сряда, 20 ноември 2013 г.

За големия успех и малките радости в живота



Вчера в книжарницата разглеждах с нескрит професионален интерес биографични и автобиографични издания на известни личности. Погледът ми за дълго се задържа на книгата на Арнолд... Шварценегер, да. Ако трябва да бъда откровена, никога не е бил сред фаворитите ми. И с това се е изчерпвало долу-горе всичко, което ми е било необходимо да зная за него. Но... в представянето на автобиографията му имаше нещо, което ме изуми и възхити едновременно. И то в такава степен, че изведнъж ми стана адски симпатичен – като човек, като личност. Защото тръгва от една малка страна, воден от мечтите си. От големите мечти на едно младо, прекалено младо момче. И с много воля и упоритост започва да ги сбъдва – една по една. А е толкова млад още... на 21 години в началото! А след това... името му се превръща в емблема, която обикаля цял свят! Изумително!
И откакто прочетох всичко това, не мога да спра да си мисля за някои неща. Като това, например, че няма стойностна автобиография, която да започва с думите „Ами... живях в лукс. Израснах в страхотно семейство, в къща на три етажа с изглед към морето, всяка вечер вечеряхме в ресторанти с няколко звезди, купувах си само маркови дрехи и парфюми за по няколко стотака, забавлявах се страшно много и всичко около мен беше един луд купон. Наследих от мама и тате 5 хотела около Алпите и никога не съм изпитвал финансови затруднения. Да, здрав съм като скала и не ми се налагало да се справям с кой знае какви трудности. Просто мечтите ми се сбъдват, да. Знам ли – може би феята ми кръстница е била по-добра от вашите...”
Не. Не... Истински успелите хора знаят каква е цената на успеха. Знаят колко е дълъг и труден пътя до целта. Знаят, че могат да разчитат на себе си. И на това, в което вярват. А обикновено вярват в нещо, много по-голямо и силно от тях, което осветява пътя им напред и не им позволява да се откажат. Никога. Дори когато пътят изглежда като задънена улица, която не води на никъде....
И, може би тук трябва да кажа, че не смятам, че успехът е някаква постоянна величина, която може да се измерва, особено пък в количества. Защото успехът е нещо лично. Толкова лично, колкото са и емоциите. И не, не смятам, че е задължително от Щатите до Китай да знаят кой си, за да се чувстваш удовлетворен и доволен от това, което имаш и което си постигнал със собствения си труд. Важен е Пътят, само Пътят... и личният пример, който даваш, защото винаги, винаги!, някой те наблюдава и понякога точно това може да промени живота му... към по-добро, ако си си свършил работата, както трябва.
И днес... стоейки в почивния си ден, в моята есенна стая, в моята нова квартира, която се превръща в моето настоящо „вкъщи”... си спомням. Спомням си миналата година по това време колко ме беше страх, как не знаех какво предстои и как наистина изглежда следуниверситетската действителност... Спомням си горещия юнски ден, в който дойдохме тук и открихме това местенце... Спомням си как през юли и август короните на дърветата пред входа бяха толкова гъсти и отрупани с листа, че не позволяваха на слънчевите лъчи да ни тероризират... А днес, днес през оголените клони наднича едно облачно и мрачно ноемврийско небе... Сезоните се сменят и като че ли целият свят се променя... А аз съм тук! И извървях пътя си до това „тук” по моя начин – така, както бях казала, така, както исках, и, Бога ми, дори както не съм си и мечтала, че мога... И може би това не е голям успех и не изглежда кой знае какво в очите на някого... Но не ми пука. Защото това е една от онези радости в живота... които няма да описвам, защото са твърде индивидуални и лични... Но се опитвам да я вмъкна толкова дълбоко в съзнанието си, че да мога да я откривам винаги, дори когато Пътят започне да се лута между смисъл и безсмислие...

Яница Христова

Няма коментари:

Публикуване на коментар