сряда, 14 август 2013 г.

В най-дългите нощи от годината...



            Ужас! Май съм алергична... Миналата година по това време не можех да дишам... А не е хубаво да не можеш да дишаш, честно ви казвам, каквото и да сте чували за „онези мигове, в които дъхът ти спира”!  Не стига, че започваш да се чувстваш уморен, защото ти е трудно да спиш, а тялото ти страда, защото клетките ти имат нужда от повече кислород, ами и това състояние не може да продължава прекалено дълго... Накрая просто не оставаш толкова жив, колкото по принцип си, за да разбереш до къде всъщност може да те доведе...
            Тогава ми казаха, че вероятно е от цветния прашец, с който май се бях предозирала в продължение на месец, скитайки по разни полета...
            Но сега съм далеч от полетата, далеч от природата, далеч... от всичко познато. Но ето, че симптомите се завръщат – бавно и полека, стъпка по стъпка, тихо, но ги усещам как приближават...
            Което ме кара да мисля, че съм алергична към... август. Да, към август! Не към животни, не към растения, не към прашеца, дори не към човек (о, да – защото някои хора, вярно, предизвикват подобно реакция...). А към месец?!
            Осъзнах го през онази първа неделя от август, в която нощта тъкмо беше започнала да се спуска, потапяйки квартала в приятен здрач и все още отекваща по площадките детска глъч... Тогава се замислих, че вероятно това са най-дългите нощи от годината... Е, не точно астрономически погледнато, защото през август се наблюдава как денят намаля, да, но това ще продължи далеч след есенното равноденствие през септември и ще се проточи отвъд – чак до декември. Но през августовските нощи има нещо... меланхолично, което ги прави тъжни и вълшебни едновременно, разстилайки ги по съвсем друга времева ос...
            За да ме разберете по-добре, нека да върнем часовника назад... Ученици сме. Ще спрем времето до тук. Кой клас точно – няма значение. Август е. Ние сме във ваканция. В разгара на почивката и в пика на лудориите. Натоварили сме си багажа и сме отпрашили на село. Или пък сме на село и чакаме някои от компанията да се присъедини към нас. Баба ни прави палачинки, ухае на окосена трева, следобедите имат вкус на филия с лютеница, а привечер цял оркестър щурчета огласят градината, докато ние стоим и броим падащите звезди от оцъкленото ясно небе, станало почти кристално от чистия планински въздух. Вълшебно е. Събрали сме се цял рояк хлапета и вдигаме толкова шум, че сякаш точно това е причината да има падащи звезди... Смеем се и си разказваме приказки, чертаем пътеки, по които искаме да извървим живота си. Мечтаем. На глас. И заедно. Няма такава задружност... или по-точно – никога след това няма да я има. Защото онова, по детски чисто и истинско, което ни е свързвало, се разпръсква като глухарче, погалено от вятъра, когато всеки поеме по своя собствен път. Онзи, истинският, който се различава от въображаемите ни пътеки, които криволичеха на някъде, но винаги се срещаха...
            Сега да превъртим лентата да се върнем в наши дни. Вече сме на колко? 20, 30, 40, 60 или 80 години? Няма значение. Да погледаме за миг как стрелките потрепват и секундите отново започват своя лудешки бяг. Да въздъхнем... и да погледнем пак августовските вечери.
            Пеят щурчета, пердетата се полюшват от лекия ветрец на открехнатия прозорец, навън ехти детски смях... Но това вече не са твоите най-дълги августовски вечери, в които вярваш, че всичко е възможно. Ти си имал своите – някъде там... Сега дори не знаеш къде точно са приятелите, с които по детски си делил филиите с лютеница, звездите и мечтите си... Остава ти само меланхолията. Която също разтяга времето, лъкатушейки между минало, настояще и бъдеще...
            Да спра до тук? Разбрахте ли ме? Май към това съм алергична – към меланхолията... оставя ме без дъх и ми е трудно да дишам...

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар