четвъртък, 1 август 2013 г.

Ловец на изкуство – в 5 стъпки



1) Street Art и ул. „Раковска”

Началото на тази история започва с един материал в любимото ми списание, в които, съвсем между другото, беше спомената ул. „Раковска” с нейните идейни Street Art  моменти като фон на случващото се. Броят на списанието, доста стар, ме намери в изключително точен момент – във влака за София в поредното от многото ми пътувания. Още тогава знаех, че това е моето място и че трябва само да го намеря. Съвсем скоро. Не само защото съм Street Art  фен (както вероятно помните от този материал ТУК), а и защото по-късно прочетох, че тази емблематична за столицата ни улица – „Г. С. Раковски” – свързва голяма част от театрите в града.
Въоръжих се с фотоапарат и в една от ранните топли съботи на юли тръгнах. Ул. „Раковска” се извива в близост до НДК и продължава далеч, далеч нататък, преминавайки покрай небезизвестния площад „Славейков”, покрай НАТФИЗ и Сатиричния театър, свивайки в огромна близост до Народния театър и Градската градина. Което, някак естествено, много бързо я направи любимото ми местенце в целия град.
Но когато за пръв път минах по протежението й, търсейки и дебнейки за улични произведения на изкуството, се натъкнах на някои любопитни находки. Идейни, провокативни и абстрактни, опитващи се да излязат от канона и да доведат поток от мисли след себе си. Нещата, които открих, доста се различават от любимите ми в Търново, но това е съвсем нормално – тук темпът на живот и динамиката са различни, светът явно изглежда по-особено, уловен през погледа на авторите, и посланието е по-различно, а почеркът - нетрадиционен. Имам своите нови фаворити и тук, разбира се. Но след като направих няколко десетки снимки и след ден пак минах оттам, се изненадах – че аз почти нищо не бях снимала! От разни неподозирани ъгълчета ме гледаха невидяни човечета, паячета и какво ли още не, водейки след себе си усмивки и доза размисъл.
























2) Светлин Русев – изложба живопис

Беше странно съвпадение. Докато „ловувах” с фотоапарата си сред Street Art-а по „Раковска”, попаднах на изложбата на Светлин Русев пред Народния театър. В прохладната шатра бяха приютени по-големи и по-малки платна, от които лъхаше на страх и самота, на израстване и промяна, на борбеност и не-смирение, на отчаяние и силна човешка воля, която може да променя съдби – понякога, а понякога... се оставя да бъде водена по пътища, които не й принадлежат. Не знам – може би заради по-тъмните тонове, които преобладаваха, но това беше внушението, което улових. Хареса ми. Майсторски поднесено, майсторски изработено. Но беше странно за сетивата, нахъсани до преди това от цветността и щуростта на графитите, които жадно преследвах в продължение на поне час. Съпоставката беше неизбежна и осезаема – между съвсем различни клонове на изкуството, които могат да съществуват върху една плоскост, да се срещат и да се разминават едновременно в съзнанието на наблюдаващия ги.

3) „Desireизложба на Калоян Тишев

Отново вървях по „Раковска” в търсене на изложбената зала, в която щеше да се проведе това любопитно събитие, за което четох през деня в социалните мрежи. Младо момче, архитект, художник, със самостоятелна изложба, посветена на жените и женствеността...
И наистина – от стените на изложбената зала ни наблюдаваха десетки женски погледи (е, и не само), уловени в различни моменти и ситуации, създаващи особено и специфично впечатление. Пресъздадени с много внимание към детайлите, с добра доза вдъхновение и препратки за моменти в едно друго време в бъдещето, с една стъпка в миналото или просто в някой застинал миг, който се случва сега, точно и само сега. Създадени с помощта на графични оформителски програми, тези вдъхновени женски образи ме накараха да се замисля колко ли време техният автор е съзерцавал своите музи, за да има силата с тази прецизност и ловкост да запечата всички тези нежни мигове, да ги превърне в акценти и да ги покаже пред широката публика?
После... се замислих за една статия, посветена на Пикасо... че превръщал дните на жените в живота си в кошмар, защото ги вплитал в картините си със своята неповторима гротескна нотка... Вдъхновение, какво да се прави?...
Тук историята е различна. Калоян Тишев подхожда с преклонение пред женствеността, показвайки онези най-красиви нейни черти, които понякога в ежедневието няма кой да забележи, та дори и жените, забързани и динамични, като че ли забравят, че носят със себе си. Изложбата беше едно добро напомняне, поднесено с помощта на съвременното изкуство.
Но пък се замислих, че... сигурно е малко страшничко художник да бъде влюбен в теб и да те вплита в картините си – няма значение дали преди векове или сега – защото никога не знаеш как точно и с какви очи ще се вгледа в теб...

4) Street Art в голям формат!

Съвсем наскоро четох една много симпатична статийка в Sofia Live – която изпълни душата ми с възхищение и желание да открия всички тези мащабни проекти и да запълня празнините в албума си със Street Art. Обаче... къде да тръгна сега и да ги търся? Особено тази прекрасна фасада с мечките, която като че ли най-много ме впечатли. В един от първите си дни като изследовател тук случайно попаднах на една от сградите, посветени на каузата за опазване на планинските орли... но...

Явно случайностите нямаше как да спрат до тук. Онзи ден – беше петък между другото – си създадох илюзията, че не е необходимо да преминавам през разните му там подлези, ами ако изчакам направо автобуса на най-близката спирка, то той ще завие ей-там, на кръстовище, и ще продължи по моя път... Да... Беше хубаво като идея. Само дето не се случи. Качих се автобусчето, то тръгна... и аз осъзнах, че въобще няма намерение да завива. За това слязох. И вървейки нагоре към правилната си спирка – ги видях! Мечките! Беше прекрасно!











5) Изложба „Човешкото тяло – разкрито и реално”

О... споделям и тази история в този пост само защото има думата „изложба” в себе си. А иначе е нещо много повече от това...
Първата статия, която четох за събитието, ме ужаси, ако трябва да си призная. Човешки тела, които някога са били живи, сега са превърнати в експонати? О, не, не беше за мен тази изложба... Обаче после говорих с една приятелка, която вече беше видяла за какво става дума, и каза, че трябва да се види. И сега знам – наистина трябва. За да се преклониш пред онова, което природата е създала, пред силата и крехкостта на човешкото тяло, пред съвършения му ритъм на работа, пред красотата на живота, който тече в теб и от който ти също си си част. За да се замислиш – как живееш, какво си причиняваш с действията си, за да се опознаеш – сам. Да бъдеш в известна степен ужасен, в известна степен вдъхновен, и с любопитство и страх да вървиш из коридорите на третия етаж на ЦУМ, да надзърташ под повърхността на неизвестното, за да видиш какво носиш в себе си – от най-малките костици до фината кръвоносна система... И накрая да си тръгнеш – по-различен от този, който си бил, влизайки в изложбата... или всъщност – много по-този, който всъщност си...
По някое време, вървейки из залите, посветени на различни системи в човешкия организъм, си спомних онази песен на Нели Фуртадо – „Spirit Indestructible”, в която в някои момент се пее  -

I have have a spirit indestructible
A heart that loving was made for
A body that's a miracle
(„Имам дух несломим, сърце, което е създадено да обича и тяло, което е чудо...„)
И наистина е чудо! Трябва всеки ден да си го припомняме явно, защото доста лесно се забравя...
А повече можете да прочетете в сайта на изложбата – ето ТУК.

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар