вторник, 13 юни 2017 г.

За твоя сметка

Статията ми "За твоя сметка", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 20 март 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК


Отдавна старата мисъл, която пълзи из обществото, че „няма безплатен обяд”, се е превърнала в кредо на поколението от ХХI век. За съжаление – често дори не по негова собствена вина. Но днес всичко си има цена. Всичко. Дори най-съкровените ценности, които стоят далеч от материалното – любов, приятелство, чест, принципи, възпитание. И цената си я плащаме всеки ден. Понякога – с разочарования. Понякога – с гузната съвест, която ни пречи да заспим.

Най-трудно се тръгва от място, където си обичал.

Сигурно ви се е случвало – близки и приятели или любими хора да стоят срещу вас и да ви гледат неразбиращо, да се чудят защо така драматизирате, защо не проявите снизхождение и безкрайна толерантност към поведението им, което очевидно ви е наранило, а вместо това се впрягате излишно и хабите куп нерви, сълзи и какво ли още не? Тогава ще знаете колко е трудно да се обясни на някого, че сте му дали най-доброто и красивото от себе си, а не сте получили същото в замяна. И не, че сте го направили, за да развъртите търговия на взаимност, а защото сте го чувствали с цялата си душа. А сега същата тази душа тежи, все едно е пълна с камъни, или остава празна и пуста, защото отсрещната страна не разбира. Тя просто е приела любовта, доверието и привързаността като нещо, което се получава по подразбиране. Грабила е с пълни шепи, докато кладенецът не е пресъхнал. После си е казала: „Е, какво пък толкова… Има и други.” Докато ти си стоял до края – объркан, смутен, изчерпан и – оказва се – ограбен, някак опустошен.

Как се води такъв разговор? Трябва ли да се разговоря за това въобще? Ако си този, който е получавал цялото необходимо ти внимание, няма и да си разбрал, че то изисква енергия и емоция от човека срещу теб. Че е уморително. Ако си този, който се е раздавал… ще изглеждаш дребнав и крил користни цели през цялото време.

Когато от привързаността започне да боли и любовта се превърне в агония, дължим на себе си шанса да бъдем щастливи.

Решението клони само към едно – взаимността. Която се получава като по магия и уравновесява бит и чувства, компромис и щедрост, колебания и решимост. Която прави връзката здрава и гъвкава. Но истината е, че никой не може да те научи на взаимност – или я носиш със себе си, или трябва сам да пожелаеш да я развиеш като качество.

Когато няма взаимност, единият е облагодетелстван, а другият се превръща в жертва… Но да останеш жертва, вече е личен избор, не съдба.

Най-трудно се тръгва от място, където си обичал. Най-трудно се сбогуваш с някого, който е присъствал в едни от най-хубавите ти спомени. Това го знаем всички. Но когато от привързаността започне да боли и любовта се превърне в агония, дължим на себе си шанса да бъдем щастливи. Понякога този шанс се крие в първата стъпка към ново начало… Защото всичко си има цена. Всичко. Щастието. Нещастието. Споделянето. Премълчаването. Еуфорията. Тишината. А най-болезнено е осъзнаването, че целият пищен обяд е бил за твоя сметка. Платил си всичко до последната стотинка, оставайки без пукната пара…

А най-ценният ресурс, с който разполагаме, това е времето. Времето, което сме отделили за хората в живота ни, ги прави значими. Времето, което сме разпилели в лутане, чудене, грешни цели, грешни избори… То никога няма да се върне обратно. И е важно, когато погледнете назад, да знаете, че си е струвало. Че вечер, когато денят е отминал, се сгушвате с чиста съвест в меките си завивки. Че когато се погледнете в огледалото, харесвате или поне уважавате човека, който ви гледа оттам… Само тогава всяка платена цена ще си струва.

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар