четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Малкото човече



             Вървях отново по мрачните и сиви улици на прашния град. Небето бе придобило страховит тъмен цвят, който обещаваше дъжд. Около мен вятърът разнасяше опадали есенни листа и разрошваше косата ми. Вървях, потънала в мисли от монотонното си ежедневие и не виждах - по-точно не забелязвах - света около мен.
           Изведнъж нещо прикова вниманието ми  толкова силно, че дори се изплаших. Само на няколко крачки от мен една жена шамороса детето си и то се разплака. И жената и детето бяха в окаяно състояние – слаби, мръсни, със стари и износени дрехи. Докато седях и гледах безучастно последва втори шамар, а малкото човече изпищя от болка. Искаше ми се да отида и да кажа на лошата майка „Спри!”, но така и не го направих. Никой от хората, които минаваха по главната улица, не го направи. Може би с право – това бе проблем само на тази жена и на това дете, кого другиго трябваше да засяга?! И все пак се изненадах от бездушието на околните . . . и от своето собствено бездушие . . .
          Отдалечих се от това място, като се опитвах да не мисля за чувството на вина, което се загнезди в сърцето ми. В ума ми изплува спомен. Бях виждала това дете и майка му преди. Те просеха почти всеки ден по главната улица, а аз никога не им бях дала дори и монета. Странно – дори не ги и забелязвах, когато минавах покрай тях. „И моят живот не е по-лек” мислех си, докато ги подминавах. Моят живот . . . О, колко хубав бе моят живот в сравнение с техния! Имах всичко, което може да накара един човек да се почувства щастлив. А колко често забравях да бъда благодарна за това, което ми е дал живота . . .
          Седнах на една пейка и няколко сълзи се стекоха по бузата ми. Не бях виновна, че те нямат това, което имам аз, нали?! И все пак се чувствах гузна . . .
           Една ръка докосна рамото ми. Аз се обърнах. Срещу мен стоеше  малкото човече, гледаше ме с големите си сини очи, а лицето му все още бе зечервено от майчините шамари. Взех портмонето си и  додох на детето няколкото банкноти и монетите, които намерих в него. Малкото човече прибра с благодарност парите в скъсаните си дрехи. Продължи да стои до мен и да ме гледа. „Не плачи!” каза с детския си глас.
Но моите сълзи дори станаха повече. Как беше възможно това малко чавече, изстрадало толкова много през краткия си живот, да има място в душата си и за болката на другите? Как беше възможно да изпитва състрадание към мен – една непозната, която до вчера дори не го забелязваше? Погледнах го отново, а детето стоеше и ме гледаше с милите си и добронамерени очи. И изведнъж се запитах – кой всъщност е малко човече:
                                                               то или аз . . .

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Разказът е публикуван в ноемврийски брой на в. "Труд" от 2007 година. Поместен е и в учебник по български език за 7 клас на издателство "Булвест 2000". 






Няма коментари:

Публикуване на коментар