тези обстоятелства! Не ми се вижда редно! Отказвам!

            - Доктор Смиренов… - журналистката тревожно се взря в ядосания лекар и тонът й се смекчи, връщайки я към плахата неувереност от началото на разговора. Това интервю беше важно за списанието, тя го знаеше най-добре, не можеше точно в навечерието на Нова година да обърка всичко. – Не, моля ви, нека започнем от начало…

            - Не, късно е! При този непрофесионализъм, не заслужавате компромис от моя страна! – Смиренов  закрачи нервно покрай бюрото си. – Но знаете ли… Защо не изпробвате сама „Животопис”? Може би така ще успеете да обрисувате автентично действието му за читателите и няма да сте толкова скептична. – Той се ухили доволен от споходилата го идея и надменно изгледа уплашеното момиче, което се взираше в него с ококорените си сини очи. – Какво? Да не би това да ви притеснява?

            - Аз… аз не мисля, че е редно… - смутолеви журналистката и напрегнато се вкопчи в облегалката на креслото си. – Не съм подготвена…

            - О… - Смиренов  се приближи към нея. – Какво има да подготвяте? Нима в редакцията не ви претоварват с работа? Дори и днес? В навечерието на празника вие работите, работите, работите… И вие сте като всички други работници, признайте си – робиня сте на времето… Нима не сте искала друг живот? Нима не сте си представяла младините и зрелостта си по различен начин? Вероятно сте си мечтала за нещо… нещо, свързано с пътувания, със срещи, с любов, приятели… Но нещата са се пообъркали малко, а? – той замълча, а от очите на младата журналистка се стичаха сълзи. – Елате с мен до „Животопис”. Ще зърнете мечтите си, обещавам. За миг ще са само ваши…

            Момичето, лишено все едно от всякаква воля, се изправи и последва доктора към изхода на кабинета. Пред вратата се спря и прикова в него навлажнените си сини очи.

            - Вие… вие някога подлагал ли сте се на този тест със собственото си творение?

            - Аз ли? – лекарят се изненада се от въпроса. – Не!

            - Защо?

            - Хм… Може би защото ме е страх какво ще видя… и какво ще почувствам…

            - Но аз… и пациентите....

            - Не се тревожете! Помислете само за читателите? Това ще бъде материалът на живота ви!

            Вратата се затвори с щракване след тях. На бюрото, под натрапващата се светлина от луминесцентните лампи, остана само да премигва включеният диктофон, запаметяващ тишината  от празния кабинет… 

Яница ХРИСТОВА 

Отвъд страха

Когато те е страх,

облаци сякаш скриват звездите...

И тъмнината се сгъстява около теб,

сенките плъзват из града

и сърцето ти, уплашено, препуска...

Без да вижда път,

 без да вижда изход...

Когато те е страх,

заключваш всички врати

и оставаш сам...

Зазидваш се

и чакаш –

 да отминат кошмарите...

Но не знаеш ли –

Те заживяват в мига,

в който ключа изщрака...

Защото точно Те държат ръката ти,

когато го превърташ...

Когато те е страх,

светът не смее да се доближи до теб –

за да не избягаш...

И изчаква – да отмине малко време,

отново дъх да си поемеш...

За да ти даде всички закъснели подаръци,

за които тайно, отвъд страха си, си мечтал...

Яница ХРИСТОВА

Първоюнски

Скъпи пораснали и непораснали деца, честит празник :)
Запазете неподправеното любопитство, с което, типично по детски, се изучава света, непрестанният устрем, който превръща всичко в приключение и кара думата "скука" да звучи далечно и непонятно. Останете себе си, отстоявайки мечтите си и това, в което вярвате. И вярвайте - в чудеса, вълшебства и в щастливия край на всяка история. И живейте - по детски - опознаващи ежедневно границите на собствените си способности, без да се капсуловате в мисълта, че има нещо невъзможно! :)

Яница ХРИСТОВА