понеделник, 17 ноември 2014 г.

Да последваш лятото


Един от двата ми разказа, участващи в конкурса "По стъпките на лятото 2014", организиран от Фондация Буквите и попаднал в полезрението на журито, редом с втория ми разказ - "Еньовден", което ми отрежда място сред десетимата автори - финалисти. Първата му публикация можете да прочете ето ТУК. 

Беше ранна утрин, а градът отдавна не спеше. Ранобудни продавачи, чиновници, администратори и всякакви офис-сътрудници щъкаха напред-назад, пресичаха екстремно на червено по светофарите и претичваха със спринт последните метри до спирката на градския транспорт. Мартин участваше в това упражнение ежедневно - вече трета година, след като се дипломира. Сутрин ставаше точно в 7:30. В осем часа вече вървеше към метрото, а в 8:20 най-редовно спринтираше по Орлов мост в гонене на заветния автобус с номер 204. ИТ фирмата, в която работеше, беше наела офис-сграда в другия край на града, а едночасовото пътуване го изпълваше с досада и нежелана интимност с хора от всякакъв вид, който се притискаха в него сред задушната атмосфера на автобуса.
 Тази сутрин слънцето прежуляше отрано. Денят обещаваше да е особено горещ, а по синевата не се задаваше нито едно облаче. Мартин нервно потропваше от крак на крак, подранил с цели 5 минути преди автобусът да е дошъл. Накрая и той дойде. Тълпата от хора се втурна към отворените врати, притисна Мартин дълбоко в прегръдката си от непознати и прогони всяка мисъл за кислород и свеж въздух. Младежът успя да се хване до вратата. Слушалките от телефона се впиха в ушите му, в ума му закънтя ритмичен рок, а съзнанието му се опитваше да го настрои на вълната, че той е далеч от тук, на друго, по-добро място. След като за пореден път обаче някой го сръга с лакът между ребрата, а друг настървено го настъпи по босите пръсти през сандалите, Мартин напълно капитулира и се примири със знанието кой е и в какво пътува. За това си позволи и бегъл поглед по лицата на минувачите - колкото да привикне към атмосферата...
… Уморени лица на млади хора, в които се долавя липса на сън и бегла надежда за бъдещето, застаряващи лица, по които се прокрадват униние и примирение със старостта, лица на изстрадали работници, лица на все още учащи младежи... И... тя.
В първия миг само плъзна поглед по нея, отчитайки я като част от общия пейзаж. В следващия миг обаче прикова очи само в нея и я видя в целия й блясък. Тя... тя беше млада, вероятно на неговите около 25 години. Имаше малко чипо носле и големи златисти къдрици, които се спускаха по раменете й. Беше елегантна и грациозна. И явно - смела, до степен, в която не можеше да остане незабелязана. Заради роклята - тази ефирна снежнобяла рокля, която искреше като най-светлото и свежо нещо сред цялата сивота на градския транспорт. Мартин затаи дъх и не можа да откъсне очи от нея. Но тя така и не го забеляза. Отнесена в разговор с приятелката до себе си - момиче, което Мартин въобще не отрази като съществуващо - тя се усмихваше, ръкомахаше и разпалено обясняваше нещо. Момчето свали слушалките от ушите си с надеждата да дочуе разговора им. Глъчката около него обаче не му позволи да долови каквото и да е. Застинал в нямо съзерцание той се питаше коя е тя, от къде е, от коя спирка се е качила, винаги ли е пътувала с този автобус, ще я види ли отново? Да я заговори ли? Или да я остави да се превърне просто в спомен... 
Докато въпросите се нижеха един след друг в ума му, автобусът намали ход, спря... А тя и приятелката й сякаш се събудиха от странен сън, забързано се размърдаха и си запробиваха път към изхода. Тя мина съвсем близо до Мартин, роклята й прошумоля, когато се разминаваха, а погледите им се пресякоха. Очите й бяха сини. Улавяха слънчевите лъчи и ги превръщаха в небесна синева. Сърцето му прескочи един удар. Стори му се, че тя му се усмихна за миг... след което се изгуби в градската шумотевица... 
Сърдечният му ритъм си възвърна нормалния пулс, автобусът отново потегли по познатия маршрут. Но... нещо не беше вече напълно същото. Неусетно и неуловимо промяната се бе промъкнала в живота на Мартин. Той усещаше прилив на енергия, заряд от положителни емоции и нестихващо любопитство. Чувстваше се като ловец, натоварен със задачата да събере десетки парченца от пъзел, който ще има съдбовно значение. Чувстваше се и късметлия - първото парченце си беше на мястото - вече знаеше поне, че тя слиза две спирки преди него... 

Цяла нощ Мартин почти не беше спал. Сега отново кръжеше около автобусната спирка, подранил неестествено за себе си с цели 15 минути. Нервно пристъпваше от крак на крак, барабанеше с пръсти по гръбчето на кожената си чанта, пускаше си музика, за да не мисли, след няколко секунди я спираше, точно защото му пречеше да мисли... Кротна се и затаи дъх, когато автобусът спря пред него. Остави се на навалицата да го притисне плътно и да го задуши, но въпреки това не отпусна хватка и остана все така здраво вкопчен в дръжката до вратата. Успя да се надигне на пръсти и да огледа наоколо. Чувстваше се досущ като увлякъл се тийнейджър, а нямаше сили да се спре.
 Усилията му се оказаха възнаградени - тя беше там, в автобуса. Все така очарователна, все така искрящо цветна. Този път с тъмносиня рокля на големи жълти слънчогледи. Останал така - захласнат и на пръсти - Мартин не усети кога тя се извръща към него и спира погледа си върху любопитното му изражение. Усмихна му се. Този път беше напълно сигурен, че това е усмивка и че е предназначена за него. Имаше чувството, че в душата му избухнаха фанфари и частици със заряд от фойерверките тръгват във вените с кръвообращението му. Беше щастлив, за пръв път от много време беше щастлив... 

Следващите две седмици се изнизаха неусетно. В офиса Мартин работеше здраво - от фирмата бяха поели проект на дубайски шейх и всеки ден работата ставаше все повече. Той не се оплакваше, защото всяка свободна минута го отвеждаше мислено при Нея. Сутрин я виждаше - всеки ден различна, всеки ден свежа, всеки ден толкова слънчева, че... в един момент осъзна - срещите им правеха дните му по-хубави, осмислени и изпълнени с щастие. Съвсем скоро беше напълно сигурен - беше влюбен. Беше влюбен от върха на пръстите си до последната точка на астралното си тяло. 
Оставаше само да я заговори. Да се осмели да я доближи. Да я попита как се казва. Да я покани да се срещнат... Всеки ден си казваше "Днес е денят!". И всеки ден губеше смелост, наблюдавайки я. И всеки ден, когато тя минеше покрай него и му се усмихнеше, се чувстваше все по-слаб и нерешителен, стигайки до извода, че и днес не  е Денят... 

            Тази сутрин обаче беше решил и нямаше връщане назад. Стоеше на автобусната спирка, вкопчил пръсти в дръжката на чадъра, докато кокалчетата на ръцете му не побеляха. Капките се разбиваха с пукот около него и с всяка минута доказваха, че съвсем скоро идва есента, докато август се изнизва с последните си дни от календара.
            Мартин се качи в автобуса съвсем не на себе си. Очите му трескаво започнаха да търсят сред множеството онова слънчево лице, което щеше да прогони мрачното време. Обходи с поглед 204 веднъж. После втори път. Не я откри. Паниката започна да проправя път сред емоциите му. Понечи да слезе от автобуса и да чака следващия – с плахата надежда, че е подранил. В този момент обаче вратите се затръшнаха под носа му и автобусът потегли.
            Младежът направи отчаян опит да се промуши сред множеството бързащи да стигнат до работните си места. След няколко упорити настъпвания и почти на косъм разминало му се круше от профучаваща покрай него дамска чанта, той успя да стигне до по-централно място. Тук се спря, повдигна се на пръсти и отново трескаво заоглежда непознатите в търсене на Единствената.
            Не. Не. И пак не…
Ако беше тук – щеше да я види. Щеше да я види още в първия миг…
            Преди напълно да изгуби надежда, погледът му се спря на онова съвсем обикновено и невпечатляващо с нищо момиче. Със сив пуловер и сплетена коса. С тъжни очи и помпозни очилца.
- Къде е? – попита, спирайки се със задъхване до нея.
- Кой? – отвърна с въпрос момичето и го изгледа с почуда. – О! Това ти ли си?
Сигурно питаш за Ади.
            - Ади? Така ли се казва? – възкликна Мартин и си позволи една малка победоносна усмивчица. – Онази чаровна блондинка, която е всеки ден с теб?
            - Да, за Адриана говорим и двамата явно – непозната така го изгледа, че на него му стана неудобно и усмивката замръзна на лицето му. – Ти обаче много закъсня…
            - Аз? Какво искаш да кажеш? – той наистина не разбираше.
            - Тя от няколко дни те чакаше да я заговориш. Да не сме слепи – виждахме те как я поглъщаш с очи. Обаче ти не предприе нищо и на нея й омръзна да те чака. Ако знаеш как те мразя за това! В теб ми беше последната надежда! – една сълза проблесна за миг под очилцата й, след което се изгуби в гънките не плетения й пуловер. – Днес замина…
            - Замина?! – Мартин усети как му призлява, как някакво странно електричество преминава през тялото му и го оставя вцепенен. – Какво се опитваш да ми кажеш?! Какво общо имам аз?! Къде мога да я намеря?!
            - Ти глух ли си? Точно това, което ти казвам, искам да ти кажа! Не разбираш ли!? Ади замина днес!
            - Замина…
            - Да! Спри да го повтаряш, моля ти се! Замина! Беше го решила отдавна. Беше казала, че не иска да изживее така живота си – сред правила и сивота, сред стереотипи, тичаща по задачи и затъваща в работа, която не й носи никакво удоволствие. Искаше да пътува, да снима, да бъде свободна. Това лято каза, че ще замине. Че ще носи най-хубавите си дрехи. Че няма да позволи на младостта да се изниже между пръстите й. Щеше да тръгне и още по-рано, но те видя. Видя обожанието, с което я гледаше. Обеща ми, че ще ти даде шанс. Ако й покажеш, че си достоен, може и да не заминава… А ти… Ти! Глупак такъв! Какво направи?! Нищо!
            - Аз… аз… не знаех… - гърлото му беше пресъхнало. Безсилно се облегна на прозореца до нея. Хората около него се сменяха, слизаха и се качваха нови, но всички му се струваха еднакви. – Къде мога да я намеря?
            - Не знам! – проплака момичето. – Това е най-лошото. Не знам! Каза, че си взема спестяванията и отива на летището. Че ще се качи на първия самолет, за който й стигнат парите, независимо от дестинацията. Където и да се озове, ще се забавлява, ще работи нещо някъде, докато събере пари за ново пътуване. И така – докато види достатъчно голяма част от света…
            - Но… това е… това е…
            - Това е безумно безотговорно! – Тя изтри сълзите, които се стичаха по страните й. – Ще ми липсва! Много ще ми липсва… Извинявай, това е моята спирка… - каза и се изгуби сред слизащите.

            Мартин остана сам, въпреки че беше притиснат от цяла тълпа – като риба в консерва. Чувстваше се толкова опустошен, че му беше трудно да диша. Капките дъжд барабаняха по прозореца на автобуса. Тя си беше заминала… а заедно с нея си беше отишло и лятото…


            Вратите се отвориха. Мартин слезе, въпреки че това не беше неговата спирка. Дъждът се стичаше по косата и дрехите му, но той така и не разгъна чадъра си. Вече беше безсмислено. Закъсняваше за работа, а това щеше да му донесе най-малко глоба. Със сетни сили вдигна глава нагоре и зарея поглед към натежало небе, към надвисналите над града сиви облаци. Капките обляха лицето му и се сляха с безбрежната му тъга. Не се виждаше слънцето, не се долавяше нито един слънчев лъч…
           
Нея я нямаше…
           
            Освен ако… той запресмята бързо наум. Колко пари има спестени до тук? Малко? Но сигурно щяха да стигнат…
            Да! Чудесно! Вече имаше план!
            Щеше да тръгне… по стъпките на лятото и по следите на слънцето. Щеше да отиде на летището. Да се качи на първия самолет, за чиито билет му стигнеха спестяванията, независимо от посоката. Щеше да остане там, докато не предприеме ново пътуване до някое друго местенце по света… И ако им беше писано – щяха да се срещнат някъде по пътя…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар