събота, 11 януари 2014 г.

Припомняне на детските мечти


Днес, когато бях тръгнала да си купувам Карта-памет, някакви стари и далечни спомени оживяха, съвсем пред очите ми... Каква ирония, нали?
В метрото пътуваше едно момиченце. Виждала съм го. Преди. Много отдавна. Защото то... съм била аз.
Не само защото беше неопределено русо, неопределено червенокосо. И не само защото имаше огромна раница (точно като мен днес, между другото), ами и заради тях – рисунките. Защото тя бе извадила една тетрадка – съвсем обикновена (а и толкова необикновена всъщност!) и там, в метрото, върху пълната си раница, рисуваше... Скици, дрехи, хора. Видях, съвсем безсрамно надзърнах и предните изрисувани листи. И много внимателно я наблюдаваха – нея, откъсната от целия останал свят, който в този момент не съществуваше. Беше останала само тя и белият лист, разграфен от толкова познатите ученически редове. Съсредоточена, вкопчила пръсти в химикала, прехапала устни и така замислена, че не усеща, а вероятно би я заболяло, ако се загледа от страни...
Боже, толкова позната ми беше тази картинка! Но как? Как да отида да й кажа – „Хей, някога съм била като теб... и понякога още съм! Не се отказвай! Чуваш ли? Недей!”... Не. Аз съм просто една непозната. В този голям град, пълен с милион непознати, които могат да изплашат едно дете – понякога съвсем неволно... По-добре и непозната да си остана. Макар че тази история... ме връща в едно друго време...
Назад, назад... до Първата детска мечта, до... до една съвсем друга история... :)


Яница ХРИСТОВА


Няма коментари:

Публикуване на коментар