петък, 2 май 2014 г.

Свободните следобеди



Липсват ми дългите следобеди на свобода...
Когато ленивата слънчева светлина се прокрадваше в стаята и оставяше следи, пречупени през завесите, по стената над бюрото ми. Липсват ми дори прашинките, които танцуваха с блещукане под тези следобедни лъчи, докато аз седях, сгушена с книгата между завивките и наум препусках през хиляди непознати светове... 
Тогава всичко бе възможно. Тогава го имаше онова заветно Утре, което щеше да е по-добро от Днес, тъй като имаше в себе си стотици неизследвани възможности. Тогава беше лесно да си оптимист. Да пуснеш детската си вяра, неопитомена още, да тича напред и да вярва в чудеса. Да ги търси и да ги открива в изненадващо малки неща... 
Да бъдеш приятел също беше лесно тогава. Просто откриваш някой, със същия блясък като твоя в очите, със същата вяра в същите чудеса. Със същите лениви следобеди, в които не ви остава нищо друго, освен да ги запълните със смях. И спомени. Защото тогава беше лесно да си истински. Без преструвки. Без превземки. Без задна мисъл и без план за утре. Защото то, Утре, така или иначе щеше да дойде и със сигурност щеше да бъде по-добро...
И то дойде. Но нас вече ни нямаше. Разрушиха се свободните дълги следобеди, изпълнени с магия. Погълна ги тихият враг на Доброто Утре: Ежедневието. В което залезът вече не идва след дълъг следобед, който оставя следи и сенки по стената в стаята ми. Сега просто слънцето залязва. Дори не виждам как. И само понякога все още танцуват прашинки, уловени от заблуден слънчев лъч... и само тогава, в далечен и забравен детски спомен, проехтява смях...


Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари:

Публикуване на коментар