вторник, 9 октомври 2012 г.

Сблъсъкът ми с Рангел Вълчанов, Калин Терзийски… (или Една необичайна среща с думи, изкуство и наситеност на емоции)



КАК НАУЧИХ ЗА СЪБИТИЕТО?

Вървях из старата столица – по пътя от Регионалната библиотека към центъра. Времето беше топло и есенно, денят – втори октомври.
            С всяка изминала година все повече се убеждавам, че колкото и да напредват технологиите и средствата за масова информираност, едно прастаро средство никога не излиза от мода и дава качествени резултати. А именно – да си отваряш очите, когато вървиш. Независимо кога и къде. Наистина. От всякъде може да те дебнат хиляди интересни неща…
            Това се случи и въпросния ден. Случайно видях този афиш, залепен на прозореца на една книжарница. Събитието щеше да се проведе на следващия ден, в старата поща в града. Снимката на сградата ми беше позната, но за всеки случай влязох в книжарницата да попитам дали не греша. Не грешах. Беше ми ясно вече, че ще отида…

МЯСТОТО.

            Старата поща във Велико Търново е масивна старинна сграда, извисяваща се в началото на Самоводската чаршия. Изглежда колоритно, каменно, внушително здание. След като прекрачиш прага й, ти става ясно колко стара е всъщност и видимо си личи, че не функционира от години. Това лято мястото е приютило идеите на млади творци в Минифестивал на съвременното изкуство, чието закриване беше именно на трети октомври с представянето на книгите и филма за Рангел Вълчанов.
            В различните помещения на пощата бяха разположени вдъхновени инсталации от развитието на средствата за комуникация от преди до сега: забравеният път на класическото писмо, роботизирано-космически хипотези за бъдещето…а  в главната зала, в която се прожектираше филмът, от рамката на прозореца висяха стари слушалки от домашен стационарен телефон, а в средата на стаята имаше махало… което все едно отмерваше безвъзвратно и завинаги отлитащото Време, което носи постоянна Промяна…
            Залата беше прашна, с излющена мазилка и високи запрашени прозорци. Може би ви звучи странно, че на подобно място може да се случва (не случайно използвам тази дума) изкуство, но… ако бяхте там, щяхте да почувствате, като мен, че няма друго по-подходящо място, с по-подходяща атмосфера от тази…

А КАКВО СЕ СЛУЧИ ВСЪЩНОСТ?

            Рангел Вълчанов (български актьор, режисьор, сценарист, вече прехвърлил осемдесетте години) не успя да присъства по здравословни причини. Но негови приятели и познати  го представиха в една много интересна и положителна светлина.
            Събитието започна с прожекция на филма „Пътешествие между два филма”. И не, това не приличаше на филм. Приличаше на разговор. На среща с добър приятел, който те е поканил в дома си, за да си поговорите. В един момент границата между зрител и участник изчезна. Монологът се превърна в диалог – в който и двете страни са активни, въпреки че видимо не се забелязва, но на духовно ниво си съпричастен и знаеш, че тези обикновени житейски ситуации са ти познати, случвали ти са се и на теб, знаеш за какво става дума…
            Филм-разказ. Без преструвки и преувеличение. Филм за ежедневието, за малките неща, за семейството, за мъдростта, която се трупа с годините. Филм за живота. И за това, което прозира след него. Филм, който оставя отпечатък и за който мислиш доста след като вече е отминал…
            Една от репликите ме впечатли, а предполагам и не само мен, изключително много: „Човек се ражда сам. И умира сам. А през останалото време се опитва да докаже, че това не е така…”
            Като че ли животът бе представен просто: като нещо, което просто се случва, без да е необходимо да се тревожиш излишно за него. Смъртта не е страшна. Залива те вълна от спокойствие…
            След прожекцията Калин Терзийски (популярен български автор) представи книгите, написани от Рангел Вълчанов – книги, в които се отразява същото онова спокойно отношение към живота, чувството за хумор и огромната доза самоирония: „Всички ще умрем, а сега наздраве” и „Ура! Най-после и онемях”. Приятели на актьора разказаха каква голяма личност всъщност стои зад тези книги, защото той, Рангел, е болен от рак – един от най-големите здравословни кошмари на ХХІ век -  но въпреки това не е загубил себе си и силата на своя дух…

КАКВО СЕ СЛУЧИ СЛЕД ТОВА?

            Бе вече тъмно, когато събитието приключи. Това не беше никак лошо – в тъмното можеш да повървиш сам и да преосмислиш това, което ти се е случило. А мислите бяха много, а чувството… не мога да го опиша, колкото и да ми се иска. Напомня на тишината, която идва след като много неща са казани и все пак е останало нещо недоизказано… Напомня на среща със стар приятел, с когото не сте се виждали с години… Напомня на сбогуване. Напомня…
            Всъщност една жена, с която се разминахме на изхода и която беше също сред публиката, май го каза доста добре: „Чувствам се така, все едно съм била на медитация…”


Яница ХРИСТОВА



Няма коментари:

Публикуване на коментар