Пробудени спомени

Когато бях малка, всички баби от махалата вечер се събираха на една пейка – на „седянка”. Обикновено дните им бяха доста дълги и натоварени с каква ли не къщна работа, та се възползваха от момента да си поемат дъх и да си поговорят. Най-вече за миналото. За онова минало, в което са били млади и красиви, щастливи, влюбени и в Началото на Пътя. Онова минало, което никога повече нямаше да се върне...

Ние, цялата дружина, бяхме малки. Хлапета още. Щъкахме покрай тях и слушахме историите им. А дядо Янко, съседът, се опитваше всеки път да ни убеди, че самолетите се движат по разписание и се ориентират на къде да летят, не защото, както ние му обяснявахме – има диспечери (тогава не знаехме тази дума) в контролни станции – а защото в небето са поставени табели, казваше той, които си висят във въздуха, с изписани градове и километри. Знаехме, че ни лъже и че няма начин да е прав. Ама след всяка среща си тръгвахме с по едно висящо „ами ако?...” И в цялата картина, да не забравя, имаше куче. Картофчо – така се казваше... И вярно – приличаше на картоф!

            Но... това беше отдавна. Много отдавна. Днес, след като пороят следобед изми улиците на града и донесе след себе си смесено усещане за хлад, влага и задуха (каква трагична комбинация!), се сблъсках с такава гледка, че споменът за миналото ме застигна и притисна в ъгъла – между меланхолията и умилението. 

            На пъпа на Търново – в подножието на стария град и под един от главните булеварди в града, няколко баби... си бяха направили седянка! С извадени от домовете си столове, с познатия ми тембър за ретроспективни разговори, за бърборене до късно и, неизбежното, обсъждане на младите днес... До тях беше и една от внучките им – всички се суетяха покрай нея – все още толкова млада, толкова незнаеща нищо за света, толкова в Началото на Пътя....

            Подминах ги. Бързо, колкото се може по-бързо. Аз не бях част от техния свят, те не принадлежаха на моя. Но събудиха нещо – старо, забравено в паметта ми и покрито с прах от стотиците други изживени мигове...

Яница ХРИСТОВА