вторник, 5 февруари 2013 г.

Бели петна в житейската картина

Леда Милева днес, когато щеше да навърши 93 години…
Калоянчев преди Коледа…
Павароти преди 5-6 години…
И още, и още много други имена…
На хора, които всъщност не познавам наистина. Но… съм израснала с тях. Имената им са присъствали в полезрението на собствения ми живот. И от това, което те са постигнали, аз съм научила нещо – нещо, което е белязало или променило пътя ми.
И в един момент новината, че тях вече ги няма… че вече не са тук… оставя едно глухо и тъпо чувство след себе си. Мисли за обреченост, за безизходност или всъщност – за последния изход. Усещане за Смърт – която ограбва живота късче по късче, променя пейзажа, а всяка промяна контрастира с някой спомен, спотаен дълбоко в теб…
И в дни като днешния се сещам за онази мисъл на Джон Дън – че никой не е остров в себе си затворен… и всъщност всеки път, когато бие камбаната, тя бие и за нас...
Може би защото всички късчета са (сме) свързани. И когато едно липсва, на него остава празно бяло петно в  цялата глобална житейска картина. А ние, по човешки, все още не сме научили как да запълваме белите петна. В тях, в празното пространство, само напъхваме спомените си и цялата натрупана болка… 

Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари:

Публикуване на коментар