неделя, 17 февруари 2013 г.

Очите на майката



Бяха легнали една срещу друга, както всяка нощ, на двете ъглови легла, сгушени в дъното на стаята. Детето протегна ръка и докосна пръстите на майка си. Жената се усмихна в полумрака и пое леко ръчичката му в своята.
            - Защо не спиш, Доре?
            - Мамо, мисля си… - прошепна момиченцето. – Аз… дали някога ще бъда като другите деца?
            Сърцето на майката тревожно се сви и прескочи един удар. Тя се изправи, облягайки се на лакът. Притихна. Преглътна тежестта в гърлото си и каза:
            - Не ти трябва да си като другите, Доренце, ти си специална…
            - Не искам да съм специална, мамо… Искам да съм като тях! Искам да не ме сочат с пръст по улицата и да не ми се примисват… Искам да си играят с мен, да ме разбират… Искам да мога да тичам с тях и да се смеем… Искам да бъда красива, мамо…
            - Но ти и сега си, миличка! – отвърна жената, а гласът й стана тих и пропит с болка. – Ти си най-красивото дете на света и аз много те обичам!
            - Не съм красива, мамо! Днес чух децата пред блока… те казаха, че съм страшна…  И аз бях страшна, мамо! Сигурна съм! Видях го в погледите им…
            - Не е така, Доренце! Те просто нямат очи за твоята красота, защото тези очи са специални, вълшебни са. Това са очите на майката… Аз ги имам. И те гледам с тях всеки ден. И когато те погледна, виждам само едно прекрасно момиченце, което ще порасне силно, здраво и красиво и пред което целият свят ще коленичи…
            - Наистина ли, мамо?
            - Наистина, Доренце!
            - А аз ще имам ли такива очи някой ден?
            - Ще имаш… Някой ден. Когато и ти имаш деца, ще ги гледаш със същите тези очи…
            - А децата от блока? Те ще имат ли такива вълшебни очи?
            - Ще имат… когато и те имат свои деца. И тогава ще разберат. Ще разберат теб. Ще разберат и мен. Ще разберат колко специална си всъщност!
             - А много ли време има до този някой ден, мамо?
            - Ами… да, Доренце, има години до него…
            - А, мамо, докато дойде този ден, аз дали ще мога да бъда все пак като другите деца?...
            Въпросът увисна във въздуха. Само за миг. Майката потъна само за миг в тишината, защото вече знаеше, че когато мълчи по-дълго, Доренцето започва да се съмнява в думите й.
            - Ще бъдеш! – каза. Надвеси се над леглото на дъщеря си и я целуна по челото. – А сега заспивай, Доренце, става късно вече…
            Детето тежко въздъхна и се сгуши в завивката си. Още държеше ръката на майка си, но когато се унесе в дълбок сън, пръстчетата отпуснаха хватката си и ръчичката увисна в празното пространство между двете легла. Майката още не спеше. Нежно хвана ръчичката и я мушна на топло под одеала. Постоя за миг загледана през здрача в Дорето. Сърцето й се сви от майчинска тревога. Знаеше, че преди малко й обеща нещо невъзможно… Защото тя, Дорето, бе различна и винаги щеше да бъде, просто така бе родена. Специална. Крехка. Бледа, с изтънялата си кожа и изпъкнали скули, тънка и чуплива. Защото беше… болничка. И майката знаеше, че времето е безсилно и онзи някой ден може и никога да не дойде… А онзи, другият, страшният ден, който щеше да ги раздели завинаги, тихо се просмукваше в премълчаните думи на лекарите от различните клиники…
            След още няколко минути майката се отпусна върху възглавницата си, заслушана в равномерното дишане на Дорето и загледана в безкрайната дълбока тъмнина на тавана. И едва сега позволи на онези издайнически сълзи да се претърколят от майчинските й очи…

          Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Разказът е публикуван във в. "Труд" (февруари, 2013г.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар