понеделник, 17 ноември 2014 г.

Еньовден

Един от двата ми разказа, участващи в конкурса "По стъпките на лятото 2014", организиран от Фондация Буквите и попаднал в полезрението на журито, редом с втория ми разказ - "Да последваш лятото", което ми отрежда място сред десетимата автори - финалисти. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

 Когато погледнеш надолу от хълма, се вижда цялата равнина и планината зад нея. Вижда се селцето, сгушено в котловината, пасищата за стадата с добитък, гората. Виждат се и нивите - с различен размер и различни нюанси от цветове, получени от разнообразните насаждения - зърно, слънчоглед, лозя, зеленчуци, черешови дървета, лавандула. 
Климент постави ръце на хълбоците си и се загледа в прииждащия нощен здрач. Слънцето се бе скрило зад планината и първите вечерни сенки плъзваха из селото. Небето беше придобило онзи особен индигов цвят, който опиянява зрението преди да изгреят първите звезди. Вятърът премина през избуялата коса на младия мъж и го накара да притвори леко очи, а пръстите на ръката му се впиха в усуканото около дланта му въже. 
От тук виждаше и прозорците на собствения си дом. Малка къща, сгушена в края на главната улица и скрита зад каменен зид. От прозорците искреше изкуствена луминесцентна светлина, а силуетите на семейството му ту преминаха през светлината, ту се губеха отвъд завесите.  
Знаеше, че ако продължи да се взира в тази посока, решимостта му ще се превърне в отчаяние и никога няма да събере сили... А го беше решил. 
Обърна гръб на селото и се загледа в ствола на старото крушово дърво, извисило причудлива осанка на върха на хълма. Приближи се до един от надвесените и изкривени от времето клони и преметна въжето през него. Направи примка, обтегна я здраво, за да провери издръжливостта й, и я пусна. Тя се понесе напред-назад, уловена от нощния ветрец, и той хипнотично проследи траекторията й с поглед. 
Усмихна се - с тънка, иронична усмивка, която прилягаше за случая, и пристъпи към бесилото. Пресегна се и хвана примката. Повдигна я над главата си и... се спря. Постоя така няколко секунди, докато чувството за нелепост не заседна в гърлото му. Остави въжето настрани и се отпусна тежко, облягайки гръб на крушата... 

Днес беше Еньовден. 
В селото тепърва се задаваше голямо празненство. От фолклорния ансамбъл към читалището организираха разиграване на традициите, съхранени през вековете. Когато беше доста по-малък, и той участваше в приготовленията за празника. От тогава бяха и спомените му за днешния ден, за магичността на тази нощ, за връзката между земята и небето. 
Днес билките бяха най-лековити... и за всяка болежка се откриваше лек. Днес небето се отваряше и ако си пожелаеш нещо много силно, може и да се сбъдне. Днес денят се изравняваше с нощта, а утре рано сутрин, според най-старите предания, лятото ще обърне гръб на света и ще тръгне с тихи стъпки към есента. И колкото повече денят намаля, толкова по-близо ще е зимата... Когато беше малък, Климент не вярваше. Все пак за него ваканцията тъкмо започваше и лятото беше в разгара си. С годините - когато отговорността и задълженията му станаха много повече - започна да открива следите. В песента на щурците, в полета на птиците, в труда на хората от селото му - забързани, енергични и напрегнати, устремени към жътва и прибиране на реколтата, към спасяването и на тази година, преди да е дошъл снегът. 
За днешния ден още се говореше, че е опасен за земеделците, които трябва да са особено бдителни. Защото умели чародейки могат да откраднат плодородието на земите им и да го отнесат в собствените си владения. С мистични танци и с древни сили, с които да осъществят връзка със земните недра и да извлекат от тях всяка живителна сила...
 И… това беше магия? Или просто предание покрай празника? 
Климент не знаеше. 
До скоро дори не би могъл да каже дали вярва в това или не. 
Но днес знаеше едно със сигурност - вече не му бе останало нищо за пазене... 

Младият мъж отново погледна към селото. Прозорците на дома му бяха изгаснали. Значи съпругата му бе повела децата към площада - за да погледат представлението. 
Той въздъхна. Обърна се към самоделното си бесило, зад което прозираше все по-мрачното небе, докато решимостта му изтъняваше и се превръщаше в друг тип емоция... Приличаше по-скоро на страх. 

Всъщност точно страхът го бе довел тук. Тревогата, която от няколко дни не му даваше никакъв покой. 
Всичко започна в началото на тази година. Когато засяха оранжериите с посеви, а житото по нивите започна да покълва. И както всичко си вървеше добре - растеше и зеленееше, изведнъж... сякаш от раз растенията започнаха да залиняват. Реколтата беше под въпрос, но... той не губеше надежда. Все пак имаха лозя, щяха да продадат гроздето, да закрепят зимата, пък следващата пролет да започнат от начало. Онзи ден обаче видя как лозниците започват да съхнат, да се прекършват едва оформилите се гроздовете. И всичко това само на неговото лозе и в неговите ниви. 
Дали беше прекалил с грижите? Или някой зложелател му опропастяваше земята? Или... не, не. Той не вярваше в чародейки и вълшебници... 

Въпреки че баба му онзи ден го спря, гледайки го такъв, омърлушен. 
"Чуй, бабе - каза му тя. - Не е на хубаво твоята работа. Някой зло око ти е хвърлил или пък таен мерак ти има. Я се виж - какъв хубав мъж си станал! Ти знаеш ли едно време какво беше? За самодивите разказвала ли съм ти?!"
"Бабо, моля ти се, голям съм вече за тези приказки! А и не ми е до тях. Имам жена, две деца... те на мен разчитат! Как ще ги гледам, с какво ще ги храня тази година, ако не произведа нищо? Кой може да ми помогне! Никой! Ако можеш с това да ми помогнеш, говори, иначе ме остави да си търся решението..." 
"Слушай, Клименте, пък ти си прецени дали това може да ти помогне или не... - настоя бабата. - Когато аз бях още млада невеста тук, едно лято в цялото село започнаха да се случват поразии. Добитък изчезваше, овошките съхнеха, нивите залиняха... И няма оправия, нищо не помага. Тогава старите хора, доста по-стари хора от мен сега, казаха, че самодивите нещо са се разлютили. Или някой им е напакостил, или някого са си харесали и го искат при себе си...”
"Какви самодиви бе, бабо?!"
"Като онези, моето момче, които живеят в приказките! Крият се в гората, дълбоко-дълбоко в гората и не позволяват на обикновен човек да ги зърне с очи. Ако някой ги види - ослепява. Ако припари във владенията им, губи ума си... Тогава старците казаха, че жертва трябва да се направи. Дар. Скъп дар, който да изкупи милостта им... И жертвата беше дадена. Най-хубавата девойка в селото, онази, по която залиняваха всички ергени, а млади и стари въздишаха по следите й. Тя беше дадена. Една вечер я изпроводиха до подножието на гората и я оставиха там. На сутринта нея вече я нямаше и от тогава никой не я видя и никой не знае къде се е дянала..." 
"Това са глупави суеверия, бабо..."
"За теб са суеверия, за мен са чиста истина. Ако щеш ми вярвай, но на следващия ден и дърветата, и нивите живнаха, а няколко заблудени крави се върнаха в селото. И... още нещо. Най-тучни и плодородни станаха нивите на Донкиното семейство. Донка. Така се казваше момичето..." 


Климент разтръска глава объркано и образът на баба му се стопи във въздуха. Зад нея отново изникна бесилото и все по-растящия му страх. Той стана. Изтупа праха от дрехите си и пристъпи към клатушкащото се въже. Звездите отгоре вече грееха ярко, а небето бе отворило обятията си, готово всеки миг да го погълне в безкрайната си дълбочина. Въздухът тук беше дъхав - изпълнен с аромат на билки и окосена трева.
И така тази необикновена лятна нощ все още криеше в себе си... надежда. 
Мъжът се пресегна към бесилото и го дръпна с все сила. Не се отказа, докато старият клон не изпука и шумно не се стовари върху земята. Климент развърза въжето и го понесе бързо към стария си очукан пикап. Метна въжето на седалката до себе си и запали двигателя. 

Лятото все още не беше свършило. Твърде рано бе да се предава пред отчаянието. 
Да, от малък знаеше, че е суров животът в планината, доста по-суров от този покрай морето. Беше свикнал с работата и с това да не подвива крак от сутрин до вечер. Защото точно с този къртовски труд оцеляваше. Оцеляваше и семейството му, и работниците, които наемаше, за да му помагат. За първи път му се случваше да изпуска ситуацията извън контрол, да се чувства безсилен и притиснат от обстоятелствата. Знаеше, че в края на сезона трябва да се разплати с тези, които са се трудили редом до него. Знаеше, че жена му и децата ще очакват да има топло огнище през зимата и нещо за ядене на трапезата. Мисълта, че няма да се справи с товара, който в момента лежеше на раменете му, го влудяваше... 

Но твърде рано беше. Наистина. Твърде рано за отчаяние. 
Лятото не беше минало. Всичко можеше да се подреди... 

Фаровете на автомобила запробиваха плътния и дъхав нощен мрак. Вятърът нахлуваше през отворените прозорци и галеше страните на младия мъж, заиграваше с буклите на кестенявата му коса и оставяше следи като от безплътна целувка по кожата му. 

В очите на Климент блестеше решимост. 
Знаеше накъде кара пикапа. Към гората. 
Щеше да открие самодивите... 

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар