сряда, 13 февруари 2013 г.

Името й бе Мария…



Бях си вкъщи по Коледа, когато излъчиха празничния брой на „Предай нататък” – предаването на Наталия Симеонова, в което търсят и разказват истории на обикновени хора, изпаднали в трудно положение и нуждаещи се от помощ.
Там и тогава за пръв път видях Мария от Ямбол.
            Младо момиче. С невероятно заразителна и широка усмивка. Всъщност усмивката беше първото нещо, което ми направи впечатление. Ако можеше да се съди само по това, бих казала, че вероятно тя е най-щастливият човек, който съм виждала на този екран! Но после… видях, че е останала без коса, дори веждите и миглите й липсваха – от терапията, от битката с болестта, от тежкото изпитание, което бе надвиснало над нея. И с което тя се справяше всеки ден. Неуморна. Непоклатима. И въпреки всичко бе толкова красива! Толкова истинска! Толкова… усмихната! Излъчваше оптимизъм и вяра – вяра в живота, вяра в онова по-добро Утре, вяра, че ще успее да сбъдне мечтите си. И тази вяра, която струеше от нея, не можеше да те остави безразличен…
            Историята на Мария е… история на герой. Малко след абитуриентския й бал се появява синът й, но остава сама – бащата на детето бяга от отговорност. Тогава разбира, че има и онкологичен проблем с единия си крак. Решението е да го ампутират. И тя се съгласява – за да оцелее и за да отгледа детето си, защото няма кой друг да се погрижи за него. В края на 2012-та, когато са снимали предаването, Мария бе с ампутиран до бедрото крак, но горда, силна (и така усмихната!), синът й Георги (може би вече на около 5-6 годинки) беше до нея, майка й бе в чужбина – за да спечели пари за протезата, която да накара Мария отново да се почувства пълноценен човек.
            Предаването имаше Happy End – с намирането на спонсор (последният български тото-милионер), който да даде необходимите около 30 000 лева за протезата. Много емоционален и прочувствен финал…
            Цялото предаване се е врязло в съзнанието ми. Да, ако искате да си поплачете, но и да се почувствате отново човек (заради човечността, с която е наситено), изгледайте някой брой на „Предай нататък”. А наскоро говорих точно за Мария – за силата на духа й. За това, че е намерила опора в себе си и в детето си, и е запазила онази човешка топлина, онзи неподправен позитивизъм, онази лъчезарност… които днес се изплъзват на мнозина наоколо – млади хора, здрави, нелишени от нищо. И Мария бе пример – за това, че човек може да постигне всичко. Стига да иска. И да се бори. И, каквото и да се случва, да не спира да се усмихва. Нейният случай ме накара да си задам цял порой от въпроси – като се започне с това какво на мен не ми е наред, нима съм загубила толкова много, че да имам право някога да бъда унила, нима съм загубила повече от това момиче, нима с моите проблеми имам въобще някакво право да съм тъжна, обезверена, изплашена и отчайваща се? Нямам. Никой няма. И е глупаво някой да си търси оправдания и извинения за лошото си настроение, за негативизма си, за ограбващото желание да скапе деня на хората около себе си. Защото Мария имаше оправдание, най-голямото оправдание – и тя можеше да обвинява света, живота, хората. Но не. Тя бе по-голяма от проблемите, по-голяма от болестта, по-голяма от самосъжалението. Да, Мария е пример наистина. Тя е от онези герои, които живеят сред нас и които, ако отворим очи, бихме срещнали в ежедневието си. И бихме научили много за живота, че и за самите себе си, от тях…
            И за това, когато днес прочетох, че болестта е победила Мария и я е отвела от този свят… ми е повече от тъжно! За нея. За героите, които често си отиват от тук тихо… но оставят след себе  си дълбока следа…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: На снимката е Мария. Свалена е от сайта, който е изписан върху нея.

Няма коментари:

Публикуване на коментар