Торнадото от идеи, което наднича зад „Микро” на Мартин Колев

Статията ми Торнадото от идеи, което наднича зад „Микро” на Мартин Колев, публикувана за пръв път в сайта "truestory.bg" на 3 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Съвременната българска литература се пробужда. Доказват го имената на смели автори, които не се боят да експериментират с формата и идеите в своите произведения. Едно от последните доказателства в тази посока е сборникът „Микро” на Мартин Колев, който побира в себе си осемдесетина кратки разказа. Те наистина отговарят на определението „кратки” – побират се на по една страница от книгата и могат да се прочетат в „разстоянието между две автобусни спирки”.

Всеки разказ е съкровище сам по себе си. Понякога сюжетът ще ви отведе в далечния Космос, в технологизираното бъдеще, в съседния квартал; ще ви срещне с герои, които имат проблеми като вашите или пък такива, които никога не бихте си и представили за възможни. Зад всяка история обаче прозира завладяваща човечност, ненатрапчива наблюдателност за света, в който живеем, за важните неща по пътя на ежедневието и за онова, което в крайна сметка ни прави хора – изборите ни, болките ни, мечтите ни.

Мартин е млад. Роден е през 1989 г. в Бургас. Но „Микро” (изд. „Либра скорп”) е неговата втора книга. Първата – “Кучето на терасата” – излиза през 2009 г. Негови текстове са били част от различни издания, сред които “Гранта”, “Капитал”, “Литературен вестник”, “Култура”,  “НО поезия”. „Микро” ще остави у вас усещането за дълъг и извървян път, уплътнен с много работа, с томове изчетена литература и усърдно усъвършенстване на стила, за да стане брилянтен и да разпалва въображението на читателите. Тъй като наистина успява да го направи.

„Микро” е с непретенциозен обем – жанрът го предполага. Ще ви грабне от пръв поглед и с красивата си корица, която, заедно с илюстрациите, е дело на автора.

Премиерата на книгата за софийската публика беше в средата на месец октомври в Литературен клуб „Перото” и се превърна в истински празник за четящите гости.

Признавам, че отдавна не бях ходила на премиера на български писател, който не е затънал до колене в егото на автора, не размахва назидателно пръст, не поучава, не афишира колко е ерудиран и какъв масив от книги стоят зад гърба и творчеството му, не се държи така, сякаш ще го канонизират като част от литературните светила у нас още утре. Не. Той просто е разказал историите, които иска, както иска. Забавлявал се е (което си и личи!). И продължава да се забавлява, макар и леко смутен на представянето. Оставя себе си в сянка и дава шанс на книгата му да говори сама чрез себе си, защото много добре знае – тя е писана за другите. За онези, за които е отворил вратата на света си и ги е поканил да влязат такива, каквито са. Пък много ясно, че някои ще влязат с любопитство, а други – с калните си обувки и с безбройните претенции, че тук е твърде разхвърляно и няма достатъчно светлина… Но той, авторът, знае, че всякакви читатели има. Някои ще го разберат и ще го обикнат още от второто изречение, с други никога няма да имат обща точка на пресичане. Но това… няма толкова голямо значение. Той много добре знае кое е най-важното – опитал се е да го улови и да го запечата на страниците на книгата, а другото… другото е само суета.  Мартин няма нужда от нея…

Яница ХРИСТОВА

„ШиЗи Про” – импровизационният театър, който флиртува с въображението ви

Статията ми „ШиЗи Про” – импровизационният театър, който флиртува с въображението ви, публикувана за пръв път в сайта "truestory.bg" на 16 октомври 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Какво би се получило от една сцена, без какъвто и да е декор (а веднъж дори и без осветление!), липса на предварително обмислен сюжет и репетирани реплики, а само с група от талантливи актьори и способността им да превърнат от нищо… всичко!

