понеделник, 26 ноември 2012 г.

Със собствен къс време на гърба…

От скоро усещам, че с любопитство се заглеждам в непознатите, с които се разминавам по пътя. Като най-любопитни са ми дрехите им… Не знам защо не съм обърнала внимание до сега и защо не ми е направило впечатление – може би защото в топлите сезони цари оскъдица на облекло – масово. Или пък просто съм била прекалено заета да мисля за нещо друго, по-належащо в този момент. Не знам…
            Не, не, не ме разбирайте погрешно – не обичам, когато подобен „оглед” се прави, за да се обсъждат и коментират околните като цяло, да се отправят критични забележки и цялостни преценки за визия и човечност, за да се лепят етикети „този е такъв”, а онзи – „онакъв”. Това е глупаво. И ограничаващо. Не. Тук става дума за нещо съвсем различно…
            Ние, все още млади днес, не се отличаваме много едни от други – вървим, облечени със сходни обувки, палта, шапки, блузи, дънки. Най-вече дънки. Все едно, че всички, излизайки от домовете си, сме се облекли с един и същ шаблон (наложен ни незнайно от кого – може би от моден диктатор, без грам чувство за хумор… или пък с прекалено много чувство за хумор) … Скучно е. Скучна гледка сме си, не мислите ли? Но ако плъзнем поглед малко по-настрани – към поколението, прехвърлило една определена възраст… То там е цялата палитра от многообразие на цветове, кройки, модели, на цялата история на модата през последните петдесетина години…
            Бабите са ми особено симпатични. Една определена група баби. Дали от меланхолия или от оскъдицата на днешните пенсии, бабите в края на есента вадят от гардеробите си старите си палта – вероятно точно тези, които са носили, когато са били на двадесет, тридесет, четиридесет години. И шапки – също. От тях струи усещане за дух и време, което е отминало. За цветове и кройки, които днес не са актуални (все още – но те тенденциите се въртят, така че нищо чудно догодина пък да не е така…) И всяка баба (дори когато са няколко накуп – видимо приятелки, на приблизително еднаква възраст, хванали се под ръка, които вървят, кретат, заедно по тротоара) е различна, носеща на раменете си своя собствен отрязък от време и стил. При възрастното поколение няма шаблон, няма стереотипност – годините са отмили необходимостта да се чувстваш като „част от стадото”. Вече си над тези неща. Останало ти е правото да бъдеш този, които си и то по начин, по който се чувстваш добре. В собствената си кожа. В любимото си палто, пък нищо че „не е по модата”…
            И определено не съм от хората, които „лепят етикети” на другите, но… Смятам, че това е много красиво… и много истинско, много… човешко…

            Яница ХРИСТОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар