Светът бърза – гони те.
В една такава надпревара,
в която на теб свят ти се завива,
докато ускоряваш,
натиснал педала на газта,
а вятърът свисти в ушите ти…
Нямаш време! Не!
Животът се изплъзва между пръстите –
ефирен, лек, превръща се в спомен…
Все едно, че някога си го живял.
Все едно, че някога си го мечтал.
Все едно, че на друг се е случил –
Не на теб.
Защото ти си бързал:
да пораснеш, да се издигнеш, да… живееш…
И точно тогава си изгубил…
Онази тишина,
която изпълва света преди съня.
Която те обгръща с меката пелерина на нощта
и позволява на деня да си отиде…
За това сега мечтая –
да гоня пеперуди
както преди.
Сред синева и лазур.
Да бъде май. Или юни.
И аз да си бъда същата –
окрилена от мечти...
Няма коментари:
Публикуване на коментар