Когато
станеш абсолвент и се озовеш в следуниверситетската действителност, неизбежно
осъзнаваш колко много неща всъщност не знаеш за света. Онзи, истинския свят, за
който образованието уж те подготвя. А се очаква от теб, придобил солидния
инструментариум от Знания, смело и с гордо вдигната глава да прекрачиш в
следващия етап от живота си. Вече не си дете. Не си и тийнейджър. Дори не си на
ръба на съзряването, както е било, когато си бил в 12 клас. Сега си голям
човек, прехвърлил си 20-те години. На вратата ти потропват всички страхове и
тревоги, които са част от ежедневието на възрастните... Но и всички мечти –
които си носил със себе си през живота си. На кого ще отвориш? И дали изборите
ти ще бъдат правилни? Дали ще те отведат на точното място? Въпросите се трупат
един след друг... А отговори може да ти даде само времето – след време. И това
кара хоризонтът пред теб да те примамва – с цялата си неизвестност, с всички
възможности, с безбройните пътища, които можеш да извървиш. Но и в този момент
хоризонтът натежава – небето над теб започва да тежи върху раменете ти,
започваш да усещаш как цялата му тежест се стоварва върху плещите ти. Заради
отговорността. Която идва със завършването. Отговорността за собствения ти
живот пред теб самия, отговорността пред родителите ти, пред приятелите ти и
пред всички, които вярват в теб. Отговорността пред хората, които не бива да
разочароваш...
Знаеш ли
обаче че това не се случва само на теб? Всеки преминава през този преход –
неизбежно е. Погледни в очите на приятелите си – те са в същото положение като
теб! Надвиснали са над пропастта на неизвестното... и всеки миг ще скочат. Ще
скочиш и ти. Неизбежно е. Наистина.
И в този
момент най-силно имаш нужда от някой... който, за разлика от повечето, няма да
застане пред теб и да ти каже, че всичко, което предстои оттук нататък, ще е
много трудно. Това и ти го знаеш достатъчно добре. Но в този момент трябва да
чуеш, че нищо, което се случва, не е окончателно. Че имаш право да сгрешиш –
всеки има това право. Че можеш да тръгнеш по един път, после да го смениш, дори
да се върнеш назад. Че дори и се провалиш, просто трябва да се изправиш отново
на крака и да продължиш напред. Че винаги трябва да продължаваш напред! Трябва
да чуеш, че някой вярва в теб. Че и още някой ще повярва в теб и ще ти даде
шанса да покажеш на какво си способен. А ти си способен на много неща – не само
заради образованието, а и заради целия труд, който си положил до тук. Някой
трябва да ти каже да не губиш вяра – в себе си, в мечтите си и във всичко,
което е изпълвало дните ти със смисъл. Някой трябва да ти каже, че дори и да
имаш чувството, че не виждаш нищо пред себе си, че си изгубен и не знаеш на
къде да вървиш... просто трябва да си спомниш кой си, какво искаш и какво си
готов да направиш, за да го постигнеш.... Някой трябва да ти го каже. Ти може и
да си го мислиш, да, да опитваш да се вдъхновиш сам, но е много по-различно,
когато го чуеш – думите придобиват плътност и сякаш стават по-истински... Да,
за това някой трябва да ти каже всички тези неща... И ако никой не го е
направил до сега, то нека поне аз да го направя...
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар