Обяснение в любов

Есето ми "Обяснение в любов" като част от победителите в конкурса "Театър, моя любов", организиран от lovetheater.bg. 

Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Скъпа моя любов,

В дигиталния свят, в който живеем, отдавна е отминало времето на писмата, изписани с лъкатушещ от вълнение почерк и напоена от въздишки хартия. Отминало е и времето на писмата, пускани в бутилка по вълните – без да знаеш кога и кой ще ги открие, в чии ръце ще се пробудят за нов живот отломките от собствените ти емоции… А днес думите имат странната способност да се пречупват през виртуалното огледало на медиите и да рикошират в ъгли, за чието съществуване дори не си подозирал. За да си тежат на мястото, е необходим особен заряд, съзнавам го. И въпреки всичко се осмелявам да започна това любовно писмо, защото… открай време влюбените изпитват непреодолимо желание да споделят, да говорят за своята любов, ако има как – да кажат на целия свят какво изпитват, сякаш това ще им помогне да потушат пожара, който бушува в гърдите им…

Скъпа моя любов,

Знаеш ли… напоследък си мисля, че във въздуха витае зараза. Специфичен вид болест, характерна за новото време. Симптомите са видими – умора, подпухнали очи, интернет глад, вечно бързане за някъде, с ръце, вкопчени в мобилния телефон, с часовник и стелки по циферблата, които безмилостно препускат напред… Заразена съм и аз – усещам го в дните, в които прелитам през града, бързайки за работа, докато пресмятам наум с колко време разполагам от денонощието, за да свърша още куп неща. Тази неконтролируема динамика, която завърта коловоза на ежедневието ми, ме убива бавно и мъчително, а невинният мечтател в мен агонизира, защото не вижда изход от това… Точно тогава се появяваш ти. Винаги се появяваш ти! Приласкаваш ме към себе си в здрача на ранната нощ, караш ме да се отпусна на седалката, тапицирана с червен плюш, да прикова очи само в теб и да забравя за всичко останало…

Тогава ситуацията си идва на мястото. Денят придобива смисъл.

Скъпа моя любов,

Благодаря ти за човешката топлота, с която изпълваш залата всяка вечер! Ще ми се да вярвам, че си откритие на новото време, патент на ХХI век, антидот срещу самотата и хладния дигитален дехуманизъм, който често създава илюзията, че вещите са по-важни от хората… А ти рицарски доказваш, че си и ще останеш най-истинското, най-човечното изкуство – направено от хората, направено за хората… За да докосваш. За да топлиш. За да вълнуваш. За да се бориш с демони и страхове, да създаваш идеали. Да показваш Пътя. Да създаваш път там, където го няма… И да не скланяш глава. Да не се примиряваш със затягащата се примка на кризата днес. За да доказваш, че духовната храна често е също толкова важна за оцеляването, колкото и материалната стабилност.

Знам обаче, че не си феномен на съвремието ни. Не си щит, издигнат в края на миналото хилядолетие, за да се противопоставиш на най-отрицателните влияния на новата епоха. Разхождайки се покрай Античния театър в Пловдив миналия месец точно за това си мислех. Мислите ми се виеха покрай останките от древната конструкция и се изкачваха до идеята, че винаги е имало нужда от теб. От Древността до днес. Което доказва, че колкото и светът да се променя, колкото и пейзажът да е различен, с колкото и пиксела днес да се измерва всичко, което ни заобикаля, това, което ни прави хора, си остава винаги едно и също. То копнее да не е само, да бъде разбрано, да обича, да бъде обичано… А ти винаги си насреща. Разперил широки обятия, готов да обгърнеш всекиго – без значение на възраст, пол, раса, социален статус… Което е повече от благородно и пред което искрено се прекланям!

Скъпа моя любов,

Едно от нещата, които обичам най-много с теб, са онези мигове, в които пътуваме заедно. Преминаваме през времето и пространството, през далечни светове, през различни страни и култури, през пролуки в бъдещето или спомени от миналото. От епохата на Софокъл, през Шекспир, Мюсе (прекрасният Мюсе!), до Жорди Галсеран и провокативните виждания на Андрю Бовел и Мариус фон Майенбург. Позволяваш ми да се докосна до велики умове, до титани, надарени с божествен талант! Благодарение на теб и аз израствам, разширяват се хоризонтите пред мен, разкриват се цели нови Вселени от възможности…

Понякога се питам как успяваш… да докоснеш струните на душата ми, с лекота да изсвириш цяла симфония, изтъкана от смях и сълзи. Защото ме държиш за ръка, докато аз вървя по ръба – между комедията и трагедията, между онова, което те кара уж да се смееш, пък накрая от смеха ти горчи, или сред онова, което уж трябва да е тъжно, пък като по магия след него избухваш в смях…

Да, на магия прилича това чувство, с което преподреждаш света ми. Разпиляваш всяко късче от мен, а след това ме събираш бавно, къс по къс. За да бъда в края на спектакъла цяла, изпълнена със светлина, озарена от вдъхновение и жажда за живот, за изследване на нови сюжети и среща с нови герои. Моля се никога да не спираш да ме омагьосваш! И винаги да бъда като малко дете, сгушена в ръцете ти – да вярвам в чудеса, които не заглъхват с края на последните аплодисменти и не угасват, заедно със светлината от прожекторите!

Скъпа моя любов,

Знам, че думите ми са прекалено малко, за да изразят цялата обич, която нося в себе си, благодарение на теб… И знам, че само времето ще докаже привързаността ми. И готовността ми да изживея живота си, заедно с теб.

Гледайки те.

Преживявайки те.

Изучавайки те.

Създавайки те.

Споделяйки те.

Защото любовта ми към теб не цели да те окове, да скъси крилете ти. Вярвам, че тя трябва да бъде споделяна. И колкото повече са зрителите, които си тръгват с блеснали очи всяка вечер, толкова по-щастлива се чувствам и аз…

Скъпа моя любов,

Трябва да знаеш, че мисля за теб, без да те опаковам във външност, дрехи, костюм. Ти си събирателен образ в съзнанието ми, защото имаш безброй лица: на талантливи актьори, на умели режисьори, на словоохотливи драматурзи, на креативни сценографи… И няма значение дали те създават професионалисти, аматьори или импровизатори, щом съумяват да поддържат магията ти жива, да ти вдъхва живот…

Скъпа моя любов,

 Ти не си просто „театър”. Ти си Театър. С главна буква. С поредица от главни букви, инкрустирани в сърцето ми… И с всяка извървяна стъпка, с всяка глътка поет кислород, се приближавам все повече до теб, знам… До някое ново приключение – тази вечер, точно в 19 часа.

Очаквай ме! Ще бъда точна – не бих си позволила да закъснея за среща с теб…

Яница ХРИСТОВА

МАСОВА КУЛТУРА И ДУХОВНА НИЩЕТА

 

            Масовият културен свят, в който живеем, размива границите между отделните държави и създава условия за така популярния днес глобализъм. Музика, литература, кино – с наличието на Интернет днес – могат да бъдат слушани, четени или гледани едновременно както в Китай и Индия, така и в Канада, Австралия или на Балканите. И това превъзмогване на пространството и времето като пречка в общуването има своята положителна страна – възможността да учиш, да се срещаш с добри практики от цял свят, да се разширява мирогледът ти. Но… отвъд положителното, се спотайва и напълно естествената тревога от последиците, които води след себе си това явление…

            Масовата култура, за да бъде възприета от широката публика, не е с висока стойност. Леснодостъпна, лесносмилаема, без необходимост от умствено усилие, за възприемането й. Високостойностните произведения са рядкост и се губят сред множеството, често са отбутвани, често неразбрани и определено не са „масови”.

            А тази, твърде масовата култура, служи единствено за „убиване” на времето – да ти отнеме от това скъпоценно време, от което е изтъкан животът ни, и което иначе би се вложило в нещо друго. Нещо градивно. Тя не може да те накара да се извисиш, духът ти да порасне и да открие нови ширини. Не. Напротив. Масовата култура те принизява до своето собствено ниво…

            И така мрежата се заплита. Изтъкава се място за настъпваща духовна нищета… До момент, в който всичко се превръща в чалга, в поп-фолк текст, в латиноамерикански сериал, в комшийска или нашенска сапунка…

            И примката се затяга допълнително от икономическите фактори, които правят истинската култура скъпа. Елитарна. Но не елитарна, както се е разбирала преди десетилетия – когато грамотността е била привилегия за малцина, а образованието е било издигнато на пиедестал. Днес истинската култура е елитарна, защото е за отбрано общество, което може да си я позволи на фона на масовата безработица и ниски заплати, на фона на високите цени на книгите и билетите за театър, на фона на необходимостта от по-функционална държавна и национална политика, ориентирана към културата и изкуството.

            А когато тази политика се задвижи, когато заработи бюрократичната машина и положението в страна тръгне в по-добра посока, може би мрачната констатация, че българинът купува по половин, едва по половин!, книга на година, ще се превърне просто в спомен от миналото. А дали му се чете на този българин, който е успял да отдели от своята заплата (от няма и 300 лева) все пак пари за половин книга? Със сигурност! Той, българинът, навярно би купил и повече книги за година, стига да можеше. И може би някой ще каже, че тук преди всичко въпросът опира да приоритети. Да, може би. Но аз ще кажа, че преди всичко опира до възможности. И българинът все още има потребност от култура, все още търси път към нея, все още не се е превърнал в онзи груб, мрачен  и закоравял балкански субект, какъвто от десетилетия го упрекват, че е… Българинът е борец. Само това мога да кажа в негова защита. Той се бори първо за своето оцеляване – днес, тук. И само той си знае колко му е трудно. Само той знае как се отделят средствата за тази митологично-антиутопична половин книга!

            И тук, като бъдещ завършващ книгоиздател, може би трябва да отделя място и на въпроса с констатациите, че днес не се чете. Че има спад на четенето. Че младото поколение не е четящо поколение. И тук вероятно трябва да кажа, че това не е точно така. Сред ширналата се модерна вълна на простащина, в определени младежко(а и не само)–социални слоеве, една солидна част от подрастващите израстват с книга в ръка, използват и новите възможности за четене онлайн, и всичко друго, което модерното време може да им предостави.  Може би това, към което са насочени интересите им, не е по вкуса и естетическите разбирания на поколението преди тях, на техните родители, баби и дядовци. Но това е напълно нормално – новото време създава нова естетика, формира нови интереси, нова култура, нов тип читатели. Читатели, които според изследвания из цял свят, все по-трудно задържат вниманието си, разсейват се бързо, динамични са. Но не са глупави – напротив, будни са и са пълни с енергия, открити към нови идеи и приключения. Към всичко, което е способно да им грабне вниманието и да прикове интереса им към себе си. А като че ли това днес е по-трудната задача – да срещнеш нещо интересно и непознато, невиждано, неписано и нечетено преди…  Но все пак докато ги има, докато има деца, които вечер заспиват с прочетена приказка, докато има тийнейджъри (ах, една от най-актуалните чуждици в езика ни днес!), които израства с приключенията на някой любим книжен герой, все още бъдещето ще изглежда обозримо и достижимо…

            А какво трябва да се случи, за да се ограничи потока на масовата култура? За да се преструктурира духовната нищета в нещо друго? Само държавната политика ли е от значение?... Разбира се, че не е само тя. Огромна, водеща функция имат и хората на изкуството и културата – във всичките им роли и аспекти. Тяхна задача е да се измъкнат от сенките, да свалят шапките (под които най-често се крият), да спрат да се оплакват, че те създават Гениално Изкуство, а все остават неразбрани, да се мобилизират и да творят. Да творят с мисъл, душа и чувство. Да осъзнаят ролята си на духовни фигури в обществото, на чиито рамене лежи отговорността, която идва с таланта – отговорност, която да им нашепва, че трябва да оставят следа, пътеводна светлина, път, който да бъде последван…

 Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Публицистичен текст, писан като част от проект по дисциплина „Народопсихология” за семестриална оценка в 4 курс

Вместо пожелание...

В днешния почивен и празничен ден, когато всички си честитят и се усмихват, ден, в който се срещат роднини и стари приятели  (иначе все бързащи и тичащи на някъде, останали без време и без дъх от умора)... Аз няма да се присъединя към общия поток от пожелания и честитки. Защото ми се говори за загубата – загубата на Смисъл – толкова характерна за времето, в което живеем. И за света, който ни заобикаля и който в един момент дотежава – с постоянното внушение (от къде ли не), че просто няма смисъл – в положения труд, в доброто възпитание, в мечтите, в човешкото отношение, в следването на правила, които по принцип съществуват, за да има ред, някакъв ред все пак...

Знам, че не всички днес ще ме разберат. Но онези, които са се сблъсквали с натрапчивата несправедливост от ХХІ век, онези, които след дълъг ден се прибират у дома или с насълзени очи, или с трепкащо, като затворено в клетка гневно птиче, сърце, онези, които всеки ден се срещат с отношение, което се опитва да им натрапи, че те самите са нищожни, защото са просто едни обикновени хора и нищо в света не зависи от тях... Точно те ще ме разберат. Защото точно те най-добре знаят с каква погнуса и връх на отчаянието се изрича: „Няма смисъл!”... И точно те знаят, че загубата на смисъл води след себе си липса на вяра – вяра в Човека срещу теб... а няма по-страшно от това безверие! И същите тези отчаяни и наранени мои съвременници, въпреки думите си, продължават да търсят Смисъла – да го преследват на ръба на собственото си отчаяние, напук на обидата и неразбирането около себе си. Защото загубиш ли Смисъла – загубил си всичко, прекъснал си нишката, която те води напред в света...

И... успяват! И продължават да откриват и преоткриват Смисъла! В изненадващо малки неща... които крият в себе си силата да се превърнат в Опора – на настоящето, на бъдещето, на вярата! А Смисълът понякога е в усмивката на продавачката в магазина, в тананикането на щастливия шофьор в автобуса, с който започва денят ти, с милата кондукторка, която не те гледа лошо дали заради дребните ти монети, или просто защото се е събудила в лошо настроение; Смисълът е в добротата на някого, на когото не си подозирал, че можеш да разчиташ, той е в  подадената към теб ръка през зимата, докато залиташ по замръзналия тротоар, и е в момичето, което ще извади храната си за многочасовото пътуване, с което кръстосва цяла България, за да нахрани дребното коте и двете кучета пред  жп гарата... Смисълът се крие и в срещата с хора, които са в мир със себе си, излъчващи почти светлина с присъствието си – защото са наясно с възможностите си, с живота си, с интересите си. За тях не е необходимо да демонстрират наглост и да се стремят към надмощие в общуването, не търсят одобрение и не налагат мнението си. Не се опитват да скапят настроението ти само за да се почувстват добре. Не. Те наистина не се нуждаят от това. Защото са Големи – пораснали са, надраснали са дребнавостта и се наслаждават на живота си. Чувстват се уютно в кожата си и карат и теб самия да се чувстваш уютно около тях. Виждат Човека в теб! И ти позволяват да засияеш сам, да отвориш широко очи към света... за да се насладиш на цялата му красота... за да видиш, че има смисъл – винаги има смисъл... понякога просто трябва малко търпение и силна воля – за да не изгубиш себе си в обезверяващите моменти, да преминеш с гордост  и високо вдигната глава през тях, да имаш вяра... и да продължиш напред, без да затъваш в дебнещата те апатия. Така че когато ти се случи подобна среща – наслаждавай се! И събирай парченца от емоцията, с която е наситена... за да ги превърнеш в Смисъл и да ги заключиш дълбоко в себе си! За да се връщаш към тях, когато отново някой в супермаркета се опита да те пререди или когато дочуеш как хлапетата пред блока злобно коментират походката на старата баба до тях, или когато се озовеш в районното, за да си извадиш нова лична карта, след като са те преджобили, или когато ти се налага да чакаш с часове пред някое гише, защото някакъв чиновник ти е объркал данните... Не забравяй – спомни си...  има Смисъл – той е там някъде... просто трябва търпение, за да извървиш още част от Пътя...

И защо ви пиша това в този светъл ден ли? Точно заради деня е... вероятно. За да ви напомня да носите светлината в себе си, да не я разпилявате и да не я губите – независимо от всичко...

 Яница ХРИСТОВА

Любовта е театър

27 март - Международен ден на Театъра! :) 
Най-човечното и най-човешкото изкуство, пропътувало пътя си от незапомнени времена, та чак до днес... при което реалният контакт с истински хора е все още жив: на фона на всички екрани и  монитори  с цифровизирани и дигитализирани образи и целия технологичен бум през последните години... Едно от малкото останали места, където поне за два часа можеш да се почувстваш Човек, заобграден от Хора... Всички, които са влюбени в театър, знаят за какво говоря. А на останалите - им пожелавам да научат... и да усетят магията, която настъпва, когато прожекторите изгаснат, секунди преди началото на постановка... когато  целият свят притихва... и чуваш само как собственото ти сърце тупти... 

Любовта е театър 

(и обратното :) )

            Напушена.

Напушена с трева…

            Всъщност никога не съм била. Но съм чувала доста определения и разкази за хора, прекалили с въпросния вид нелегална растителност. Говори се, че изглеждат щастливи, объркани, превъзбудени, че говорят много, че духът им витае в неизследвани ширини, а въображението им щрака на пълни обороти. Смеят се. Или плачат. Или и двете едновременно…

            Хм… чувството някак ми е много познато. Чудесно се вписвам в шаблона сред тези думи, само че… след като съм била на театър, без да е необходимо да ползвам някакви други психотропни вещества.

            Защото след постановка не зная къде се намирам. Завесата пада. Аплодисменти. А аз стоя, гледам в една точка и не зная в кой свят съм в този момент – в моя, привидно реалния, или в онзи, другия, пленително създадения?! От коя страна на завесата съм останала?! Това наоколо декор ли е?!... Духът ми кръжи за известно време около мен – щастлив, окрилен и свободен. Преосмисля случилото се, изживява го отново и отново, избира си любими реплики и философски ги преповтаря в някой сюблимен житейски момент. А аз стискам здраво билета в ръка (защото после ще го прибера у дома в една стара кутия, пълна с изживени спомени)… Смея се. Или плача. Или и двете едновременно…

            Говори се, знаете, че първият път не се забравя. Странно е тогава защо, но много хора всъщност не помнят първото си ходене на театър. Но аз… аз го помня. Беше есен. Хладна есенна вечер в края на септември. Бях любопитна, нетърпелива и развълнувана. Тъкмо бях станала на петнадесет години – здраво навлязла в пубертета. Пубертет… Трудно време. Светът сякаш изведнъж се стоварва върху теб и ти казва, че трябва да оставиш детството зад гърба си, да зарежеш приказките, да се подготвиш за реалния живот и да пораснеш. Време, в което трябва да откриеш себе си. Да опознаеш интересите си. Да избереш какъв искаш да бъде пътят ти…

            Ето в този важен момент в моя живот аз отидох за пръв път на театър, на първата ми голяма и зряла пиеса, изиграна от професионалисти (след това щяха да последват още много. Много!)… Но още тогава осъзнах, че той, театърът, носи късче от магията, която витае в приказките, че идва от друг свят и те омагьосва, пленява те и не те оставя безразличен…. и има силата да се превърне в любов. За цял живот!

            Да, любов… И като споменах тази дума, някак естествено ми се вижда да кажа и още няколко думи за любовта. И за театъра, разбира се.

            Когато се повдигне въпросът за любовта, понякога и ние се превръщаме в актьори. Играем роли, пози, крием чувства, демонстрираме чувства, носим маски и сваляме маски. Защото искаме да бъдем перфектни, идеалния избор, най-добрия екип, съвършената двойка. Но в живота съвършенството някак винаги успява да се изплъзне, не мислите ли? Но пък за сметка на това може да се открие в театъра. В театъра може да има съвършена любов, съвършен миг. И когато завесата падне, ние да бъдем с една степен по-обогатени и да отнесем частица от този миг със себе си.

            Любовта е театър. Може би. Понякога… Но театърът е любов. Винаги!

           

            Напушена. Пияна…

            Никога не съм била.

            А и за какво ми е?! Когато искам да се отърся от ежедневието, да видя нови светове, да изживея нещо различно, просто си купувам билет. Правя го често… и се чувствам завидно добре! 

Яница ХРИСТОВА

П.С.: Текстът е писан преди доста време, за конкурс. Но днес, Празникът, ми се струва най-подходящото време да го споделя :)

Дама в ХХІ век?!

            „Днес се говори за дами прекалено често, но дамите стават все по-малко. Мислите си, че жените, които вечер се прибират след работа към домовете си, а  по път се отбиват през пазара и си тръгват от там, натоварени с пълните тежки торби със зарзават, са дами ли?Нима в тях е останала и частица от женствеността и нежността, които преди са били характерни за всяка дама?... „

             Не, не си мислете, че това мнение е мое или че съм се заела със задачата да защитавам тезата му. Чух го преди време от уважаван от мен господин и от тогава често се връщам към тези думи. И, въпреки уважението си, няма как да се съглася.

            Отдавна сме оставили далеч в миналото сянката на ренесанса и на онова време, в което жените са нямали право на глас в мъжкия свят, в който са били принудени да живеят. Отдавна жените не ходят с пищни рокли, дантелени ръкавици и копринени кърпички в кокетните си чантички – ако това изниква в съзнанието ви, когато чуете думата „дама”. Но всъщност биха могли… стига само да го пожелаят. Днес женското ежедневие често преминава, облечено в панталони. Жените са извоювали равноправие, чрез което сами решават какъв да бъде и как да изглежда животът им. Отдавна аристократичния модел на дамата е останал в онази далечна и отминала, забравена епоха...

            А дамата днес… е забързана и динамична. В нея са приковани всички погледи – на родителите й, на съпруга и децата й, на приятелите и преподавателите й, на касиерката в магазина и на непознатия минувач, с когото току-що са се разминали на улицата. Очакванията, които околните имат към жените днес, са много. Но доста повече са очакванията, които всяка жена има сама към себе си. Дамата в новото време и в бързопроменящия се свят, в който живеем, гради кариера, но създава и дом. Тя е критична към себе си, но и вярва в собствените си способности. Тя трябва да е красива, но и умна. Добра, но да не отстъпва от позициите си. Тя често е всеотдайна и работлива, на моменти дори работохолизирана, но е и домакиня, която се грижи за топлината в семейното огнище. Тя пресмята бюджети, но и помага със задачите по математика на сина си, който е в трети клас. Погледът й е устремен към бъдещето, неизбежно носи белезите от миналото в себе си, но това не й пречи да притежава сегашния миг, в който има шанса да се развихри и да покаже най-доброто, на което е способна…

            Да, често образът на съвременната дама е изтъкан от противоположности. Изглежда дори невъзможен… Но такъв е светът, който ни заобикаля – изисква жената да бъде гъвкава и практична, да притежава все повече и повече качества, за да отстои правото си да бъде тази, която е… да има свобода…

            И, не на последно място, съвременната дама не ви гледа само от кориците на списанията или от телевизионните екрани. Тя обитава реалния живот  в ХХІ век – век, изпълнен с трудности и предизвикателства. И понякога е преуморена и в очите й плуват сълзи. Понякога страда, но… винаги продължава напред. Защото знае коя е, знае, че семейството и децата й вярват, че тя е силна като скала. И върху твърдината на тази скала стъпват световете и мечтите им… И тя, жената, знае, че има отговорности… И в тези моменти, дори и да върви с преведени рамене от натежалите пазарски чанти към дома, дори и да изглежда свита и преуморена… има нещо в нея... Нещо в походката й, което показва, че дори и сега, въпреки всичко, тя може да сложи целия свят на същите тези свои, крехки и уморени рамене,  за да го отведе на едно по-добро място… И точно това я прави дама. Но и воин. Или просто… жена.

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Текстът е писан преди доста месеци, но в момента го публикувам тематично. За днес. 8 март :)

Невидимите нишки

В този пъстър, многолик и интересен свят, ти никога не можеш да бъдеш наистина сам. И както се казваше в едно мое любимо филмче – „Невидими нишки свързват всички ни”… Но като че ли отвъд тези невидими връзки прозират онези две чувства – основите, опорите, върху които се крепи всичко, познато ни до тук – любовта и самотата… Любовта, която разбира… И Самотата, която е нещо повече от това да бъдеш сам… да бъдеш неразбран…

И между тези две чувства стоят останалите. Неминуемо свързани с околните – с хора, които срещаме всеки ден. И които променят живота ни завинаги. Или преминават през него като сенки… Всъщност това няма значение. Защото едно е ясно – всички са (сме) различни…

И понякога ще срещаш хора, които все едно ти дават крила… Или други – които ще превръщат крилата ти в пух и прах…

Понякога ще се сблъскваш с такива, които от първия миг ще ти стават приятели за цял живот… Или други – с които никога няма да бъдете приятели, колкото и да се опитваш…

Понякога ще срещаш хора, които те правят толкова щастлив, че все едно стъпваш три сантиметра над земята… Или други – които ще изсмукват всяка приятна емоция от теб, заменяйки я с глухо и празно усещане за безсмисленост…

Понякога ще се запознаваш с такива, които те мотивират да покажеш най-доброто от себе си... Или други – които ще те натикват в черупката ти, ще зазиждат пътя към себе си и ще те оставят в свят от тишина…

Понякога ще се сблъскваш с хора, които няма как да не обикнеш – те създават любов около себе си. Връщат любов и към теб… Или други – които ще носят това, което е отвъд любовта: безразличието. И усещането за хлад и студенина.

Понякога ще срещаш такива, които ще ти помогнат да достигнеш мира и хармонията в себе си... Или другите – които предизвикват гняв…

Понякога ще се сблъскваш с личности, на които би могъл да разчиташ винаги и за всичко… Но не забравяй: има и други – които ще се надяват тайничко да се провалиш с това, с което си се захванал, за да се почувстват самите по-добре и да излъскат собственото си усещане за величие…

Някога ще срещнеш и хора, които ще ти покажат колко красив и голям е светът, пълен с доброта и с мечти… Но може и да са от другите – които ще задушат мечтите ти, ще ги заменят със страх и съмнения…

Понякога… ще се питаш кое е правилно и кое не? Ще се чудиш ти от коя страна си застанал за човека срещу теб и какви чувства му носиш след себе си? Понякога ще ти е тъжно. Друг път… ще осъзнаваш колко щастлив и благодарен си за живота, който имаш, и за хората, които са част от него… И никога, наистина никога, няма да разбереш защо се случва това, което ти се случило? Защо си този, който си? Защо човекът до теб е такъв, какъвто е?... И когато си ядосан може и да изговориш един куп тежки приказки, в които се таи не само гняв, а и разочарование, безсилие и обида… и ще повтаряш, че няма смисъл, че е нямало смисъл… И вероятно ще се питаш – ами сега къде е Смисълът? Но го има. Винаги. Заради невидимите нишки… които свързват всички ни…

Яница ХРИСТОВА 

           

Трети март е!

Трети март е. Знаете, нали?

Националният празник…

Но ако и вие вече сте се превърнали в едни от онези измъчени патриоти, които в момента не искат нищо друго, освен да напсуват някого и да размахат високо вдигнат среден пръст към всичко и всички… Недейте.

Сега за това ви пиша тук. За да ви помогна да си спомните… За да си спомним заедно защо има и трябва да има дни като днешния.

И така… Готови ли сте?

Предвид актуалните събития от съвременната ни действителност, няма как пропусна няколко важни момента:

Например когато получите сметка за ток, парно, вода, телефон… или пък сборът от всички тях многократно надвишава приходите ви за месеца, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато някоя далечна страна, с излъскана и напудрена фасада за пред света, излезе с изявление, че не ви иска като работна ръка на територията си заради това, че вие сте тези, които сте, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато седнете да вечеряте и щракнете копчето на дистанционното, за да изгледате вечерната емисия новини и се зачудите как все още светът съществува и не се е саморазрушил на фона на цялата тази ежедневна агресия, насилие и съобщения за престъпност, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато наближи време за избори и този път ви се прииска да повярвате на всички красиви и съвършени обещания на политиците от различните партии за онова по-добро и подредено Утре, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато децата ви/ майка ви/ баща ви/ най-добрите ви приятели ви кажат, че все пак ще емигрират, за да могат да си намерят работа и да си позволят поне елементарни условия за човешки живот, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато минете покрай лъскава и осветена скъпа витрина на магазин, в който са наредени куп прекрасни и красиви неща, които само гъделичкат невъзможността ви да ги купите със заплатата си, спечелена с честен труд, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато ви стане тъжно за надеждите, които имате за бъдещето, когато ви стане болно за мечтите на децата ви, когато се чувствате глупаво, заради отминалата и ограбена младост на родителите си, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато от къде ли не ви залее чалга ритмика и текст или някоя еднодневна звезда от телевизионния екран започне да  обяснява колко са незначителни проблемите на обикновения човек, а вие  се подразните, че някой се опитва да ви внуши, че сте толкова повърхностно и елементарно устроен, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато някой от някъде се опита да ограби историята ви, да разруши спомените ви за миналото, да пренапише учебниците по история и литература, да отнеме героите ви, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато ударите на камък в момент, в който ви се е наложило да посетите някоя обществена институция или учреждение в ежедневието си и не само се изумите пред нефункционалността на изградената схема за работа и често нелогичните казуси, пред които ще ви се наложи да се изправите, за да стигнете до крайната точка, а и ще ви овикат за капак на всичко, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато започнете да губите вяра в смисъла на образованието, когато се разочаровате от здравеопазването, когато спрете да вярвате в съдебната система, не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато узнаете, че бабата, която живее до вас, кара с 60 лева на месец… или когато пуснете монета в протегната на пътя към вас ръка, защото ви е дожаляло за този, който е лишен дори и от това, което имате вие, не забравяйте – все пак вие сте БЪЛГАРИ!

Когато думите „пари” и  „политика” вече нямат силата дори да ви ядосат, а само ви карат иронично да се усмихвате… не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

Когато ви дотегне от всичко и искате просто да се почувствате нормален човек… не забравяйте – вие сте БЪЛГАРИ!

А какво означава да си българин ли?

Това е… да чувстваш, че си част от горд народ, изминал невероятните  над 1300 години заедно – през всичките изпитания и трудности на времето. Това е да чувстваш силата на дедите си, живели много преди теб, но отдали живота си на каузите, актуални за епохата им… и благодарение на които и днес те има теб тук. Да си българин… това е чудо! Защото в теб тече кръвта на герои! И когато си българин зад теб стоят векове на величие, на духовни и културни върхове, на битки за свобода и независимост, на една невероятно богата история, на една прекрасна нация… А пред теб… е бъдещето! Бъдещето, в което трябва да прекрачиш, когато помниш кой си… защото забравиш ли – губиш всичко…

А да си българин означава толкова много!

Означава винаги да оцеляваш! 

Яница ХРИСТОВА 

Думи! Думи...

Думи, думи, думи…

В Древността се е вярвало, че всяка дума има магическа сила и за това с думите се е боравело внимателно и дори предпазливо…

А днес… не е така. Днес говорим, говорим, говорим… Бъбривци сме! И като че ли изпразваме думите от съдържанието им, омаловажаваме ги или изграждаме от тях капан – за себе си, за околните… И от това, че сме свикнали с хилядите думи ежедневно, сме притъпили усещанията си – вече ги възприемаме само с ушите, но и с душите си… И така думите започват да губят своята магия. Защото ние спираме да бъдем сензитивни…

Не ме разбирайте погрешно – не говоря за онова слово, което е писано и вечно. Не говоря за силата на книгите, които остават отвъд живота дори и пречупват времето около себе си.

Имам предвид онези думи… които са се превърнали в пълнеж на дните ни – изливат се от радиото, телевизията, интернет. Онези думи, които често чуваме от познати и непознати около себе си – думи, които не градят мостове, а строят стени или създават пропасти… в които пропадаш, пропадаш… незнайно до къде. Онези думи, които не носят радост… а оставят след себе си усещане за пустота…

Онези думи… с които уж се измерва животът ни. Защото ти трябва (притиснат си!) да говориш, говориш, говориш – защото само така, (повърхностно!), би показал на останалите кой си, какво си постигнал, какво ти се е случило… какво чувстваш… Защото само така те биха те разбрали. С ушите… но не и с душите си…

А какво се случва, ако са те възпитавали да бъдеш скромен? Скромен?! Скромност - каква мръсна дума в този век!!! И…ако все не говориш, говориш, говориш?!... Дали тишината ти не те превръща в… Никой?...  

Не… Не. Не! Не и докато ги има тези, които знаят, че колкото и да се говори, говори, говори – все някой трябва да замълчи… за да слуша… 

Яница ХРИСТОВА 

Най-очакваният ден

    Най-очакваният ден ли?

    Просто.. „някой ден”… ден, който аз очаквам, а той още не е дошъл. И така и  не идва. Това е ден, който ти очакваш, и комшията ти, и целият ни народ. Защото „някой ден” се е превърнал в метафора на надеждата, която днес крепи цялото ни общество. 

            Защото „някой ден” всичко ще бъде наред. Ще се събудим отпочинали, ще тръгнем с усмивка на работа, по пътя ще ни поздрави чаровна млада дама, вратата ще ни отвори възпитан господин. Слънцето ще грее, птичките ще пеят, а дори и да завали – в ръце ще държим голям цветен чадър.

            „Някой ден” няма да имаме грижи. В службата ще сме обградени с мили колеги, всички сметки ще бъдат платени, децата ще бъдат вече независими, родителите ни ще са здрави, приятелите ни ще бъдат усмихнати…

 „Някой ден” няма да мислим за нищо. Ще зарежем всичко непотребно. Ще се качим на колата, ще заминем надалеч… ще отпием глътка горещо кафе в подножието на планината, ще заминем после на море…

            Да. Като че ли всичко, което правим сега,  е устремено съм този „някой ден”. Надеждите ни са там. Копнежите ни. И често ни се иска – ей-така, за миг - да надзърнем в този така очакван ден… за да се видим, най-накрая, щастливи…

            Но… не забравяме ли, че чертаейки планове за бъдещето, покрай нас невидимо се изплъзва най-важното: сегашният миг. Мигът, в който можем да бъдем щастливи, вместо да си представяме, че „някой ден” ще сме. Мигът, в който можем да извървим първите стъпки към мечтите си или да направим някого щастлив. Мигът, единственият миг, който притежаваме наистина – той се случва днес и сега…

            Така че… най-очакваният ми ден ли?

            Това е денят… в който се събуждам осъзната и щастлива, че съм аз, че съм тук. Денят, в който се чувствам достатъчно свободна, за да знам, че имам силата сама да определя как искам да изглежда бъдещето ми. И този ден е днес. Винаги е днес… 

Яница ХРИСТОВА 

Паметта на Вселената

Постоянство...
Кръговрат…
Баланс…
Памет…

Ако не сме религиозни и вярваме в науката, то тогава ще защитаваме идеята, че животът в зората на времето е тръгнал именно от водата. Дали е така? Не знам. Кой може да ни каже със сигурност?... Но въпреки това има едно нещо, в което аз искрено вярвам, убедена съм! А то е, че водата – навсякъде около нас – е живот… а и не само – тя е  нещо повече от това – нещо, което остава отвъд живота. Водата е памет.

Ние, хората, забързани в динамиката на ХХІ век, рядко се замисляме за тези неща. Да, разбира се - когато сме малки ни учат, че водата може да бъде течна, твърда и газообразна. Това (тогава) ни звучи почти като магия. Учат ни, че водата – цялата вода по нашата планета – участва в постоянен кръговрат. Благодарение на гравитацията и слънчевата енергия тя излиза от земните недра, превръща се в реки и морета, после се изпарява невидимо от тях, а когато гледаме към облаците в небето – всъщност гледаме отново към нея, водата. А после  започва да вали, водата потича в реките, преминава под почвата и всичко започва от начало. Процесът е непрестанен. Всеки ден, всеки миг… откакто Земята се помни. Да, от самото начало планетата ни, на Големия взрив или на всичко онова, в което сте избрали да вярвате, че е поставило началото на света и Вселената.

„В природата нищо не се губи” – казали са мъдреците някога, „само си променя формата” – допълнили са изследователите по-късно.  Водният кръговрат изглежда като истинско доказателство за това. Само че… не ви ли води до въпроса „ОК, ако е така… то водата, която пия днес, не е ли водата, която е била там някога, в Началото?”. Ако трябва да отговоря честно, понякога и аз се питам. И да, мисля, че е тя – същата вода, преминала през хиляди, хиляди години, за да стигне до мен. И това ме кара да се чувствам специална – че съм тази, която съм, че съм тук и сега. Но в същото време ме кара да се замисля какво искам да оставя след себе си? Какво искам да запомни водата от мен – та нали всеки процес в природата е двустранен, на приемане и придаване? Както аз приемам енергия от водата, така и тя взема нещо от мен… нещо, което прибавя към своята многовековна памет, съхранила в себе си безброй човешки съдби от различни епохи. И, разбира се, искам това нещо да е нещо хубаво… Всеки, който не се взира егоистично само в днешния ден, иска да остави нещо добро след себе си – за децата, внуците и идните поколения…

Заветът към поколенията – ето върху какво ни предстои да помислим. Не Утре, не Някога, А Сега! Защото какво ще се случи в бъдеще, никой не знае. Разполагаме само с това Днес, в което живеем. А днес аз съм жива. Защото в мен, в нас, в телата ни, в кръвта ни има 70%... вода… Вода, която е живот. Която носи живот. Без която няма живот. Да, това е същата онази вода, идваща от началото на Времето… Как, знаейки всичко това, все още можем да мислим, че сме различни, че сме сами, че сме отделени, а не сме част от Цялото?!

Само ако отворим широко очи – ще видим, че всичко в живота се стреми към баланс… И водата има огромна роля в този процес. Помните кръговрата, нали? А знаете ли, че с годините телата ни остаряват, защото количеството вода в клетките на организма ни намалява? Хм, сигурно го знаете, може би просто не сте се замисляли скоро за това…

В източната философия се смята, че водата е един от петте елемента, които изграждат света. Смята се, че този елемент е женски – ин и е част от равновесието на света, който изграждат с противоположния елемент – ян. Да, като че ли водата наистина е като жена – Майка. Силата й е нежна, но с постоянството си постига всичко, дори превръща в пръст твърдия камък, а там, от където минават реки, има зеленина – признак на живот…

А ние… ние сме децата й. Децата на Майката. Неблагодарни деца сме при това! Не мислим. Забравяме да мислим за Майката Природа. Рушим. Грабим. Нарушаваме баланса. Замърсяваме водата. Сечем горите. Объркваме кръговрата… и обричаме Паметта на забрава…

Да, това са част от проблемите на нашето време. Те не са свързани с Паметта, а със Забравата! Забравяме, че нашият живот не е вечен, ние сме само временно тук. След нас ще дойдат децата ни. Те ще продължат това, което сме започнали. Ако сега разрушим – от алчност и егоизъм – единствената Земя, която имаме, ако изразходим всички блага, ако застроим всички площи, ако замърсим въздуха и водите… какво ще продължат наследниците ни? Разрухата?! До Край ли?! И после?! Какво ще дойде после?! Нищо… Забрава...

Но положението още не е изгубено! Бъдещето все още е в наши ръце! То зависи от нашите избори… от изборите,  които правим сега. И водата всеки ден избира, нали? На къде да поеме – по устието ли, или по нов път… И изборът и започва с нещо малко. Промяната винаги започва с малки стъпки, които се разрастват с времето. Понякога всичко започва с… една малка капка…

Капка по капка… Аз и ти… Ние заедно!…

Какво можем да постигнем ли? Всичко! Защото ние сме вода (от това сме създадени), ние сме живот (тук сме, дишаме, обичаме), ние сме… стихия (която може не само да руши, но и да промени света към по-добро)!

(есето ми, участвало в конкурса "Капка по капка" на Вести.бг от юни 2012 година) 

Паметта на Вселената - Vesti.bg