сряда, 29 януари 2014 г.

Интелектът ще оправи положението, моето момиче...



От няколко години вече знам, че когато работиш нещо, независимо какво, околните свикват да те олицетворяват с него и малцина са тези, които си правят труда да надникнат отвъд професионалните ти задължения... за да видят, че всъщност и ти си човек, не си машина, не си робот, не си просто някой си, който върши нещо си. Ако го направят, биха видели, че и ти, като тях, имаш мечти, имаш самоуважение, имаш приоритети, имаш и цел.
Ако си част от онези невероятни късметлии, които на професионалното си място могат да бъдат в максимална сила себе си и да се прибират вечер с удовлетворение у дома, то тогава може би тези терзания биха били излишни... В противен случай – докато си още твърде млад и търсиш себе си и своето място в този свят – е по-добре да вярваш, че пред теб пък се открива никак не лошата възможност да наблюдаваш от различен ъгъл, да се запознаваш с предизвикателствата на ежедневието и да израстваш, превъзмогвайки детинската си наивност и сблъсквайки се с трудности, които те правят по-силна, по-смела и борбена личност.
Може би се чудите защо е цялата тази дълга увертюра?
От къде да започна? Прекарах известно време преди няколко години в един хотел, имам една история с едни слънчогледи, била съм репортер, автор на бизнес статии, пиша разкази от 9-годиша, а от съвсем скоро се радвам на първата си пиеса... Блогър съм. Какво ме чака от тук нататък ли? Не знам. Времето ще покаже. Но вече знам, че мога да се справя с всичко, защото съм открила онази част от мен, която е напълно наясно, че единственият начин да се чувстваш независим, е сам да си плащаш сметките. А това се случва, когато работиш. Здраво.
            През различните ми творчески (и не толкова) превъплъщения обаче, въпреки че аз съм си била една и съща, отношението, което съм наблюдавала, е било твърде противоречиво. И би се получил доста обширен текст, ако маркирам дори само водещите компоненти... а ми се иска да разкажа историята от днес.
            А именно:
            В момента работя в една мъничка книжарничка. Оптимистът в мен ми казва, че това е страхотна възможност да се срещна с много нови и интересни хора. Обаче... реалистът в мен вече знае, че като за начало трябва да се опознае онзи, донякъде икономически, донякъде почти нов биологичен вид, наречен „Клиент”. Защото клиентът е... странно нещо. Идва като хала – с целия си вихър от емоции. И понякога си тръгва, оставяйки ти усмивки, а понякога – отмъквайки част от положителната ти енергия.
            Не бива да се оплаквам обаче. Защото, не знам дали е заради мен, или просто са си такива, но една никак не малка част от клиентите ми идват и... си разказват историите, собствените си житейски истории, изпълнени с проблеми, тревоги, надежди, стремежи... Без дори да осъзнават колко богата ме правят всъщност! С цялата тази палитра от цветове, от нюанси, от усещания.
            Днес, почти на края на работния ден, дойде един старец. Разказа ми за съпругата си, бивш педиатър, която цял живот самоотвержено е била отдадена на работата си, а сега... получава 240 лева пенсия... Разказа ми за различните длъжности, които е заемал по време на предишната политическа система и, разбира се, в собствената си младост... И, о!, и тогава е имало случаи, в които положението никак не е било розово, дипломи не са се получавали за знания, кадрите не са били идеални, а властимащите са следвали преди всичко собствения си интерес... Разказа ми и за няколко рускини, които... кхъ-кхъ, май е по-добре да пропусна тази част... Разбира се – неизбежна беше темата за политическата ситуация в страната сега и преди... И знаете ли какво ми каза този възрастен господин? „С тази разбита икономика, която имаме, нищо няма да ни спаси. Само земеделието може да ни измъкне. И протестите няма да помогнат. Но интелектът, само интелектът може да оправи положението, моето момиче...”
            И от тогава си мисля... Колко е прав! Колко е просто! И как съм му толкова благодарна, че точно днес, не кой да е друг ден, а точно днес дойде с тази история, с тези думи, с този съвет...

Яница ХРИСТОВА


Няма коментари:

Публикуване на коментар