Разказът ми, участвал в конкурса за фентъзи разказ, организиран от Fantasy LARP Center - "Послания от Изток". Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК. (Илюстрацията е част от публикуването на разказа във facebook страницата на конкурса)
Яница ХРИСТОВАЖени лежеше, сгушена в тъканата вълнена завивка. Плъзна поглед по старинната спалня в старата семейна хижа и се прозя. Пресегна се, за да загаси нощната лампа, която обливаше в мека охра стаята. Затвори очи. И преди да отпътува към обятията на съня, почувства нещо. Нещо много силно. Копнеж. Притегляне. Сърцето ѝ ускори ритъм и тя отвори очи.Не разбираше какво се случва, но се подчини на властната емоция. Отметна завивката и стана. Приближи се до горящата камина и седна пред нея. Огънят пукаше в здрача на стаята. Пламъкът се виеше, а сияещи искри претичваха по него, докато… не започнаха да се нареждат една до друга и да образуват думи. Думи от светлина в огъня.„Здравей, скъпа моя Жени!Знам, че това писмо ще те смути, защото е първото, което получаваш по този начин, но, както помниш, обещах да намеря как да се свързвам с теб, независимо от разстоянието и времето помежду ни…“Жени се усмихна в полумрака. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Това беше послание от Катана. Мъжът, когото беше срещнала по време на конференцията в Страната на изгряващото слънце.„... Надявам се, че си добре и положението в твоята страна е все още стабилно. Тук заревото става все по-ярко и все по-червено. Вече изгревите все едно са окъпани в кръв, а вечер звездите едва се виждат, защото целият хоризонт е облян в мътна и тежка светлина.Кометата е все по-близо! И нямаме никакво време за губене! В старите предания, които открих в манастира, пише за нея. От векове монасите от Ордена знаят, че тя ще дойде. Знаят, че ако Избраният не изпълни мисията си, земята ще бъде пометена. Ох, Жени… Ако знаеш колко неща научих, след като ме приеха в Синовете на Дракона...“Жени се стресна. Някой беше почукал на вратата ѝ.- Жени, аз съм, миличка! – чу се приятен сопранов глас.- Влез, мамо, будна съм – отвърна младата жена, а искрите в огъня се разпиляха и думите започнаха да избледняват.- Донесох ти чаша топъл чай – каза майка ѝ и прекрачи прага. – Не изглеждаше добре на вечеря. Прилоша ли ти? Какво има? Всичко наред ли е? – тя остави чашата на масата и с грижовност изгледа дъщеря си.- Да, мамо, просто… се климатизирам още.- Беше в Япония само две седмици, миличка, не може да си забравила чистия балкански въздух – усмихна се. – А и се върна преди доста време, така че….- О, мамо… две седмици за предостатъчни, за да се случат толкова много неща…- Искаш ли да ми споделиш нещо, Жени?... – многозначително я подкани майката, а Жени извърна поглед от нея и за момент се загледа в танцуващите пламъци в камината.- Аз… си подреждам мислите все още, мамо. Много научих от това пътуване. Не само покрай конференцията. Разбрах, че светът е особено… крехко нещо. Затова всеки миг трябва да се изживява тук и сега.- Ако решиш все пак да ми разкажеш повече, знаеш, че винаги можеш да го направиш, нали? – майка ѝ мина покрай нея и докосна за миг рамото ѝ, след което излезе и затвори вратата след себе си.Жени въздъхна. Невероятно сърцати хора бяха родителите ѝ и можеше да разчита на тях за всичко. Именно те бяха хората, които я подкрепиха, когато каза, че иска да следва антропология, въпреки че всичките ѝ познати и приятели се опитваха да я вразумят, заявявайки, че това е безперспективна професия. Въпреки това тя го направи. Завърши. Сега работеше в университета и обикаляше света, посещавайки различни научни конференции. Така се озова и в Страната на изгряващото слънце. Така се запозна с Катана… Така стана една от първите, които бяха просветени. Знаеше, че голяма опасност е надвиснала над човечеството. По-голяма, отколкото дори холивудски продуцент, дебнещ касов хит, може да си представи.Искрите отново затанцуваха по пламъка и думите се заизнизваха една след друга.„… Подложиха ме на много тестове, Жени, преди да ме приемат. Издържах ги всичките! Трябва да си ерудиран, дисциплиниран и да имаш чувство за доблест, за да станеш част от Хората-дракони. Така ни казват тук – Хората-дракони. Вчера ми връчиха расото – оранжево е, сигурно се досещаш, такава е старата традиция при духовните пътешественици на континента. Посветиха ме и в Тайнството и ми направиха Огнения знак. Беше болезнено, не крия. С нагорещено желязо ти отпечатват дракон на ръката. Днес белегът още пулсира и е алено червен. Ах, Жени… как се надявам сега да се усмихваш и да се чувстваш горда с мен!...”Жени се усмихна през сълзи. Гордееше се с него, разбира се. А отвъд гордостта прозираше и усещането за празнота – той наистина много ѝ липсваше.„... Манастирът е дълбоко в планината, построен по магичен начин сякаш – сред скалните зъбери. Мисля, че започвам да разбирам как…Драконите, Жени, драконите! Те… не са само мит…Не знам дали ще ми повярваш, но… тук има… Тук има яйце от дракон, Жени! Истинско! Пет различни поколения са се грижили и са бдели над него! Скоро Орденът ще посочи кой ще бъде Избраният – онзи, който ще събуди дракона и ще вдъхне живот на това неизлюпено още създание. Двамата – повелител и дракон – ще се изправят заедно срещу кометата, когато е в най-високата точка над хоризонта – защото огън и огън се привличат, Жени… огън и огън – няма такава друга връзка в света…Има малко време до този ден, мила моя… сигурно няма и 3-4 месеца вече. В древните свитъци е написано - кометата ще прелети прекалено близо, почти нахлувайки в земната гравитация. Последствията? Може само да се гадае какви биха могли да бъдат след тази разрушителна сила… Траекторията ѝ ще премине от изток на запад, оставяйки пурпурна следа по цялото небе.Сигурно на вашия континент все още медиите мълчат. Но ти си антрополог, Жени, познаваш тънкостите във влиянието на общото мнение, пагубните последствия на паниката, страха, който обзема неподготвеното човешко същество… При нас вече няма как да мълчат. Небето червенее, а от новините засипват народа с лъжи – рядко срещано атмосферно явление, казват, необичайни прашинки във въздуха, следи от замърсяване от автомобилни изпарения… Някои вярват… Други вече предчувстват какво предстои.Понякога вечер, когато братята от Ордена заспят, и аз остана сам… усещам страх, а не бива. Тогава се сещам за теб, за сиянието в очите ти, за разговорите по тихите улички на Токио, през които успях да те преведа – за да видиш една неподозирана страна на този огромен град! Сещам и за онази последна нощ, която прекарахме заедно, и… тогава смелостта ми се възвръща! Тогава усещам как искам аз да бъда Избраният! За да мога да се изправя пред кометата, за да я отведа далеч от тук и да имам шанса да те видя отново…”Жени затаи дъх и прехапа устни, за да не се разхлипа с глас.„Знам, че ще получиш това писмо. Знам, че ще разчетеш посланието ми, въпреки че идва от другия край на света. Чувствам го! Защото знам, че има нещо много силно, което ни свързва, което ще ни свързва завинаги и което доказва, че срещата ни точно в този момент не е била случайна!Така че каквото и да се случи от тук нататък – с мен и с всички ни – знай, че те обичам и бдя над теб…”Думите застинаха. Искрите започнаха да пулсират и да се губят една по една, разваляйки изящния словоред. Жени плахо протегна ръка към пламъка, надявайки се, че ще успее да ги докосне, но топлината погали кожата ѝ и възпря движенията ѝ. Думите се стопиха в тихата есенна нощ и огънят започна постепенно да тлее…Жени остана загледана още известно време в гаснещото огнище. После се изправи и отпи глътка от изстиналия чай. След това се върна до леглото и се сгуши в старата вълнена завивка, която боцкаше по брадичката ѝ. Младата жена зарея поглед към звездите от капандурата, поместена на тавана точно над леглото ѝ. Хижата, в която бе преминала по-голямата част от детството ѝ, беше построена високо в Пирин и небето тук бе дълбоко и ясно. Звездите и тази вечер грееха със сияйна яснота, но ако гледаш внимателно, би видял тънката и едва доловима оттук ивица, която обагря хоризонта в пурпурно…Жени знаеше, че е лесно да се остави на страха. Но дълбокото убеждение, което имаше като учен, ѝ подсказваше да не го прави – само нациите, които са се поддали на отчаянието, са изчезнали от лицето на света и са се превърнали в история. А онези, които са се борили и са имали вяра дори тогава, когато всичко е изглеждало невъзможно, са успели да се съхранят във времето.Тя трепна. Развълнувана тръпка премина през цялото ѝ тяло. Усмивка се разля по лицето ѝ и Жени внимателно постави ръце на корема си. Усещаше ги – като Ин и Ян, които се борят постоянно за равновесие и търсене на баланс. От няколко дни го усещаше все по-често и знаеше, че това е нещо повече от спомен… нещо повече от среща между две коренно различни култури… Знаеше, че синовете на дракона живееха в нея – щяха да бъдат близнаци – и бяха устремени към едно светло бъдеще, което никой не би могъл да им отнеме… защото баща им се бореше за него…
Няма коментари:
Публикуване на коментар