Отговорът не е еднозначен, защото на толкова много представления на „ШиЗи Про” съм била до момента, че съм виждала какво ли не – грандиозни представления от импровизационен театър, които остават да кънтят ума ми, защото са повели въображението ми през толкова заплетен лабиринт, че дълго след това се връщам към тях и продължавам да се усмихвам, а понякога – и да се смея със сълзи на очи!

Но за какво става дума?

„ШиЗи Про” са група от професионални млади актьори, които репетират заедно от 2013 г. и се стараят да бъдат максимално подготвени за неизвестността, която ги очаква при всяко ново представление. Защото ключова роля за тяхното представяне има публиката – тя ще зададе темата на вечерта, ще каже тежката си Дума, около която ще се построи конструкцията на постановката. Изживяването е уникално всеки път – изиграно веднъж, представлението не се повтаря втори път. „ШиЗи Про” сътворяват своите превъплъщенията в т.нар. „Лонгформ“ импровизация – това е дълга форма на импровизационен театър, която продължава повече от 30 минути. През това време актьорите изграждат връзките между своите герои, заплитат ги, надграждат ги, а накрая – сякаш по магия – финалът става общ, изненадващ, но и логичен. От  отминалия театрален сезон насам групата провежда и една още по-необичайна вечер – „Шизитариум” – в която опитват съвсем нови и непоставяни формати на сцената до момента. Резултатът винаги е впечатляващ!

Златин Цветков е виновникът за това явление на българският театрален хоризонт. Млад, харизматичен и отдаден на любовта си към театъра, той е основател и вдъхновител на групата. Той е и човекът, който сформира екипа, състоящ се от талантливите Катя Бръмбарова, Евелина Васева, Димитър Живков, Владимир Зомбори, Илиан Илков, Милко Йовчев, Деян Михайлов, Яна Огнянова и Мирослав Симеонов.

Когато присъствате на тяхната игра, няма как няколко неща да не ви направят впечатление. Първото е доверието, които имат помежду си. Слушат се, наблюдават се, загърбват собственото си его, само за да помогнат на колегата срещу себе си да развие историята на героя си и да го постави в максимално добра позиция за неговото израстване. Второто е бързата мисъл, която притежават. Защото всичко се случва на мига и реакциите им трябва да са толкова бързи, колкото биха били в реалния живот. Богата обща култура, научни факти, любопитни гледни точки, въображение, работещо на пълни обороти… – има за какво да изкажете своите искрени адмирации.

Но най-добре е да се убедите в това сами. Имате шанс да го направите 3-4 пъти месечно на Камерна сцена „Славянска беседа”. И както Златин казва – „Представлението е безплатно на влизане и изключително скъпо на излизане!”. Да, входът е свободен – в края на представлението всеки оставя в кутия до входа толкова пари, колкото прецени. Но уверявам ви, че след като ги изгледате, ще искате да възнаградите таланта им и да се върнете отново, и отново…

Не говоря само за себе си или за приятелите, които съм водила с мен. Личи си по лицата от публиката, които редовно виждам там. И по развълнуваните лица на онези, които редовните зрители водят със себе си за първи път – новаците не знаят какво ги очаква, изглеждат леко смутени, но после се смеят с глас и накрая се връщат пак…

Яница ХРИСТОВА

Нищо не е такова, каквото ти казват

Статията ми "Нищо не е такова, каквото ти казват", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 5 декември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Трябва да имаш добри оценки в училище. Трябва да пораснеш и да вземаш зрели решения. Трябва да завършиш университет. Трябва да си намериш добра работа. Трябва да изградиш престижна кариера. Трябва да си намериш страхотен съпруг. Трябва да станеш майка. Трябва да бъдеш неповторима любовница. Трябва да бъдеш успешна. Трябва да се побираш в размер S. Трябва да бъдеш за пример. Трябва да бъдеш мъжко момиче, за да оцелееш в този свят, но трябва да останеш и нежна. Трябва да криеш емоциите си. Трябва да си гъвкава. Трябва да прескачаш всички препятствия пред себе си и накрая да се усмихваш, все едно нищо не се е случило…

Трябва… Трябва… Трябва…

Списъкът е безкрайно дълъг. Оковава теб, личността ти в хладната тъмница на безизходицата. Защото, каквото и да се случва, ти знаеш: трябва да отговориш на очакванията на обществото. Първата плесница ще ти бъде нанесена от онези, които са ти най-близки, от онези, които вярваш, че те разбират и са на твоята вълна. Някой приятел ще ти каже ей-така между другото, че си пропиляваш живота с глупости, след което ще ти промотира своята гледна точка за света и ще ти внуши, че ти задължително трябва да си нещастен, щом не отговаряш на зададените критерии.

Твоя мисия е да откриеш какво те прави щастлив, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой друг няма силата да го направи вместо теб...
След това ще се прибереш вкъщи с глухото усещане за пустота, загнездило се в теб на мястото на духовния ти баланс. Ще се питаш къде е грешката. В теб ли? Нима има универсална рецепта как да изживееш живота си? Нима всички я знаят – особено що се касае точно до твоя живот, че така смело го коментират? А дали всъщност не проектират върху теб собствените си предразсъдъци и комплекси, които ги тероризират, па макар и да са изпълнили всичко, което е трябвало?

Отговорът… в някакъв момент спира да има значение. Обикновено се случва тогава, когато осъзнаеш, че, каквото и да направиш, хората няма да спрат да говорят. Но вече си наясно - нищо не е точно такова, каквото ти казват. Всеки има свой път – личен, персонален; той не прилича на пътя на никого другиго. И твоя мисия е да откриеш какво те прави щастлив, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой друг няма силата да го направи вместо теб, никой друг не разполага с магическите сили да ти каже кое е най-добро за теб. Ти си този, който знае. Ако още не знаеш… с времето ще научиш – неизбежно е. Просто се освободи от всички останали гласове, които кънтят в ума ти – сигурно имат познатия тембър на семейството ти, приятелите, колегите, преподавателите… Те заглушават твоя собствен глас. Спри. И си дай време да се чуеш сам, да се вслушаш в себе си.

И ако тогава ти се иска да си пуснеш силно музикалния рок канал и да попееш с пълно гърло – направи го; ако искаш да излезеш навън и да скачаш из локвите в дъжда – направи го; да изпечеш бисквити и да почерпиш целия вход – направи го. Ако ти се прииска да станеш ядрен инженер и някой ден да спечелиш Нобелова награда – ами залягай над учебниците! Ако искаш да изкачваш върхове – избери си първия и започни! Ако искаш да създадеш семейство – открий на кого можеш да дадеш любовта си и да споделиш живота си с него. Ако искаш да напишеш книга – започни я… Какво може да те спре?

Спрях да обръщам внимание на погледите, когато се смея с глас; когато си сложа кецовете и карираната риза, за да изляза от къщи, па макар и отдавна да не съм тийнейджър и друго да трябва да ми е облеклото; когато огромната ми чанта е пълна с какво ли не; когато слушам любимата си музика или чета книги, които не всеки чете; когато ми се говори за неща, които карат очите ми да блестят и да чувствам човека срещу себе си близък… Трудно беше, но с течение на времето се научих да живея с широко разтворени пръсти – да не стискам, за да задържа каквото и да е до себе си. На когото му е комфортно до мен, ще остане сам, другите могат да продължат по собствения си път. Някога може отново да се срещнем, а може би – не. Ще ви споделя една тайна – нищо не трябва да се случва задължително или на всяка цена…

Яница ХРИСТОВА

През нейните очи

Статията ми "През нейните очи", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 3 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.
 

"Животът е сложно изкуство – каза ми веднъж една приятелка. – Докато научиш правилата и той вече е сменил ситуацията." Така е. Динамиката, с която това се случва, твърде често е изморителна. Натежава, превива раменете ти, които и без друго крепят никак нелекия товар, който носиш.

А ти си истински колекционер. Събираш не само вещи, а и спомени, емоции, образи, понякога дори сънища (но това е друга тема). Това, което обичаш и което ти тежи, е твоят неизменен ескорт – винаги е с теб. Белезите, които имаш, показват пътя, който си изминал дотук. Говорят за раните. И за онова, което кара да бликват от очите ти сълзи. Понякога от щастие, понякога – не. Говорят за онова, което те е превърнало в човека, който си днес…

Няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предишен опит.

Когато миналото извие ръцете ни и направи сегашния миг горчив, сякаш забравяме хубавите моменти. Забравяме, че някога сме били щастливи и хармонични. Забравяме да бъдем благодарни. Гледаме на света през раните и през болките, които са ни нанесени. И това ни пречи да виждаме света истински. Ставаме мнителни, недоверчиви. Затваряме се в черупките си. Превръщаме се във фугу – риба балон, която заема отбранителна позиция с наострени и готови за битка бодли. Не позволяваме на никого и на нищо да се доближи до нас. Градим крепости. Поставяме бариери. Оставяме цялата Вселена отвън, а отвътре – оставаме сами…

Започваме да обобщаваме. Да категоризираме хора и случки. Да виждаме ежедневието, оцветено в черно и бяло. И тогава започваме за губим… Първо – цветовете. Лишаваме се от безброй незабелязани дъги. После губим почва под краката си – хващаме се в капаните, които сме поставили за другите. Мнителността ни плете мрежи и сама ни поставя в позиция, в която най-големите ни страхове са режисирали действието. Преди съществуването да се превърне в агония, трябва да се сложи край на тази драма. Щеше да е твърде удобно, ако един чифт розови очила можеха да подобрят положението. Но не – необходима е воля, кураж и стъпка встрани от познатия коловоз. Осъзнаване на грешките, но без самообвинение или излишни оправдания, приемане на миналото като… минало. То не може да се промени. Но бъдещето е онова, към което вървим – то зависи само от нас, нека го направим по-добро и по-красиво. Нека се превърне в цветна картина, част от колекцията ни от спомени.

А и мисълта, че това не се случва на само на нас, е окуражаваща – по един много необичаен начин. Ако се вгледаме в другите до себе си, ще видим и техните белези, спомените от собствените им рани, ще разберем защо са оголили като таралежи бодлите си и защо водят своите битки.

Може би тогава ще прозрем и една истина…

Че няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предишен опит, страхуващи се да не бъдат наранени отново. Загледани през очите на болката, забравят да дадат шанс на най-хубавите мигове да им се случат и да преобърнат представата им за живота – това сложно изкуство… 

Яница Христова

Един ден ще тръгна...

Статията ми "Един ден ще тръгна...", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 11 октомври 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Някой ден ще тръгна, вярваш ли ми? Ще преметна една раница през рамо, ще си заредя фотоапарата, ще оставя телефона си тук. Ще обърна гръб на всичко, което ме тегли назад. Ще се сбогувам с онова, което не ме прави щастлива, без излишен шум – връзки, кариера, места, приятелства. Ще взема само онова, което мога да нося със себе си – спомени, леки като въздишка. Ще замръквам без покрив, ще осъмвам на различни места. Целият свят ще бъде пред мен – така и не знам откъде ще започна: може би от Южна Италия, Женева, после към Канада, може би и цяла Азия, а накрая ще завърша в Исландия (и вероятно завинаги сърцето ми ще остане там). 

Ходилата ми сами ще открият пътя, тъй като душата ми отдавна вече е поела на това пътешествие – без начало и без край…

Ще работя дребни неща – колкото да изкарам пари, за да тръгна към следващата нова дестинация. Няма да имам излишни претенции. Нито суета. Ще живея без страх. Ще търся изгреви, залези и гледки, от които ти спира дъхът. Ще срещам различни и шарени по дух и вид хора. Ще ям от храната им, ще опитвам на вкус всяка нова култура  – пиперлива, люта, странна, приятна, та дори красива по свой начин. Ще разпитвам за приказките им, митовете, фолклора. Ще слушам песните им. Ще танцувам заедно с тях до огньовете под яркото звездно небе. Ще ги снимам. И ще разказвам историите им. Някои от тях ще се превръщат в част от моята лична история…

Ще тръгна без пукната пара, но ще се върна богата – с магия, която не се побира в рамките на меркантилността. Не ме интересува дали ме разбираш или не. Може би ти звуча глупаво, съвсем наивно, непрактично… Номадският дух, който нося в себе си, няма да се развълнува от твоята оценка.

И всеки път, когато се опитваш да ме ограничиш в рамките на собствените си разбирания, да ме приковеш само „тук” и само „сега”, да ме накараш да виждам света през твоите очи… сигурно забелязваш как те гледам. Не, не е с насмешка. Аз просто знам – един ден всичко това няма да има значение. Пръстите ми ще охлабят хватката си, ще пусна ръката ти, пътищата ни ще се разделят. Ти няма да имаш значение. Най-важна ще си бъда само аз. И аз ще тръгна…

И не, това не е бягство. Не бягам от теб, от живота ни тук, от ежедневието. Аз просто търся себе си. А няма как да се намеря само на едно-единствено място – светът е прекалено голям и прекалено красив, за да продължа да пилея време, вместо да се вгмурна в него и да го изследвам. Пътешественикът в мен счита, че би било грехота да изгубя целия си живот в излишни грижи и тревоги вместо в пътешествия.

Досега живях с ограничения и граници. С окови. С убеждения, които само тежат и те лишават от радост. Цял живот градих основи за едно бъдеще, което дойде с танцувална стъпка и с визия, съвсем различна от представите ми. Накрая моята подготовка и реалността просто не си паснаха. Обичах. Но времето започна да разпръсква любимите ми хора из различни точки от атласа… Какъв друг знак да искам?

Един ден ще тръгна… Не го обещавам на теб, а на себе си. А дотогава – нищо няма да има силата да ме сломи. Ходилата ми сами ще открият пътя, тъй като душата ми отдавна вече е поела на това пътешествие – без начало и без край…

Яница Христова

Откъс 4 от пишещия се наръчник „Как да разпознаеш една истинска Баба?”

Глава 4: По манталитета

            Една автентична Баба е костелив орех и това се вижда от пръв поглед. Тя няма да те подведе с милото си отношение, с подкупваща доброта или ведра усмивка. Напротив. Една истинска Баба има голям шанс да ти сервира най-неприятните новини ребром, да те сръчка с лакът в автобуса и така да ти се извини, сякаш ти се кара, че си влязъл в траекторията на собствената й аура. А ти – объркан и смутен – да мигаш ужасено и да не знаеш как да реагираш… Такива ги върши Баба. Някой злонамерен език може и да каже, че така се забавлява – като тероризира околните. Но това твърдение надали е много близо до истината. Баба просто си е такава. Тя огъва света около себе си, не се нагажда спрямо него, кара го той да заеме правилната форма около нея. И ако светът (и хората в него) не са гъвкави достатъчно, Баба не се свени да редактира недостатъците им. За да се чувства комфортно.

            Баба е праволинейна. Издигнала е принципите си на пиедестал и не е склонна да отстъпи и на милиметър от тях. Щом Баба заклейми съвременната мода, младото поколение и неприятния шум, наречен модерна музика, значи Баба ще отстоява тази си позиция до самия си край. Тя не приема аргументи, които противоречат на нейното. Не го прави, защото е ограничена, а защото не вярва, че някой, който се е развивал правилно интелектуално, няма да бъде съгласен със собственото й мнение. (Сами разбирате какво означава това.)

            Баба е бунтар. Тя води ежедневни битки. Бойното поле се простира от входа на блока й, през опашката за хляб в магазина, до края на най-често ползваната линия от градския транспорт. Тя винаги се бори за справедлива кауза и влага толкова ентусиазъм, колкото мнозина млади хора не могат да генерират с десетилетия. Да наблюдаваш спор между две старици, между две автентични Баби, това е като да си свидетел на сблъсък на титани. Можеш само да склониш хрисимо глава и да се преклониш пред енергията им, богатия речник и попържни, древни и стари, които никога до сега не си чувал.

            Но под булото от всичко това, Баба крие нещо. Нещо лично и нейно, съкровено и деликатно. Колкото и да се опитва да прилича на Луната – да показва само едната си страна, онази, костеливата, твърдата, Баба има и друга. Тя е мека. Тя е като облак, пълен с пара, страхове и хербаризирани мечти.

            Наскоро наблюдавах Баба – автентична до мозъка на костите си. Видях очите й – как блестят като на малко момиче. Как се радва. И радостта й не е пълна с еуфория, с думи, които чакат да бъдат изречени, с екстровертност, която кипи като вулкан. Тази радост беше тиха. Смирена. Тя се отразяваше само в очите й и в стойката й – по-изправена, по-горда. Това беше щастие, отлагано с годините, подплатено с мъдрост и тишина. Лично. Нейно. Щастие на човек, лишен от много неща през годините…

            Баба е такава. Мистерия. Мислиш, че я познаваш, но всъщност не знаеш историята й… Ако реши, тя ще ти позволи да прочетеш няколко страници. Но да научиш всичко, което я е направило така истинска и изпълваща света около себе си присъствието си, няма да успееш… Тя няма да те допусне толкова близо. Само ако си наблюдателен, ще видиш къде се размиват очертанията на Желязната лейди, къде се пропуква контура… и как от пукнатините те гледа едно малко дете, с блеснали и любопитни очи, жадно към приключенията на този живот…

            Няма как да не се запитам каква ли Баба ще бъда и аз?... Шеметна. Луда. Щура? Дали ще успея да съм една автентична старица - отвоювала правото си да не спазвам каноните, наложени от обществото, освободена от хилядите очаквания на околните, от хилядите очаквания, които имам сама, от гласовете на другите, които заживяват в съзнанието ти и се опитват да ти казват как да живееш правилно (според тях)? Дали разочарованията ще имат шанса да се превърнат в гориво, което захранва желанието ти да вървиш напред и да намериш онова, което ги оборва? Дали няма да си боядисам косата лилава, да яхна един скейтборд, да скачам с парашут, с удоволствие да ръчкам младоците с лъкът в ребрата в 204-ката? Дали… всичко това не си струва да се превърне в нетърпение и ентусиазъм, с които приемаш живота си всеки изминал ден след всеки изминал рожден ден?

            Навярно – да…

Яница ХРИСТОВА

Снежният ден

Зимният ден ухае на мандарини

и канела.

И звучи като откраднатите надежди

на дете

(което няма да играе вън).

Или е още по-тъжно –

като куче,

затворено вкъщи

(в апартамент на третия етаж).

Зимният ден е пълна мистерия –

вървиш по следи,

оставени от някой друг…

Накъде ли (те) водят?

Снежинките лъкатушат –

чертаят история,

пренаписват дори твоя път.

Дали някой ще помни истината,

замръзнала отвъд времето?

Дали сам ще помниш

какъв си бил преди първия сняг,

преди този град

да се промени до неузнаваемост;

преди да се вледенят връзките,

които те свързват с безброй неща,

преди да се пропукат

и да се разпилеят на безброй

неправилни парченца?

Помниш…

Бил си някога дете.

Този спомен те кара

да гледаш навън,

където други деца се замерят с топки,

суетят се около снежни човеци

или се пързалят по заледения път,

а смехът

им кънти по цялата улица.

Иска ти се да захвърлиш всичко,

да изтичаш при тях,

да се стопиш сред радостта им…

Но знаеш:

късно е за тебе вече.

Ела…

Чаят ти е тук и ще изстине.

Яница ХРИСТОВА