Старото хоби!

Хората вършат странни неща, когато са в пубертета... Предполагам, че и аз не съм изключение. Ако се чудите какво е това обаче, значи не се познаваме от дълго време... Защото това са Тефтерите! Старите ми приятели знаят за тях, виждали са ги, разглеждали са ги, носили са ги, чели са ги, обогатявали са ги с остроумие и нагледен материал... В тях си записвах разни неща от книгите, които четях, от филмите, които гледах, от хората, с които общувах. Мъдри мисли, цитати, закачливи изречения... какво ли не! Особено голямо място имат цитатите от книги – всъщност то от там се почна. И до днес не знам защо. Може би защото повечето издания, които четях, бяха от библиотеката, а на мен все ми се искаше да задържа по нещичко от тях само за себе си преди да ги върна... Сега се чудя само защо съм спряла поредицата само до третия Тефтер! И дали да не започна пак? Не съм предполагала, че някой ден ще влязат в употреба, но ето, че и това е възможно...

Онзи ден, когато една приятелка разбра, че се ровя отново в тях, ми каза да внимавам какво ще открия... Но вече беше късно. Между страниците надзърташе едно старо мое Аз, детенце още, което така ужасно ми липсва днес! 

Яница ХРИСТОВА 

Последен преглед на годината

            31 декември е. Аз ставам точно на 23 и ½ години.  Освен това днес е и последният ден от една бурна година, която ще се превърне в част от историята. Луда, щура и забързана. И изпълнена с куп житейски уроци – като тези, които човек учи, докато расте. За тях рядко ти говорят в училище, а старите хора само безмълвно се подсмихват, когато повдигнеш въпроса за тях, тъй като са ги преминали сами преди десетки години... И това е съвсем нормална част от Пътя – моя, вашия, техния.  

Това беше годината, в която разбрах, че животът е невероятен – пълен с хиляди неподозирани възможности, които очакват от теб да се втурнеш смело към тях, за да достигнеш мечтите си... и да преминеш отвъд тях. По-голям, по-силен, по-смел от преди.

Годината, в която завърших важен етап от образованието си... и се устремих към неизвестното – без обещания, без подкрепление, без спасителен пояс... От части – на инат. И с много воля. Опитвайки се да вярвам, че няма нищо невъзможно, когато знаеш какво искаш... А дали е точно така ли? Ще видим. Само времето ще покаже J

Годината, в която срещнах прекрасни хора, чиито думи ще нося винаги в душата си – вълшебници, изпълнени с човешка топлота и безкрайна любов към света – такъв, какъвто е, въпреки всичките му несъвършенства и недостатъци. В тези личности виждам смисъл – смисъл да продължа напред, бъда тази, която съм, да правя това, което обичам, да не се предавам и да вярвам, че колкото и злоба, интриги, завист, алчност и лицемерие можеш да срещнеш в ежедневието си, то поне двойно повече са благородството, доблестта, приятелството, любовта и хуманността. И само 10 минути около точния човек имат силата да прогонят всички отрицателни емоции далеч-далеч, почти в пределите на друга Вселена. За мен е чест да нарека тези хора „приятели” и да знам, че са част от живота ми!

Годината, която ме изправи пред важни избори – част от тях вероятно съдбовни... И тежки. Толкова отговорни, че за пръв път от много време ме накараха да се чувствам объркана. За да осъзная в крайна сметка, че решенията определят пътя ни, да... Но ако първоначално избраната посока не ни харесва, винаги можем да променим курса на живота си. Необходимо е само да проявим кураж – когато се наложи... Придружен с оптимизъм. И безцеремонност. И без страх.

Годината, в която разбрах, че всеотдайността е действие, с което трябва изключително да се внимава и прецизно да се пази. Да не се пилее. Да не се раздава безразсъдно, когато няма кой да я оцени, да я забележи, пък какво остава да ти отвърне със същото. Защото някои неща са безценни. А някои хора си мислят, че това просто означава, че не им знаеш цената...

Годината, в която видях, че понякога Животът те очаква с големите шамари на прага си и те научава болезнено на някои уроци, които не си усвоил до сега. Лошото е, че обикновено това превъзпитаване ти се стоварва изневиделица и не си подготвен. Няма и как да бъдеш. След него си разбит. Трябва ти време, за да преподредиш светоусещането си, а светът няма време да те чака да се съвземеш и те повлича след себе си. Ако не си с изграден силен характер от преди, не се знае накрая с каква ценностна система ще си. Но едно е сигурно – никога повече няма да бъдеш наивното хлапе, което си бил в началото...

Годината, в която разбрах, че има моменти, в които трябва да си упорит и устремен – като истински борец. Но има и моменти, в които просто трябва да си търпелив, за да позволиш на щастието да те открие – тогава, когато е най-подходящото време за него...

Годината, в която научих, че накрая, когато се обърнеш назад към миналото си, виждаш, че са останали само хубавите мигове. Само тях помниш, само те са важни. Всичко останало се е превърнало в утайка – и е по-добре да не я докосваш, че ще развали вкуса на цялото питие...

Годината, в която станахме свидетели и участници в масови протести /които анализаторите ще имат свободата да коментират дълго време напред/ и индивидуални (р)еволюции, за които пък на мен ми се говори... Защото са част от моя свят и аз – от техния... Но не сега!

Защото 2014-та идва! Тук е, на прага ни! По-добра, по-вълнуваща, по-прекрасна от предишната! Това е Нашата, Вашата, Моята, Твоята година! Бъдете смели мечтатели – направете я такава, както вие искате да бъде!

Яница ХРИСТОВА 

Втори шанс за есен

        Обичате есента? Времето, в което слънцето вече не е толкова жарко и температурите са идеални за дълги разходки сред природата? Обичате съвкупността от цветове през този сезон и неповторимата атмосфера, която създават растенията, подготвящи се дългата зимна летаргия? Обичате... толкова много дребни есенни детайли, които Ви е трудно да опишете?
Но... тази година, затънали в работа, сте пропуснали златната есен през септември и октомври?
           Не се тревожете! Поръчайте си я сега! Очаквайте доставката по време на зимните празнични и почивни дни на 2013 година! Само на цената на една снежна Коледа и една мразовита Нова година - като тези, които живeят в детските Ви спомени!
Не се колебайте! Природата тази година Ви дава втори шанс...

 

Яница ХРИСТОВА  

 

 

 

По разписание

7:15 h

Лято е. Все още е сутрин. И е рано, толкова е рано, че имаш чувството, че душата ти още спи. Но градът е жив и е буден. Тези, които бързат за работа, отдавна щъкат напред-назад по булевардите. В подлеза на метрото гъмжи от хора. Гласовете им се смесват. Опитваш се да се заслушаш в нечий разговор, но не успяваш - всички около теб се превръщат само в шум, само във фон на ежедневието  ти... За да осъзнаеш, че понякога сред тълпата си най-самотен... 

Отегчено се взираш в циферблата, който отброява колко минути остават до следващото метро. 7... 5... 3... Нервно потропваш с крак. Озърташ се през рамо и виждаш как множеството от хора, подобно на приливна вълна, се е доближило до жълтата ограничителна линия, и само очаква влакчето да акустира на станцията, да отвори широко врати и да ги отведе на някъде. Намръщени са. Все едно са забравили усмивките си в някой друг живот. Опитваш се да се погледнеш отстрани. Ами... вероятно и ти не изглеждаш по-щастлив от тях. Спокойно, казваш си, заради умората е, по принцип не си такъв... Но от известно време в теб винаги след тази извинителна констатация остава да отеква въпроса - ами дали е точно така?... 

И ето, че най-накрая става 7:15. Виждаш светлината на мотрисата още в далечината по тунела. Ти, заедно с навалицата, се качваш и, както всяка сутрин, знаеш, че ще бъдеш истински късметлия, ако има къде да се хванеш. Понякога по това време имаш чувството, че се задушаваш и не ти достига  въздух. Заради тълпата, която с нежелана, почти интимна близост, те притиска в разни непознати субекти...

 Молиш се това пътуване просто да свърши по-бързо... 

Когато я виждаш. Застанала е там, където двете вагончета се свързват. Погледът й блуждае, пръстите й здраво са се вкопчили в презрамките на дамската й чанта, а когато някой неволно я докосне - неизбежно при тези обстоятелства - тя потрепва и после изпада в истерия. Опитваш да я разбереш - заради емпатията, с която са те възпитавали от  дете. Но не успяваш - в очите й виждаш, че има далеч повече проблеми от теб, които са на светлинни години от тревогите, с които си свикнал в собственото си ограничено ежедневие. Метрото спира  на следващата станция. Тя трябва да слезе. Ужасено наблюдаваш как надига писък и се опитва да разбута всички от пътя си, без да се докосва до тях, за да се отскубне от това място, от всички тези хора... Наблюдаваш и техните реакции - на изумление, почуда, ироничност.... 

Тогава си даваш сметка, че метрото прави лудостта и емоциите масово изживяване, лишавайки ги от индивидуалния характер, който по принцип имат...

7: 45 h

Бързаш. Почти притичваш по подлеза на Софийски университет. Времето напредва, а до 8:30 трябва да си се инсталирал зад бюрото си в офиса и да си готов за многочасовия си работен ден. 

В един момент усещаш, че се движиш в такт. Защото, заедно с шума от навалицата около теб, слухът ти е доловил и друг звук. Приятен, мелодичен, зареден с енергия за живот. Усмихваш се. Постепенно напредваш, изравняваш се с източника на музиката, но не си позволяваш да спреш... Закъсняваш! А там, на ъгъла на подлеза, стои жена с цигулка. Затворила е очи и създава такава симфония от звуци, че на теб ти се иска да отидеш, да я разпрегръщаш и да й благодариш, че е оправила началото на деня ти. Но отминаваш. Само тихо я отминаваш... Докато след теб остава да звучи "Пролет" на Вивалди, а ти си замислен за красотата на изкуството, за ситуацията в страната, за неволите на творците. За таланта... И за това, че тази жена, според теб, би могла да събере стотици души в Royal Albert Hall и да ги накара да си тръгнат разплакани и щастливи едновременно... Само ако живееше в друго време, на друго място... А сега... сега е тук. Свири в подлеза. С отворения калъф на цигулката пред себе си, в който минувачите понякога пускат  монети... Със затворени очи е. Винаги... Питаш се какво ли си представя? Къде ли я отвежда съзнанието й в този момент, когато създава вълшебства?... 

   22:15 h

Работният ден е отминал. Провел си няколко важни срещи и така си уморен, че ти се струва, че светът се е облегнал на раменете ти и от теб се очаква да го отведеш на по-добро място... А ти просто искаш да се прибереш вкъщи, да изпиеш чаша червено вино и да заспиш...

В метрото сега е по-тихо. На станцията няма толкова много хора, почти няма и шум. Погледът ти е привлечен от едно младо момиче, което слиза от ескалатора, прегърнало калъф за дрехи, от който се подават воалите на снежно бяла рокля. Булчинска е. Заглеждаш се внимателно в нея и се усмихваш, озарен от щастието, което излъчва. Явно Важният ден наближава. Може би е утре?...

После, Съдба!, озовавате с в един вагон. Тя е права, облегнала се на стената, за да не намачка роклята. А срещу нея, на другата страна, е застанал млад мъж, който също носи калъф за дрехи. С костюм - реверите на сакото се подават под покривалото... Странно. Знаеш, че не са заедно, но все пак ти изглежда толкова романтично! В съзнанието ти започват да се завързват сюжети - как, ако сега погледите им се засекат, между тях ще припламнат искри... И знае ли човек какво би могло да последва от това?... 

В един момент започва да ти става неудобно да се взираш в тях. Отместваш поглед... Забелязваш, че (напук на статистиката, че не се чете) повечето пътници са извадили по една книга и жадно разхождат очи по страниците. Домилява ти и ти става някак топло, защото знаеш, че и ти всеки ден носиш някое любимо заглавие в чантата си. Но и ти е някак тъжно - наблюдавайки тях, наблюдавайки и останалите, които пътуват със слушалки в ушите, от които влудяващо кънти всякаква разностилова музика... Знаеш, че това е бягство. Просто средство, с което те така отчаяно се опитват да не бъдат тук, а където и да е другаде, да не мислят... да не чувстват... 

Въздъхваш.... 

23:00 h

Слизаш на своята станция. Тук потокът от хора граничи с нулевия. Само чистачката обикаля по това време около пейките и обира следите, които пътуващите са оставили след себе си днес... 

Тръгваш към изхода и си благодарен, че денят най-после е отминал. Дочуваш как метлата й шумоли по пода от равномерните и примерени движения, с които замахва... и ти става любопитно - какво ли вижда тя, когато ежедневно наблюдава хилядите идващи и тръгващи от тази станция, цялата тази галерия от образи? С колко ли съдби се сблъсква и с какво ли си тръгва от тук - като емоция... Щом ти само за ден си видял толкова много! И как? Как ли вечер заспива и какво ли сънува, когато най-накрая се прибере у дома?... 

 Яница ХРИСТОВА

Представи си, че си птица...

И се учиш да летиш. Небето пред теб синее, ясно и чисто като детска сълза. Теб те е страх да се устремиш към хоризонта, защото до сега не си предприемал подобна стъпка. Сам. Но не се тревожи - старите птици ще ти покажат как да разпериш крила, как да затаиш дъх... и да скочиш в неизвестното. Защото само така ще се научиш - наблюдавайки със собствените си очи и опитвайки със собствените си крила. Е, никой не може да ти обещае, че още от първия път ще станеш страхотен летец. Ако някой тръгне да ти говори подобни приказки, знай, че това са страхотни лъжи, но не се сърди - просто така се опитва да те мотивира. Защото те обича и вярва в теб – на моменти повече, отколкото ти сам вярваш... Може би ще паднеш няколко пъти преди това, ще те заболи, особено ако си се сринал от високо, обаче това е част от Пътя. Стани, изтупай перата си, та да блеснат отново, и продължи да опитваш. Никоя птица не се е излюпила научена, на ничии криле синевата не е дадена даром...

Ала не забравяй, че ще има и едни други птици, които постоянно ще се навъртат покрай теб, за да ти кажат, че тази работа с летенето не струва, че е по-добре от сега да зарежеш тези глупости и да вървиш, здраво стъпил с крака върху твърдата земя... В тези случаи помни, че трябва хубаво да огледаш пернатото, което има дързостта да те накара да помислиш, че трябва да се откажеш от мечтите си и цял живот да съжаляваш, че не си опитал... Ако видиш, че крилата му са залинели или, по-лошото, атрофирали, се замисли дали, вярвайки само на собствения си страх,  сам не е имал дързостта да опита и за това сега се  вкопчва в думите си, убеждавайки се, че са истина... опитвайки да те накара и ти да повярваш... Но ти не вярвай! А ако крилата му са здрави и силни, калени от ветровете, се запитай... дали пък не се бои, че летейки и ти, ще му отнемеш част от собствения хоризонт... Не се ядосвай - някои птици глупаво вярват, заслепени от егоизма си, че в небето няма място за всички... А може и да са от онези стари птици, чиито перушини отдавна вече са започнали да се прошарват, но въпреки това те са убедени, че ти не можеш да летиш – поне не и като тях на младини... Но се случват и такива неща – небето понякога главозамайва птиците. Пази се от това!

