петък, 14 август 2015 г.

Последното гостуване

Разказът ми "Последното гостуване" отличен с втора награда в Националния конкурс за разказ на младежка тема - 2015 г. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

            Не. Няма да ми липсват. Няма да ми липсват баницата, киселото мляко, картините с розоберачки върху старите кутии с локум. Няма да ми липсват наистина. Няма да си взема мускалче с розов парфюм и няма да си връзвам мартеници през март. Вкусът на ракията от татковото лозе няма да ми липсва. Няма да ми липсва сладкото от диви ягоди и шопската салата даже няма да ми липсва. Няма. Наистина - няма! И ще тръгна - без меланхолия. Без сълзи. И без да поглеждам назад на терминала в летището... 
Вярвам! Вярвам във всичко това, защото ако не вярвам - никога няма да имам сили да тръгна. 
А аз имам! Събрала съм ги! Спестила съм ги! 
Защото го заслужавам... 

            Само че точно този ден раницата тежеше на гърба ми и сякаш непосилно теглеше раменете ми надолу. Опитвах се да ги изправя, да вървя уверено и да не затъвам в мислите, които кръжаха в ума ми. Тишината, която изпълваше улицата, не ми помагаше особено. Слънцето прежуляше, хоризонтът синееше в далечината, а планинските върхове се нижеха един след друг. Преди повече от век градът е бил патриотично сборище - родно място на революционери, просветители и войводи. Днес беше на доизживяване. Изоставените старинни къщи мълчаха, обитавани най-вече от призраци от миналото. Или от прекалено стари хора, които си позволяват вечер да излязат на прага, да поговорят за малко със стареца отсреща и пак да се приберат. Само толкова - няколко минути разтуха от ежедневието, покрито със старчески петна. Единствено антените на цифровата телевизия, накацали по олющените сгради, показваха, че времето е продължило и напред след 18 век. 
Знаех, че баба и дядо ме очакват. Знаех, че вече знаят... Но не знаех как щяха да използват това знание срещу мен. 
Всъщност... не знам какво ме накара да го реша. Може би факта, че прекалено дълго го слушах. Прекалено дълго познати и непознати ме приканваха да се опомня. Да помисля за себе си. За бъдещето си. Да не губя време. Да не се пилея. Да не позволявам да ме унижават и да ме карат да се чувствам втора ръка човек. Да повярвам - в себе си, в уменията си, в интелекта си, в таланта си, в образованието си и в това, че заслужавам най-доброто. 
Но... това бяха само думи. Бях свикнала да ги чувам. Колекционирах ги. Вечер, след дългия работен ден, се връщах към тях като към стар рефрен и потъвах в звученето им преди да заспя, преди да си позволя да им повярвам наистина. 
Може би денят, в който, стоейки пред рецепцията със стърчаща от лакътя кост и стичаща се по дрехите ми кръв, беше преломен. Може би това, че лекарят ме погледна иронично и ми каза: "1200 лева. И това е най-доброто, което мога да ви предложа", последвано от простичкото осъзнаване, че аз работя за по-малко и от половината... и ще ми трябва поне година да ги събера, а случаят - злополуката! - не търпи никакво отлагане, беше отрезвяващ. Може би белега, който ще нося до края на живота си, винаги ще ми напомня за това. 
А може би решението беше продиктувано от ескалиращото ми недоволство. От желанието ми да живея в нормален дом и като нормален човек, да не слушам как мивката в банята ежедневно капе, а хазяйката не си помръдва и пръста за това и се появява само когато трябва да си получи наема. А аз, броейки всяка стотинка, се чудя как ще дочакам края на месеца и кога ще живея наистина, ако младостта ми се изплъзва по този унизителен начин? А кога щях да имам собствено жилище? И как? С кредит, който да изплащам до края на живота си и вероятно - да завещая на децата си? Докато - междувременно - се пребивам от работа. Докато слушам вечно недоволния си шеф, който повишава в пъти изискванията си, но не и заплатата ми, който стъпква самоуважението ми и превръща труда ми във фарс? 
Може би... може би няма значение каква е била причината. Важното беше, че вече съм го решила. И нищо не може да ме спре. 

Входната врата в къщата на баба беше метална, сива и от години - килната на едната страна. Отворих я с ръждиво проскърцване и прекрачих прага с онова страхопочитание, с което останалите хора влизат в храм. Баба, дребничка жена, която вече стигаше едва до брадичката ми, ме прегърна силно. Много по-силно от обикновено. В бялата й коса се бяха вплели аромат на канела и ванилия, на печени курабийки и на още нещо безумно вкусно, което не можах да разпозная. Потънах в това дихание и почти се пречупих под мисълта колко много ще ми липсва, когато дядо постави кокалестата си ръка на рамото ми и ме погледна с потъмнелия блясък на лешниковите си очи. Усмихна се - опит за окуражителна беззъба усмивка, която остави горчивото питане кого се опитва да окуражи в момента всъщност - себе си или мен? 
- Влизай, моето момиче, че яденето почти изстина, а баба ти от сутринта е запретнала ръкави - каза дядо Ставри и аз не се нуждаех от повече подканяния. 

Масата беше разпъната под старото крушово дърво в градината. Покривката - снежнобяла и изгладена без нито едно ръбче. Отрупана с храна - с всички неща, които съм обичала през годините. Курабии, мекици, баница, мусака... Сви ми се сърцето, като си помислих колко време и средства, и труд им е отнело цялото това приготовление. Седнах между двамата и се заслушах в приятния тембър на гласовете им, в разказите за зеленчуците, които имали нужда от много грижа това лято, за лудориите на котката, за комшиите... Дядо Ставри и баба Минка се държаха така, все едно нищо не се е случило. Все едно нищо нямаше да се случи. Отпуснах се. Раменете ми си възвърнаха предишната лекота. Намазах си една филия с лютеница, приготвена с продукти от градината на баба, и отхапах първата хапка, изпадайки в нирвана - точно такъв беше вкусът от детството ми, точно такъв вкус имаха летните ваканции в котленския Балкан и точно такъв щеше да е вкусът на всички приключения - докато имам сили да го помня. 
 - Как са майка ти и татко ти, детето ми? - след малко попита баба. Дядо я стрелна с един особено многозначителен поглед, с който около трапезата повя хладен северняк. Усетих с цялото си същество, че атмосферата се променя. 
            - Добре са - отвърнах. - Подкрепят ме и ме карат да вярвам, че съм борец и не бива да се отказвам, колкото и да е трудно. 
- Помня как се чувствах, когато баща ти стана студент... А беше ей-тука, на другия край на страната... - баба въздъхна и извърна поглед от мен. 
- Тогава годините бяха други - намеси се дядо. - Те като се държат, ти да не мислиш, че им е лесно? Душите си дават, за да останеш и да не прелиташ над океана, ама знаят... Знаят, че тук бъдещето е сложна работа... 
- То и настоящето тук е сложна работа, дядо - опитах се да се усмихна. -  Ще опитам, пък... ще видим. Може би някой ден ще се върна... 
- Къде ще се върнеш, бабе? И кога? Я гледай да си намериш работа, някое сгодно момченце и там да си останете. Е, на леля ти Соня момчето вече 15 години е в Германия! И кола си има, и апартамент си има, и всяко лято идва ги взема от тук и ги води на почивка в Гърция. Ако едно време бях малко по-смела и аз да пусна баща ти така - в чужбината, знаеш ли колко по-лесно щеше да ви е? Ама аз не посмях. Слаба майка се оказах, исках детето да си ми е до мене... 
- Стига, стига с тази тема - дядо махна с ръка все едно пропъждаше досадна муха. Наведе се и измъкна изпод масата една продълговата бутилка. Стъклена. В нея се плискаше кехлибарена на цвят течност. - Я да ни сипя по една чашка, пък... 
Изненадах се. Откакто сложиха байбаса на дядо, той много се пазеше.
- Още не съм ви казвал, все си мислех, че времето не е дошло. Но когато се родихте - и ти, и сестра ти, - в същия ден реших да сваря ракия. Ей така, за спомен. За да запечатам деня в бутилка, разбираш ли ме? Те старите майстори много добре ще ме разберат, но ти не знам дали ще ме разбереш, мъничка си още, пък си и момиченце... Ето тази бутилка - той махна корковата тапа с  пукащ звук - е от твоя рожден ден. Отлежала е. Вече е на цели 24 години. Смятах някой ден да ти я подаря за сватбата, но.. по-добре да я отворим сега. 
Не знаех какво да кажа. Поех с треперещи пръсти малката чашка и отпих. Имаше дъх на праскови. Топлината плъзна по тялото ми и скова сърцето ми в тежка примка. 
- Много е хубава, дядо - казах с тон, който искрено се надявах да звучи като тон на разбирач. 
- Това е, защото си родена в най-хубавия ден от лятото, моето момиче! - засмя се дядо, но аз видях как с опакото на ръката си побърза на изтрие една блещукаща капчица в края на окото си. 
- И аз съм ти подготвила нещо... - баба измъкна изпод престилката си една малка монета. Продупчена. С прекаран червен конец, завързан на панделка. - Едно време е било чест девойката да има златни пендари. Колкото повече са били, толкова по-знатна е била. Ние никога не сме били заможен род. Но през поколенията все е имало по някоя златна паричка, която майката да предаде на дъщерите си, а те - на техните дъщери. Сега ти я давам като баба на внучка и се надявам да ти донесе късмет там, където отиваш... 
Поех паричката, умислено я мушнах в джоба си и я стиснах силно. Усетих как старото злато се врязва в кожата ми и предпочетох да мисля за разранената си длан, за парещата рана, за прииждаща кръв... вместо за това, което изпитвах в момента. 

            Поговорихме си още малко. Все общи приказки. Последни наставления. Усещах, че помежду ни остават хиляди неизказани неща. Долавях натежаващата във въздуха наоколо мисъл, че ги е страх… че ги е страх до болка, че няма да дочакат завръщането ми. Опитвах се да се усмихвам по-често, за да накарам баба и дядо да повярват, че този страх е неоснователен, че аз винаги ще си остана тяхното малко момиченце и това, че съм на другия край на света, нищо няма да промени.
            Визата беше в раницата ми, да. Показах им я. Дестинацията – класическата българска мечта през последните няколко десетилетия. Америка. Съединените американски щати. Там, където ме очакваха лудо бачкане, две работни места, 4 часа сън на ден и тясна задушна стая над един от булевардите в Ню Йорк. В началото щях да отседна при Люси, стара приятелка от училище, която вече пета година си търси щастието там… Е, ще потърся и аз своето, пък каквото излезе.
            Няма да хленча, обещала съм. И наистина няма да позволя на меланхолията да ме победи. Такава е съдбата на всеки, който реши да емигрира. Който осъзнава, че онова мило и свидно „у дома” се превръща просто в сън, който понякога те оставя без дъх, но все пак трябва да продължиш напред. Защото точно там, напред, е шансът ти да се пребориш с несгодите, вместо да затънеш в блатото на отчаянието. Същото онова отчаяние, което ежедневно ме задушаваше и заради което трябваше да впрегна цялата си воля, за да взема едно решение. Тръгвам или не? Тръгвам. Няма да търся виновник, няма да вдигам назидателно пръст срещу управляващите, няма и да упреквам късмета си, че съм се родила българка, нито ще се чувствам жертва. Не са ме възпитавали така.

            Прегърнах баба. Прегърнах и дядо. Бавно се протегнах към сивата метална врата, която наддаде ръждив стон и се отвори шумно. Прекрачих прага и тръгнах по старата павирана улица, завещана от миналото в този град…
           
            Бях си казала, че когато настъпи този миг, аз няма да се обръщам назад. Не се сдържах обаче… Погледнах през рамо. Те бяха все още на прага. Дядо, обгърнал с ръце раменете на баба. Помахаха ми. И аз вдигнах ръка едва, за да им помахам… После ускорих крачка и свих зад ъгъла. Вкопчих се в мантрата, която упорито си повтарях напоследък – „Няма да ми липсват, не. Няма да ми липсва баницата, сиренето, киселото мляко, вкусът на лютеница, на детство и на лято…”
            Сърцето ми бе ускорило ритъм. Крачките ми ставаха все по-бързи. Времето напредваше. Но изведнъж забавих ход…
            На съседната пряка по праговете по къщите бяха излезли старците. Прегърбени баби и треперещи дядовци. С побелели коси и премрежени от годините очи. Бърбореха. Гласовете им се превръщаха в жужене на рояк. Притихнаха, когато минах покрай тях. Поздравих, те ми кимнаха в отговор и замълчаха, докато преминах по улицата им. Усещах ескорта на погледите им, полепнали по гърба ми. Усещах как раменете ми увисват под силата на тези погледи, пред неизречените им надежди и под тежестта на визата, която сякаш прогаряше дупка в гръбнака ми през раницата…
            Когато бях дете, не разбирах. Когато бях в пубертета пък въобще не ми беше до емпатия. След това станах студент. Прекарах дълги години, скитайки по просторните булеварди в София, където срещах различни възрастни хора, в които се долавяше с една степен повече оптимизъм, отколкото тук, в сърцето на Балкана. За известно време бях забравила как изглежда истинското лице на България. Онова, което надзърта от малките градчета и селца. То е като лицата на тези стари хора тук. Изнемощяло, покрито с хиляди ресни от отминалото време, с уморен поглед, от който струи толкова… очакване.
            В моя край няма работа, няма и перспектива за младите. За това и от години всеки, който навърши една определена възраст и се почувства достатъчно готов, отлита. Я към някоя топла страна в чужбина, я към някой голям град в страната, я някъде другаде, все далеч от тук. В градчето оставаха само възрастните родители, които всяка вечер очакваха някой от някъде да се върне, да мине отново по тяхната улица, да спре на прага им, да се прибере у дома. Отдавна се бяха примирили с логичната мисъл, че това трудно може да се случи… повечето от децата им не си бяха идвали от години. Но сърце човешко – можеш ли да му заповядваш как да се чувства?...

            Въздъхнах, когато напуснах улицата им. Още малко и щях да съм си у дома. Гърлото ми обаче пресъхна. От утре още едно семейство щеше да се присъедини към този обобщаващ образ на населението в родния ми град. Моето семейство…

Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари:

Публикуване на коментар