понеделник, 24 юни 2013 г.

Истории от БДЖ



Влакът – мястото, което наистина свързва хората!
Днес пътувах в едно изключително интересно купе – със свещеник, който (да ме прощавате) ама така приличаше на Гандалф! С едно младо момиче и с две възрастни дами. Завихриха се разговори за религия, вяра, икономика, политика, за младостта и старостта, за прехода на времето и за промяната. За всичко, което днес ме вълнува повече от когато и да било! И едната дама каза нещо, което винаги ще помня – с цялото ми уважение към нея, което успя да спечели още с влизането си във влака – заради спокойствието си, заради ведростта, която излъчваше, заради безкрайното си човешко отношение и заради всички изживени години, в които е преминала през какво ли не. Тази жена беше прехвърлила шестдесетте! Пенсиониран лекар, живеещ с невероятната пенсия от 209 лева! Имаща късмета баба й и дядо й да и плащат парното „от оня свят” – заради завещаните ниви, от които на есен получава рента. Тази жена, която е преминала през времето, в което не само Интернет и мобилните телефони са звучали като научна фантастика, а дори и автоматичните перални и телевизията са приличали на приказка от бъдещето. Тази жена, която преди два месеца е изпратила съпруга си на най-далечното пътешествие... И въпреки всичко беше спокойна, приела света такъв, какъвто е, беше мила и добронамерена, въоръжена с усмивка и човещина... дори и в моментите, в които очите й плувваха в сълзи...
„Не я разбирам цялата тази алчност – каза тя. – Колко му трябва на човек? Да си покрие нуждите днес и да може да излезе пред хората. Нищо друго не му трябва. А младите? Не знаят ли младите, че трябва да се чувстват като най-щастливите хора на света? Самият факт, че си млад и че си здрав, трябва да те прави не само щастлив, а най-щастливия! Всичко друго е илюзия...” И после спомена, че времето отсява фантазиите от реалността, но няма значение какво се случва – важното е как ти преминаваш, с какво чувство, през предизвикателствата на живота...
Много... отрезвяващо. И истинско. Накрая слязох на моята гара без да усетя кога и как са минали последните два часа. И ми беше леко – имах чувството, че някой е махнал целия товар на завършването, всички въпроси и всичко излишно... и е останало само онова – най-важното. Събрано в малките неща. И пълно с толкова живот!

Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари:

Публикуване на коментар