сряда, 5 септември 2012 г.

Паметта на Вселената

Постоянство...
Кръговрат…
Баланс…
Памет
Ако не сме религиозни и вярваме в науката, то тогава ще защитаваме идеята, че животът в зората на времето е тръгнал именно от водата. Дали е така? Не знам. Кой може да ни каже със сигурност?... Но въпреки това има едно нещо, в което аз искрено вярвам, убедена съм! А то е, че водата – навсякъде около нас – е живот… а и не само – тя е  нещо повече от това – нещо, което остава отвъд живота. Водата е памет.
Ние, хората, забързани в динамиката на ХХІ век, рядко се замисляме за тези неща. Да, разбира се - когато сме малки ни учат, че водата може да бъде течна, твърда и газообразна. Това (тогава) ни звучи почти като магия. Учат ни, че водата – цялата вода по нашата планета – участва в постоянен кръговрат. Благодарение на гравитацията и слънчевата енергия тя излиза от земните недра, превръща се в реки и морета, после се изпарява невидимо от тях, а когато гледаме към облаците в небето – всъщност гледаме отново към нея, водата. А после  започва да вали, водата потича в реките, преминава под почвата и всичко започва от начало. Процесът е непрестанен. Всеки ден, всеки миг… откакто Земята се помни. Да, от самото начало планетата ни, на Големия взрив или на всичко онова, в което сте избрали да вярвате, че е поставило началото на света и Вселената.
„В природата нищо не се губи” – казали са мъдреците някога, „само си променя формата” – допълнили са изследователите по-късно.  Водният кръговрат изглежда като истинско доказателство за това. Само че… не ви ли води до въпроса „ОК, ако е така… то водата, която пия днес, не е ли водата, която е била там някога, в Началото?”. Ако трябва да отговоря честно, понякога и аз се питам. И да, мисля, че е тя – същата вода, преминала през хиляди, хиляди години, за да стигне до мен. И това ме кара да се чувствам специална – че съм тази, която съм, че съм тук и сега. Но в същото време ме кара да се замисля какво искам да оставя след себе си? Какво искам да запомни водата от мен – та нали всеки процес в природата е двустранен, на приемане и придаване? Както аз приемам енергия от водата, така и тя взема нещо от мен… нещо, което прибавя към своята многовековна памет, съхранила в себе си безброй човешки съдби от различни епохи. И, разбира се, искам това нещо да е нещо хубаво… Всеки, който не се взира егоистично само в днешния ден, иска да остави нещо добро след себе си – за децата, внуците и идните поколения…
Заветът към поколенията – ето върху какво ни предстои да помислим. Не Утре, не Някога, А Сега! Защото какво ще се случи в бъдеще, никой не знае. Разполагаме само с това Днес, в което живеем. А днес аз съм жива. Защото в мен, в нас, в телата ни, в кръвта ни има 70%... вода… Вода, която е живот. Която носи живот. Без която няма живот. Да, това е същата онази вода, идваща от началото на Времето… Как, знаейки всичко това, все още можем да мислим, че сме различни, че сме сами, че сме отделени, а не сме част от Цялото?!
Само ако отворим широко очи – ще видим, че всичко в живота се стреми към баланс… И водата има огромна роля в този процес. Помните кръговрата, нали? А знаете ли, че с годините телата ни остаряват, защото количеството вода в клетките на организма ни намалява? Хм, сигурно го знаете, може би просто не сте се замисляли скоро за това…
В източната философия се смята, че водата е един от петте елемента, които изграждат света. Смята се, че този елемент е женски – ин и е част от равновесието на света, който изграждат с противоположния елемент – ян. Да, като че ли водата наистина е като жена – Майка. Силата й е нежна, но с постоянството си постига всичко, дори превръща в пръст твърдия камък, а там, от където минават реки, има зеленина – признак на живот…
А ние… ние сме децата й. Децата на Майката. Неблагодарни деца сме при това! Не мислим. Забравяме да мислим за Майката Природа. Рушим. Грабим. Нарушаваме баланса. Замърсяваме водата. Сечем горите. Объркваме кръговрата… и обричаме Паметта на забрава…
Да, това са част от проблемите на нашето време. Те не са свързани с Паметта, а със Забравата! Забравяме, че нашият живот не е вечен, ние сме само временно тук. След нас ще дойдат децата ни. Те ще продължат това, което сме започнали. Ако сега разрушим – от алчност и егоизъм – единствената Земя, която имаме, ако изразходим всички блага, ако застроим всички площи, ако замърсим въздуха и водите… какво ще продължат наследниците ни? Разрухата?! До Край ли?! И после?! Какво ще дойде после?! Нищо… Забрава...
Но положението още не е изгубено! Бъдещето все още е в наши ръце! То зависи от нашите избори… от изборите,  които правим сега. И водата всеки ден избира, нали? На къде да поеме – по устието ли, или по нов път… И изборът и започва с нещо малко. Промяната винаги започва с малки стъпки, които се разрастват с времето. Понякога всичко започва с… една малка капка…
Капка по капка… Аз и ти… Ние заедно!…
Какво можем да постигнем ли? Всичко! Защото ние сме вода (от това сме създадени), ние сме живот (тук сме, дишаме, обичаме), ние сме… стихия (която може не само да руши, но и да промени света към по-добро)!

(есето ми, участвало в конкурса "Капка по капка" на Вести.бг от юни 2012 година) 

Паметта на Вселената - Vesti.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар