неделя, 18 август 2013 г.

Утрото, в което идва есента...



            15 август е. Отварям сънливо очи в ранното утро и отправям дълго поглед към късчето небе, което се процежда в процепа между щорите. Има нещо различно, което отличава това утро от всички останали до сега. Ставам. Отварям прозореца и ме обгръща хладина – приятна, пробуждаща и изпълнена с намек за септември. Разбирам – лятото скоро ще си отиде...
Тръгвам за работа и вървейки към метрото, си мисля как тихо и неусетно се променят сезоните, как неуловимо тече потокът на времето и как, ако не отвориш очи в точния момент, понякога пропускаш магията. А докато пътувах, дочух разговор, напълно в синхрон с мен и мислите ми.
- Усещаш ли колко хладно е вън? – попита старец, обърнат към младо момиче, вероятно негова внучка, стоейки до вратата на автобуса.
- Направо си е студено днес! – със съгласие възкликна тя.
- Да, - кимна той. – Това е първото утро, с което идва есента...
Да... беше прав. И го каза толкова красиво, че няма начин да пропусна романтиката в тези думи.
И сега вървя из града, улавяйки с поглед първите дървета, които започват да позлатяват короните си, дочувам в симфонията на щурците вечер тихо сбогуване и знам, че колкото и жарки да са слънчевите лъчи, скоро септември ще изрисува с есенната си палитра пейзажи в златисто, оранжево и медночервено. Знам, че есенната ми еуфория не е заразителна, защото есента е тих, меланхоличен и, в известна степен, тъжен сезон. Но в момента съм натикала в очакването си за септември толкова мечти, че не знам как някакви си тридесетина дни могат да поберат всичко в себе си! Но... като за начало ми стигат неотменните кецове и раницата, карираната риза, дългите залези и мрачните следобеди, дъхът на дъжд и обиколките из паркове, планини и павирани пътища...
Сега очаквам – онези натежали бели облаци, които идват обикновено след средата на август, почти към края на месеца. Носят дъжд – очакван през повечето горещи летни дни. Онзи дъжд, с който лятото наистина се сбогува... защото след него жилетките и саката излизат от гардеробите и съпътстват минувачите по време на техните близки и далечни пътувания. След това есента плъзва из града, из планината, и тихият й глас прошумолява из клоните и листата на дърветата, кънти с всеки паднал кестен, а там, от където са минали стъпките й, остават обгорени следи по ливадите...


Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари:

Публикуване на коментар