Има
текстове, които отлагам във времето, защото се колебая как да ги започна –
знам, че трябва да бъдат на ниво и че всяка дума трябва да си бъде на мястото.
За това ги премислям, премислям... до момента, в който желанието да ги напиша
не стане по-голямо от мен.
Е,
такъв е случаят първо с текста ми за „Невидимите кризи” – онази безумно
симпатична книжка на Георги Господинов, в която се влюбих още в първия миг, в
който зърнах корицата – идейна, красива и с прекрасно полиграфическо
оформление. Тайничко влизах в „Хеликон”, за да прочета по някой-друг абзац,
защото знаех, че взема ли я тогава – ученето за семестриалното завършване и за
държавния изпит ще остане далеч назад в списъка с приоритети ми. За това чаках,
чаках... И когато дойде време за „Пловдив чете” вече нямах търпение. Жената на
щанда ми каза, че си купувам „Истинско бижу!” – е, че аз това вече го знаех
много добре...
„Невидимите
кризи” с лекота преминава през различни светове – познати, далечни, литературни
– за да събуди в теб желание да пътуваш – било до някоя далечна страна; до
моменти от миналото, което те е превърнало в човека, който си; или да се
поровиш между редовете на книга от автор, който е предопределил облика на
класическата (ни) литература. И може би ще прозвучи малко странно, но според
мен „Невидимите кризи” е точно книга за пътешественици, които не се страхуват
от тишината – онази тишина, която позволява да поспреш сред забързаната
динамика на нашия щур ХХІ век и да надзърнеш дълбоко в себе си, в болките и
страховете си, които, сигурна съм, само ако погледнеш в очите на човека до себе
си – ще откриеш, че са същите. Освен с хуманност, текстовете в „Невидимите
кризи” са изпълнени и с толкова ерудиция и любов към литературата и думите,
поднесени с неподправения стил на Георги Господинов, че в един момент започваш
да се чувстваш обогатен, замислен и заразен със същата тази всеобхватна любов,
която те кара да събуждаш нови и нови светове от думи, в които да откриваш
неподозирани съкровища, които очакват точно и само теб...
Имам
си един изключително любим цитат от книгата, който лично мен ме препраща много
назад във времето, носи ми вдъхновяваща доза меланхолия и ме връща към спомени
с приятели, които отдавна ми липсват - "... и ако някой те попита в този
момент какво е щастието, би посочил мълчаливо към всички тези бъбрещи момчета и
момичета. Да остарееш с приятелите си на един такъв площад, бъбрейки и
отпивайки от бирата в топлите нощи, в квадригата от стари сгради, където е
минало и детството на твоя баща и на твоя дядо. Да си спокоен в смълчаванията
на компанията, последвани от вълната на смеха, да не искаш ни повече, ни
по-малко от света, освен да запази този ритъм на тишина и смях. В неизбежните
нощи на идващи лета и старост... "
А
за „И всичко стана луна” ми е още по-трудно да говоря, защото... винаги ще пазя
този екземпляр, нищо, че името в автографа ми е м-ъ-ъ-ъ-ничко сбъркано, няма
значение – като дете се радвам на тази първа среща с Георги Господинов и само
заради онази приятна изненада си струваше да премина
през всички несгоди на книгоиздаването от последните 4 бакалавърски години...
Че и пак да го направя! С най-голямо удоволствие! А опашката, която се изви
след мен пред щанда на издателство „Жанет 45” на „София диша” само показва, че
превърналата се в клише мисъл, че български автори не се четат, е безумно далеч
от истината – четат се, стига да има какво да кажат и да знаят как да ти го
кажат...
Сборникът... е прекрасен. Изискан, лек и приятен, с истории, които дълго ще помниш, с неочакван край, с неизбежната доза тъга, но пък... поднесена толкова красиво. В началото си мислех, че ще ми е трудно да си определя фаворит сред разказите, но моментът, в който прочетох последния разказ – „И всичко стана луна” – вече имах изявен победител в класацията си. Дочетох го в метрото, от нетърпение, а когато излязох на повърхността, оцъклената в края на месеца августовска луна се взираше между блоковете в мен... Настръхващо беше! А това направи разказа още по-личен и още по-любим...
Яница ХРИСТОВА
