понеделник, 29 април 2013 г.

"Завещанието на целомъдрения женкар" – от Анатолий Крим





Драматичен театър – Монтана, сезон 2009 / 2010



Театър „Българска армия”, сезон 2012 / 2013




           Не ми се иска да правя сравнение между тези два съвсем различни (и в същото време толкова доближаващи се) прочита на текста на Анатолий Крим. Предполагам обаче, че в един момент и това несъзнателно ще се случи...
            Първо няколко думи за сюжета...
            Дон Жуан (да, правилно го прочетохте) е към края на своя жизнен път и, както повеляват църковните закони по онова време, не може да си отиде от този свят без да се изповяда и да потърси опрощение за душата си. А как да се случи това с неговата слава? Кой свещеник би се осмелил да  влезе в дома му, този дом с порочно минало, и да рискува да се „зарази” с донжуановата похотливост? Е, в крайна сметка се намира един... който рискува – било от любопитство, било от интерес, било от чисто християнския си свещен дълг (но на дали точно това, последното, е водещата причина)... В разговора между
тях всеки излага своята гледна точка за света, за миналото, което го е довело до тук: трагичният опит на монаха с любовта, огромната бройка от ощастливени жени от Дон Жуан... който обаче твърди, че до сега си е също толкова целомъдрен, колкото е бил и като пеленаче... Магията, с която е носил щастие в сърцата на дамите, е била просто, според думите му, в отношението му към тях – защото всяка жена е красива и прекрасна и има нужда от мъж, който да я кара да се чувства така, все едно лети... Дали е искрен обаче? Или се преструва най-митологизираният ухажор на всички времена? По някое време в действието с гръм и трясък нахлува и едно момиче, което твърди, че е дъщеря на известния любовник (който пък настоява все още за своето целомъдрие!). Къде е истината? Ако очаквате да ви кажа – жестоко грешите. Това е отговор, който всеки зрител трябва да открие сам за себе си, защото го няма фиксиран никъде в пиесата. Мистерия. И то толкова умело изплетена... Към своята (непотвърдена) дъщеря Дон Жуан отправя и едно послание, което ме впечатли още първия път, когато гледах спектакъла (на Театър Монтана) – за това, че една дама трябва винаги да е различна, за да бъде преоткривана и обичана всеки ден... А в последните, съвсем-съвсем в последните мигове от действието, става ясно кой всъщност е монахът... или по-скоро – в кой ще се превърне след срещата си с Дон Жуан. Изненадващ и онемяващ край, предизвикващ усмивки и ръкопляскания...
            Забавна, хитроумна и интелигентна, с много хумор и лек философски привкус, пиесата е болезнено актуална днес – времето, което парадира с разкрепостения си морал и свобода в общуването, но и същото това време, в което нещо много съществено някъде явно се изплъзва, за да остане само самота на негово място... неразбиране... разминаване между Мъжа и Жената, които трудно се разбират и изграждат общ език, пък какво остава да „летят” заедно? „Завещанието на целомъдрения женкар” поставя своеобразен мост и като че ли внася доза яснота в отношенията им.
            Обединението ми мнение и за двата спектакъла е... положително, доста положително, отлично. И в двата прочита – на режисьорите Минчо Събев и Ивайло Христов -  има много хумор, но силно послание. Постановките наистина са различни, но и близки. Сценографията на „Българска армия” е доста по-пищна, с повече акценти, които препращат към Средните векове, докато на Театър Монтана – по-скромна, по-изчистена и стилизирана, но това в никакъв случай не е минус. Монтанският Дон Жуан (Любомир Бояджиев) беше по-смирен, по-подготвен за срещата със смъртта и умело завоалиращ въпроса за своето целомъдрие (защото и до ден днешен не мога да преценя къде точно беше истината. Чудесна игра – там е истината вероятно, там!) Васил Михайлов пък беше един по-непримирим и все още непредащ се Дон Жуан... а за целомъдрието на този тип образ аз искрено се съмнявам. Монтанският монах (Данчо Колев) пък беше по-енергичен и наперен, а армейският (Леонид Йовчев) – по-свит и неуверен в себе си – напълно различни образи, но пък чудесно изградени и пасващи си на мястото. И се радвам, че имах шанса да присъствам и на двата спектакъла – защото обогатяват по-съвсем различен начин зрителя.

Яница ХРИСТОВА
           
           

Няма коментари:

Публикуване на коментар