вторник, 24 януари 2017 г.

През нейните очи

Статията ми "През нейните очи", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 3 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.
 
"Животът е сложно изкуство – каза ми веднъж една приятелка. – Докато научиш правилата и той вече е сменил ситуацията." Така е. Динамиката, с която това се случва, твърде често е изморителна. Натежава, превива раменете ти, които и без друго крепят никак нелекия товар, който носиш.

А ти си истински колекционер. Събираш не само вещи, а и спомени, емоции, образи, понякога дори сънища (но това е друга тема). Това, което обичаш и което ти тежи, е твоят неизменен ескорт – винаги е с теб. Белезите, които имаш, показват пътя, който си изминал дотук. Говорят за раните. И за онова, което кара да бликват от очите ти сълзи. Понякога от щастие, понякога – не. Говорят за онова, което те е превърнало в човека, който си днес…

Няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предишен опит.

Когато миналото извие ръцете ни и направи сегашния миг горчив, сякаш забравяме хубавите моменти. Забравяме, че някога сме били щастливи и хармонични. Забравяме да бъдем благодарни. Гледаме на света през раните и през болките, които са ни нанесени. И това ни пречи да виждаме света истински. Ставаме мнителни, недоверчиви. Затваряме се в черупките си. Превръщаме се във фугу – риба балон, която заема отбранителна позиция с наострени и готови за битка бодли. Не позволяваме на никого и на нищо да се доближи до нас. Градим крепости. Поставяме бариери. Оставяме цялата Вселена отвън, а отвътре – оставаме сами…

Започваме да обобщаваме. Да категоризираме хора и случки. Да виждаме ежедневието, оцветено в черно и бяло. И тогава започваме за губим… Първо – цветовете. Лишаваме се от безброй незабелязани дъги. После губим почва под краката си – хващаме се в капаните, които сме поставили за другите. Мнителността ни плете мрежи и сама ни поставя в позиция, в която най-големите ни страхове са режисирали действието. Преди съществуването да се превърне в агония, трябва да се сложи край на тази драма. Щеше да е твърде удобно, ако един чифт розови очила можеха да подобрят положението. Но не – необходима е воля, кураж и стъпка встрани от познатия коловоз. Осъзнаване на грешките, но без самообвинение или излишни оправдания, приемане на миналото като… минало. То не може да се промени. Но бъдещето е онова, към което вървим – то зависи само от нас, нека го направим по-добро и по-красиво. Нека се превърне в цветна картина, част от колекцията ни от спомени.

А и мисълта, че това не се случва на само на нас, е окуражаваща – по един много необичаен начин. Ако се вгледаме в другите до себе си, ще видим и техните белези, спомените от собствените им рани, ще разберем защо са оголили като таралежи бодлите си и защо водят своите битки.

Може би тогава ще прозрем и една истина…

Че няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предишен опит, страхуващи се да не бъдат наранени отново. Загледани през очите на болката, забравят да дадат шанс на най-хубавите мигове да им се случат и да преобърнат представата им за живота – това сложно изкуство… 

Яница Христова

Няма коментари:

Публикуване на коментар