            А небето... ще те очарова. Ще се влюбиш във вятъра, който развява перата ти. Ще обикнеш синевата, простора, усещането за лекота, което ти дава... Но имай търпение. Преди това трябва да изтърпиш геройски всичко онова, което съпътства процеса на учене на летене. Трябва да не се отказваш след всяко падане, охлузване и натъртване. Болката не бива да те плаши, защото отминава с времето, а след нея остава усещането, че можеш, просто можеш да се справиш. След като го осъзнаеш, вече си истински летец!

            И... може и никога да не ти се случи, но все пак ми се иска да ти го кажа... за да имаш едно наум...

            Някой ден, както си летиш и вдъхваш с пълни гърди от свежия въздух, а взорът ти се разхожда по върховете на планините, набраздили хоризонта, и чувстваш неописуема радост от всички дребни нещица, изпълнили деня ти... Ще ги видиш. А може и да почувстваш присъствието им, без да знаеш къде точно са. По настръхналата си перушина и по вледенената във вените ти кръв, ще знаеш, че са някъде тук – наблизо. Това са орлите. Птици – много по-различни от теб и от твоята природа. Те също летят и вярват, че са господари на небето, тъй като са способни да смачкат всяка друга птица, отнемайки й всичко, което цени в този живот. А понякога – и самия живот... Те ще те видят. Първи ще те видят. И няма да позволят да ти се размине – ти, обикновената птица, дръзнала да омърси небето им... Ще тръгнат след теб. Ти може и да опиташ да избягаш, да останеш или да се съпротивляваш – в повечето случаи това няма значение. Те знаят повече лупинги от теб и повече подли въздушни номера. Ще те издебнат, ще те накълват, ще отскубнат някои от най-хубавите ти пера, а може дори да заръфат част от крилата ти... И ако имаш късмет, ще им се откопчиш навреме. Но... все пак няма да имаш сили да летиш. Ще тръгнеш надолу към земята и ще знаеш, че това падане ще е много по-различно от всички други до сега. Защото си загубил част от себе си. И ще ти отнеме много време да се съвземеш, да заздравеят крилата ти и отново да погледнеш с копнеж към небето. Но знаеш, че пак ще го направиш – защото там са приятелите ти, мечтите ти, всичко, което обичаш и за което си струва да се живее... Защото само там можеш да летиш!

            Но преди това... умората ще те надвие. Ще изпълни цялото ти наранено същество. Няма да искаш нищо друго, освен да се свиеш в гнездото си, да се сгушиш в крилата си, да облегнеш някъде уморената си главица и да затвориш очи... И да заспиш за дълго, много дълго време... А между времето някой, който те обича, просто да постои до теб, да погали оръфаните ти пера и да ти прошепне „Спокойно. И това ще отмине...”

            А то ще отмине наистина. Вярвай ми!

Яница ХРИСТОВА 

За големия успех и малките радости в живота

Вчера в книжарницата разглеждах с нескрит професионален интерес биографични и автобиографични издания на известни личности. Погледът ми за дълго се задържа на книгата на Арнолд... Шварценегер, да. Ако трябва да бъда откровена, никога не е бил сред фаворитите ми. И с това се е изчерпвало долу-горе всичко, което ми е било необходимо да зная за него. Но... в представянето на автобиографията му имаше нещо, което ме изуми и възхити едновременно. И то в такава степен, че изведнъж ми стана адски симпатичен – като човек, като личност. Защото тръгва от една малка страна, воден от мечтите си. От големите мечти на едно младо, прекалено младо момче. И с много воля и упоритост започва да ги сбъдва – една по една. А е толкова млад още... на 21 години в началото! А след това... името му се превръща в емблема, която обикаля цял свят! Изумително!

И откакто прочетох всичко това, не мога да спра да си мисля за някои неща. Като това, например, че няма стойностна автобиография, която да започва с думите „Ами... живях в лукс. Израснах в страхотно семейство, в къща на три етажа с изглед към морето, всяка вечер вечеряхме в ресторанти с няколко звезди, купувах си само маркови дрехи и парфюми за по няколко стотака, забавлявах се страшно много и всичко около мен беше един луд купон. Наследих от мама и тате 5 хотела около Алпите и никога не съм изпитвал финансови затруднения. Да, здрав съм като скала и не ми се налагало да се справям с кой знае какви трудности. Просто мечтите ми се сбъдват, да. Знам ли – може би феята ми кръстница е била по-добра от вашите...”

Не. Не... Истински успелите хора знаят каква е цената на успеха. Знаят колко е дълъг и труден пътя до целта. Знаят, че могат да разчитат на себе си. И на това, в което вярват. А обикновено вярват в нещо, много по-голямо и силно от тях, което осветява пътя им напред и не им позволява да се откажат. Никога. Дори когато пътят изглежда като задънена улица, която не води на никъде....

И, може би тук трябва да кажа, че не смятам, че успехът е някаква постоянна величина, която може да се измерва, особено пък в количества. Защото успехът е нещо лично. Толкова лично, колкото са и емоциите. И не, не смятам, че е задължително от Щатите до Китай да знаят кой си, за да се чувстваш удовлетворен и доволен от това, което имаш и което си постигнал със собствения си труд. Важен е Пътят, само Пътят... и личният пример, който даваш, защото винаги, винаги!, някой те наблюдава и понякога точно това може да промени живота му... към по-добро, ако си си свършил работата, както трябва.

И днес... стоейки в почивния си ден, в моята есенна стая, в моята нова квартира, която се превръща в моето настоящо „вкъщи”... си спомням. Спомням си миналата година по това време колко ме беше страх, как не знаех какво предстои и как наистина изглежда следуниверситетската действителност... Спомням си горещия юнски ден, в който дойдохме тук и открихме това местенце... Спомням си как през юли и август короните на дърветата пред входа бяха толкова гъсти и отрупани с листа, че не позволяваха на слънчевите лъчи да ни тероризират... А днес, днес през оголените клони наднича едно облачно и мрачно ноемврийско небе... Сезоните се сменят и като че ли целият свят се променя... А аз съм тук! И извървях пътя си до това „тук” по моя начин – така, както бях казала, така, както исках, и, Бога ми, дори както не съм си и мечтала, че мога... И може би това не е голям успех и не изглежда кой знае какво в очите на някого... Но не ми пука. Защото това е една от онези радости в живота... които няма да описвам, защото са твърде индивидуални и лични... Но се опитвам да я вмъкна толкова дълбоко в съзнанието си, че да мога да я откривам винаги, дори когато Пътят започне да се лута между смисъл и безсмислие...

Яница Христова

Обицата на непознатата

        Слънцето надничаше през запрашения прозорец, а лъчите се заиграваха с дантеленото перде и се разпиляваха по стената, боядисана в приятния мек нюанс на охра. Възрастната жена се загледа навън. Обичаше есенните залези и тихата меланхолия, която идваше заедно с тях. Едва доловима въздишка се изтръгна от устните й, след което тя се обърна към съпруга си, сгушен в меката завивка върху старата им спалня. Напоследък ревматизмът му се обаждаше и той предпочиташе да прекарва по-голямата част от деня тук - сякаш се чувстваше спокоен, че не пречи на никого с болежките си. Макар че от години живееха само двамата.

     - Иване, искаш ли да направя чай? Това есенно време ме кара да си мисля само за чай с аромат на билки и канелени бисквити. 

      - Е, Танче, кога съм имал сили да устоя на твоя чай? Ама и медец да му сложиш, и то повечко така... - засмя се старецът. 

Таня само тихо се усмихна. Излезе от стаята и след тридесетина минути се върна с поднос в ръце: с две порцеланови чашки, от които се издигаше ароматна пара, и чиния с кръгли канелени курабийки. В стаята вече цареше здрач, слънчевите лъчи се бяха изнизали неусетно, обагряйки небето в пурпурно. Жената щракна копчето на лампата и от стария стъклен абажур се разля изкуствена жълта светлина. 

Иван се отмести леко, правейки място на Таня до себе си. Тя остави подноса на нощното шкафче и седна до съпруга си, тъжно взирайки се в уморените му очи, в лицето му, набраздено вече от десетки бръчици, в косата му, посивяла с годините. Отново я налегна меланхолия, отново тиха въздишка разпръсна тишината в стаята. 

     - Какво има? - попита дядото, пресягайки се към едната чаша с чай, която се разклати в треперещите му ръце, огласяйки здрача със звън от порцелан. Таня бързо се присегна, за да му помогне, а той я погледна безмълвно - с огромна благодарност, отразена в изумрудения блясък на очите му. 

     - Нищо, Ванко. Нищо. Калина се обажда днес... Добре е, каза. Започнала е втора работа. И е срещнала някакъв... Джон. - последната дума, толкова наситена с неприязън, сякаш трудно се измъкна от устните на бабата. - Не разбирам защо им беше на Румен и Надя да я пускат чак там да ходи. Какво им беше на нашите университети? Ама не - тя в Щатите искала, да лети със самолет искала, да види океана искала, не знам си още какво искала...

     - Танче... - Иван постави ръка на коляното й. - Младост. Можеш ли да я спреш? Спомни си и ти каква беше на младини. Истинска лудетина! Ако онова време, нашето, беше по-различно... Ехе, сигурно и по-далеч от внучка си щеше са искаш да стигнеш. И сигурно щеше да го направиш. И никой нямаше да може да те спре. Което ме подсеща... - той закачливо се усмихна. - Ето от къде може би Калина е наследила този упоритост и твърдоглавие... 

     Таня се засмя. Уморен, старчески смях, който накара бръчиците по собственото й лице да затанцуват. 

- Но вече не сме млади, Ванко. Не сме... Малко ни остава до края. Пък те ни оставиха сами. Внучето е на хиляди километри, децата са в големия град... А на нас какво ни остава? Самота! Само самота... 

      - Стига с тези мрачни мисли, Таня! - строго каза дядото, а тя го погледна така, сякаш без думи му казваше: "Знам. Знам, че и ти си го мислиш. Всяка вечер, когато в тъмнината костите те болят, когато ти е трудно да заспиш, когато ме гледаш как ти помагам с чашата с чай..." - Виж... - започна той, вече по-меко - Така е. Навярно е така, но... какъв живот само, а? Какъв живот... - нотки на замечтаност се прокраднаха в гласа му. - Пълноценен беше. И още е! Как живяхме, как се борехме за мечтите си - със зъби и нокти. В онези времена! И ето, с гордост можем да си тръгнем от тук. Отгледахме една прекрасна дъщеря, имаме страхотна внучка, създадохме дом, не подвивахме крак и работихме здраво, пътувахме, излизахме с приятели... И се срещнахме, Танче! Срещнахме се! Знаеш ли колко хора не се срещат? Не откриват човека, с когото искат да остареят, с когото има смисъл да остареят... А ние се срещнахме. Аз те срещнах! - той се протегна и хвана ръката й в своята. - И това направи живота ми смислен... 

     Тя не каза нищо. Сведе глава и се опита да преглътне сълзите си, които издайнически щяха да се претърколят по лицето й. 

     - Но, знаеш ли, аз трябва... - гласът му се промени. Стана тревожен и напрегнат, някак виновен и смутен. Таня вдигна очи към него, но той нямаше сили да я погледне. - ... да ти призная нещо. – каза, загледан през прозореца навън, от където вече надничаха първите звезди. – Нещо, което пазя цял живот в себе си и тази тайна вече ми тежи. Прекалено тежка е, за да я отнеса с мен в отвъдното.

     - Иване! Какви ги говориш?! – скастри го бабата. – Пък после аз съм имала мрачни мисли...

            - Не, не, почакай, изслушай ме – той се обърна към нея. Очите му блестяха – особен плам на вълнение, който тя никога не беше виждала в тях. – Обичам те, Таня, и винаги ще те обичам и ще бъда благодарен на боговете, че те срещнах и пътищата ни се пресякоха... Но трябва да ти кажа, че през всички тези години, аз... не бях особено добър съпруг.

            - Моля?! – жената грубо отскубна ръката си от дланите на Иван, а в тона й се улавяше намек за гръмотевици. – Какви ги говориш?!

            - Не, не е това, което си мислиш, но...

            - Но?! – нетърпеливо повтори Таня.

            - Случи се преди да те срещна... – мъжът въздъхна и затърси нещо из джоба на плетената си жилетка. – Виж. – разтвори ръката си пред старата жена, която ахна от изненада. – Открих я в деня преди да се запознаем. Блещукаше на паважа пред закусвалнята до светофарите. Беше толкова красива, че се наведох да я взема. Виж, виж като я наклониш, как се сменят всички цветове, все едно е изтъкана от небе и от светлина!

            Жената с треперещи пръсти пое обицата, разглеждайки я внимателно. Беше синя и отрупана със звезди.

            - Първо на шега се питах на кого ли е била... После започнах да си представям момичето, което я е носило, преди да я изгуби. Представях си я винаги една и съща, Таня. Винаги. Млада, устремена напред, с потрепващи къдрици при всяка нейна крачка, с толкова зелени и изпълнени с плам очи, че да ти се подкосят коленете... И в един момент, Танче, аз... я обикнах. Обикнах я такава. Нереална и далечна, като блян... Но ми беше хубаво да я срещам, там някъде, сред мечтите ми. И ми беше хубаво да имам нещо нейно в себе си, все едно това я правеше с една степен по-истинска, по-възможна. За това и винаги носех обицата с мен. Винаги.

            - Нито веднъж не съм я виждала през всички тези години... – промълви старицата.

            - Не исках да я виждаш. Не и до сега. Имах чувството, че... това е грях, който извършвам пред теб. Че е неморално и безумно от моя страна. Че... не те заслужавам. Защото, знаеш ли, аз си пожелах – още в първи миг, в който я видях – си пожелах да открия момичето, на което е принадлежала! И след като те срещнах, прости ми, понякога пак си го пожелавах...

            Жената се усмихна тъжно. Подаде изгубената синя обеца на съпруга си и се изправи.

            - Танче, съжалявам! Винаги ще се чувствам виновен... Но ти... защо ме гледаш така? Сърдиш ли ми се?

            - Не, не ти се сърдя – прошепна старицата, надвеси се над Иван и го целуна по челото. – Просто те обичам!

            След тези думи побърза да излезе със ситни стъпки от стаята. Знаеше, че той ще бъде прекалено изненадан и за известно време няма да знае как да й отговори. А междувременно тя трябваше да се махне от там. За да не позволи на сълзите си да я задушат, за да не позволи на вълнението си да отнеме красивия блян, с който е живял любимият й години, години наред.

            Все пак какво друго му оставаше? Днес, в края на есента? Когато освен самотата и себе си, двамата нямаха нищо друго? Днес, когато пътят им клонеше към своя край, когато децата им бяха поели по своя собствен път, когато приятелите им навярно вече ги очакваха в други, далечни светове. Днес, когато той й призна, че я обича, че винаги я е обичал повече, много повече, отколкото сам подозира...

            Таня се спря пред стария дъбов шкаф в хола. Там, в най-долното чекмедже, държеше онази прашна кутия, в която избеляваха първите любовни писма от Иван, в която стоеше албумът от сватбата им, първата грамота на Таня от училище и първите ръкавички на Калинчето, с които я изписаха от детския дом... Същата кутия, в която бе прибрала и онази синя обица, след като изгуби втората от комплекта преди повече от 40 години – в деня, преди да открие човека, с когото Съдбата бе решила остареят заедно...

           

Яница ХРИСТОВА