сряда, 30 август 2017 г.

Поколението, което се предаде

Статията ми "Поколението, което се предаде", публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 19 юни 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

  Ние сме тези – родени около 90-те. В момента сме на двадесет и няколко, почти на тридесет или току-що преминали ги. Ние сме израснали в десетилетията между два века и преходът ни е принудил да се сбогуваме с неща, които завинаги ще останат в миналото (като домашните телефони с кабел например) и да се нагодим в движение към всички новости, които се стоварват в настоящето ни. Налага ни се да бъдем гъвкави, за да оцелеем. Да не се боим от неизвестното, а неизвестно има – и още как!
  Ние съвсем скоро сме завършили образованието си. Започнали сме работа. Е, може би това не е точно кариерата, за която сме мечтали, но поне е начало на нещо. Ние сме тези, които тепърва ще създават семейства. Имаме сериозна връзка. Нямаме сериозна връзка. Очакваме дете. Боим се да имаме дете… Ние сме тези, които пораснаха. Или се страхуват да пораснат и отлагат вземането на най-важните житейски избори далеч сред очертанията на хоризонта, колко далеч – и сами не знаем.
  Защото не смеем да правим планове. Защото около нас няма нищо сигурно: нито икономиката, нито международната политическа обстановка, нито работата и финансовото ни състояние. Ние се страхуваме да вярваме в бъдещето. Твърде често живеем като котка, танцуваща върху нагорещен ламаринен покрив – хаотично, болезнено и с малко лудост, за да виждаме поне смешното в най-нелепите ситуации. Опитваме се понякога да погледнем няколко крачки напред и се надяваме там да ни очаква нещо светло и хубаво. Ако повдигнем булото, ще видим обаче само мъгла – очертания на неясни силуети, които не гарантират спокойствие и успех.
  Ние сме тези, които не работят в IT сферата. Ние сме тези, които не са постигнали всички поставени си цели и пред които животът не се е стекъл по някакъв приятен, лесен начин. Затова и имаме повече въпроси, отколкото отговори. Ние сме тези, които в ранната си младост са избрали специалност, която днес не се търси и не е високоплатена. Ние сме тези, които винаги трябва да бъдем готови да започнем от начало – да сменим посоката на пътя, кариерата и живота си като цяло. Ние живеем на ръба – между отчаяние и надежда. Ние сме тези, които се чудят все още дали да емигрират. Ние сме тези, които вече сме емигрирали, но все пак не сме щастливи.
  Ние сме тези, пред които светът трябваше да е разтворил широко обятия. Ние сме тези, които не трябва да познават ограничения и забрани. Ние сме тези, които би трябвало да имат шанса да постигнат и невъзможното.
  Ние сме тези…
  Но какво тогава се обърка? И защо всичките ми връстници, с които се срещам напоследък, са потънали в тягостна екзистенциална криза и се опитват да изплуват от ежедневни проблеми, които сякаш стават все повече? Какво се случи с онова: „Вие сте млади, сега са ви най-хубавите години!”?. Ако сега са ни най-хубавите години, защо не го усещаме? И ако сега пропуснем шанса да имаме хубави моменти, защото се чудим как да платим наема и опцията за море и тази година ще остане приятен мираж, то дали след няколко десетилетия, когато мъдростта прошари косите ни, ще имаме шанса, вторият шанс, да имаме най-хубави години?
  Понякога си мисля, че ние сме онези, които просто се умориха. Уморихме се преди да е започнала битката. В нас бяха вперени погледите предишното поколение, на родителите, бабите и дядовците ни. Все хора, живели под строй в една или друга степен. Нас новото време ни освободи от оковите, но не ни даде криле. Даде ни съмнения, тревоги и несигурност. Даде ни страх в големи дози. И разочарование също. А разочарованието свива гнездо в слънчевия ти сплит. Тежи. И боли. Като разтопено олово преминава през теб и прогаря всичко по пътя си. Оставя след себе си само разруха. И пустота.
  С този товар трудно се влиза в сферата на „неограничените възможности”. Трудно се става сутрин от леглото и трудно се изпълваш с ентусиазъм да изживееш едни от най-хубавите си години, които така се изплъзват между пръстите ти…
  Но спокойно – не си сам. Това искам да кажа на приятелите си, когато се срещаме и виждам как тъжните им погледи потъват в чашата с недопита бира. Не си сам! Всички сме в това положение. Но ще се справим. С високо вдигната глава. Само трябва да се огледаме и да видим, че не сме обградени от врагове, които конкуренцията ни кара да виждаме един в друг. Приятели сме, заедно можем да минем през всичко…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар