сряда, 2 януари 2013 г.

Следновогодишна среща с миналото…



Преподреждане на вещите из старите шкафове.
(Крайно време беше всъщност…)
Започна се първо с остарелите тефтери – с лъкатушещия почерк, заплетените изречения и леко понакуцващата граматика… Не се задълбочих в тях. Заради онова странно лазещо чувство по кожата, което все ми нашепва: „Това ти ли си го писала?! Ужас!” и в същото време ме кара де се усмихвам. Като хлапе… На  онези, първите разкази. От преди десетина година…
После дойде ред на рисунките. О-о-о, старите рисунки! Започнах от по-новите – тези от последните години – и вървях назад, назад… За да видя промяната и да си дам сметка за извървения път. И как всичко е различно, и все пак е някак същото… Само че не съвсем…
И тази обиколка завърши днес… С прибирането на възголямата колекция от всякакви неща, които са ме вълнували през времето и с които съм израснала... С опаковането на старите плакати, комикси, бележници, снимки… И всякакви списания, по които имаше дати, много дати! 2007… 2005… 2003…2002 година…
Все едно, че наблюдавах хронологията на моя собствен живот. Защото помня! Помня какво се е случвало тогава - все едно, ча е било вчера! И споменът е жив и истински, пълнокръвен…  почти мога да протегна ръка, да престъпя с крак… и да бъда там! Помня дори как слънцето е светело, как светлината се е пречупвала тогава, когато…
Както и да е, де…
Само не мога да разбера как е минало това време?! Кога?! Защо не съм усетила?! Защо не съм разбрала?! Това ли означава всъщност „да пораснеш”?! В един момент просто да се обърнеш и да разбереш, че всичко е различно, а ежедневието ти, от както го помниш, все, привидно, ти изглежда едно и също?! Не губиш ли така 5, 6, 10, 20 години от живота си… или цял един живот?!Докато да разбереш какво се случва, докато очакваш нещо да се случи… то вече се е случило. И е отминало. Тихо. Като заглъхващ в далечината смях и като отдалечаващи се от теб детски стъпки … Като затваряне на стар кашон, пълен с вещи и със спомени, към които кой знае кога ще ти остане време отново да се върнеш… И въпреки всичко – те ще те очакват. Закътани и трупащи прах. Като обител, като храм на собственото ти минало, в което ще живее онзи усмихнат, слънчев и запечатан образ, на теб – от Преди… който никога няма да остарее… 

Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари:

Публикуване на коментар