Донкихотовски

Там съм. Някъде –

по средата на пътя,

свила гнездо сред бурята,

приютила гръм и мълнии,

заглушила всеки стон,

който напомня,

че от раните – незаздравелите –

все още изтича светът ми. 

И вали. Вали навън –

порой от пропилени възможности.

Една съсухрена ръка потропва

по стъклото на прозореца,

обсипано с капки дъжд.

Не искам да отварям.

Прекалено рано е...

И за тази умора,

дошла тук без време…

Там съм. Някъде.

Боря се с призраци.

От миналото, настоящето и бъдещето.

Рисувам стихове.

И не се страхувам.

Сили не ми останаха за страх.

Вкопчила до бяло

пръстите си в сабята,

ще се боря. Донкихотовски.

С поредната вятърна мелница,

пред която ме изправя светът.

И ще пиша своята история –

само с думите,

 които ме изпълват със смисъл… 

Яница ХРИСТОВА