сряда, 26 декември 2012 г.

В деня преди Края на света

Този път ще бъде без ирония, обещавам (докато една от най-предъвкваните теми през последните години все още не е отминала. И е актуална - поне до утре (21.12.12 - бел.авт.). И до следващия слух за Апокалипсис...)

Краят на света...
Ще върна първо времето назад. На около 14 години съм. Никой, по него време, не споменаваше маите или утрешната дата. Но тогава за пръв път осъзнах, че аз живея на края на света... Мястото, където е домът ми. Истинският. Там, където съм отраснала и съм се превърнала в човек. В човека, който съм. Мястото, където времето все едно спира и на пръв поглед нищо не се случва, а светът, там някъде, продължава да се върти... Едно местенце (в Стара планина), което притежава най-сияйните звезди, сигурна съм! А когато небето нощем е ясно, се вижда дори и Млечният път (о,никак не се шегувам!) Тук често няма обхват, няма Интернет, няма шумотевица и онова странно градско чувство, че както си вървиш по тротоара, някой забързан закъсняващ ще те сръга с лакът между ребрата и ще те остави без дъх... Не. Тук можеш да останеш сам с мислите си, със себе си... И тогава, на 14, като един истински тийнейджър, понякога се дразнех на всичко това: на тишината, на спокойствието... За това е толкова хубаво, че този период, пубертетът, отминава. И след като отмине - вече знаеш кой си и какво е от значение всъщност... И промяната, преходът, се случва неусетно... Да, също толкова неусетно, колкото е дошла мисълта ми, че, не, аз не живея на края на света, а в Началото му...
Оставете ги маите - те, милите, нямат вина за това, че някой си е решил, че те "това са искали да кажат". В една песен се пееше, че краят на света е нещо твърде лично. Лично е - за мен. И не, не ме кара да се чувствам изплашена и да се питам "Ами какво следва сега?!". Кара ме... да се чувствам... дете. У дома. Играещо по разни поляни, със слънчеви лъчи... И да се усмихвам! :)
Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари:

Публикуване на коментар