събота, 23 април 2016 г.

Старият победител


Разказът "Старият победител" и публикуван за пръв път на страниците на в. "Дума" - брой 139, от 20 юни 2015 година. Публикацията му можете да прочете ТУК. 


Яница ХРИСТОВА е родена на 1 юли 1990 година. През 2013 година завършва "Книгоиздаване" във Великотърновския университет, а в момента работи в столицата и е част от магистърската програма по творческо писане в СУ "Св. Климент Охридски". "Първият ми опит с писането на разкази бе, когато бях на 9 години, и оттогава знам, че искам да се занимавам с литература, но и че ми предстои доста четене, учене и писане, за да мога да разказвам историите си по възможно най-добрия начин" - споделя Яница. През есента на 2013 г. се състоя премиерата на нейната първа пиеса - "Без контрол" в театър "София". През юни 2014 г. спечели Втора награда във втора възрастова група на Осмия национален конкурс за млади художници и литератори "Душата на един извор".


Винаги, когато дядо Стефан вървеше към опустялата стара фабрика в края на града, където се приютяваше всяка нощ от години насам, нещо из дрехите му металически подрънкваше. Винаги. Дори в дните, в които не получаваше от минувачите и пробита монета даже.
Понякога този тайнствен звън привличаше погледите на околните. Обаче същите тези любопитни погледи бързо се отклоняваха, след като срещнеха окаяната външност на стария бездомник, след като се разходеха по прокъсаните му избелели дрехи и по загорялото му от слънцето прашно лице, след като потънеха за част от секундата в безбрежната тъга, която струеше от слабото му клошарско тяло и безкрайно се отразяваше в дълбочината на очите му...

И тази нощ дядо Стефан вървеше към фабриката, а тихият звън отмерваше стъпките му. Този звук го успокояваше и правеше погледа му някак... замечтан. Може и да нямаше нищо друго, останало му в този свят, но поне имаше него - звука, безгласното вълшебство в дните му, което с всяка стъпка му напомняше, че все още има надежда, има смисъл...
Но изведнъж звукът секна. Неочакваната тишина привлече вниманието на двете възрастни жени, които бяха подминали току-що стареца по обичайния му маршрут. Те любопитно се обърнаха и видяха как дядо Стефан стои, облян в жълтеникавата светлина на уличното осветление, а около него тихо се сипят първите плахи снежинки, с които обикновено идва зимата. Старецът се държеше за овехтялата шуба и гледаше нагоре - към дълбокото черно небе, от което само няколко звезди се подаваха със студения си ноемврийски блясък. Нещо явно не беше наред...
... защото след миг дядо Стефан се свлече върху хладния тротоар, а около него се разнесе силен металически грохот, понесен сред високите сгради от акустиката на пустеещата улица... Някъде в далечината засвири линейка и после всички звуци се сляха в тъмнината около бездомника...
Когато отвори очи, около него царуваше сияйна белота. Но това не беше Рая, защото той не беше мъртъв. Най-малкото защото ясно усещаше иглата, забита във вената му, по която се стичаха животворните вещества от системата, надвиснала над леглото му.
- Не се движи рязко - чу глас сред белотата. - Получи слаб сърдечен удар. Но трябва да внимаваш много оттук нататък, това може да е било само предупреждение...
- Нямам пари да платя за престой в болница... - отвърна дядо Стефан.
- Сигурен ли си? - многозначително попита мистериозният глас и за миг, само за миг, по челото на стареца се разходиха бръчици на паника. Той надигна бялата завивка и шокирано погледна чисто новата пижама, която определено виждаше за пръв път.
- Шубата ми?! Къде ми е шубата?! - опита се да се изправи, но системата го прикова към болничното легло. Така обаче виждаше притежателя на гласа - млад лекар, може би едва прехвърлил тридесетте, с добронамерен лешников поглед и немирна абаносова коса.
- Тя ли те интересува или... те? - усмихна се лекарят и приседна в края на леглото му.
- Виж, момче, не съм ги откраднал... Мои са! Никога не съм бил крадец, никога!
- Не съм и намекнал подобно нещо, деденце, не се вълнувай, в момента емоциите не са добър съветник... Но бях изненадан наистина! Толкова са много! И повечето са златни! Сигурно тежат, когато ги носиш постоянно с теб...
- Не тежат повече, отколкото теглото на един бездомник - тъжно се усмихна старецът и сведе поглед към леглото. - Те ми дават надежда всеки ден и ме карат да вярвам в хубави неща, дори и когато заспивам гладен, дори и да срещам в очите на хората по пътя упрек, обвинение или погнуса... Те ме карат да помня винаги кой съм... кой съм бил. А аз съм същият като преди, само че... съм по-стар и с годините съм видял колко многолик е животът и как в един миг може да си на върха, а в следващия - на дъното, отвъд предела на най-мрачните си представи. Далеч отвъд... Там, където очарованието да бъдеш човек се измества от най-неприятните човешки, чисто човешки житейски несгоди... откъдето красивото си отива, за да остави всичко грозно да те завладее. Виждам го в очите на другите. В начина, по който ме гледат... или по-точно - когато отказват да ме видят, все едно не съществувам... Защото се страхуват, че ако ме допуснат като възможност в света си, някой ден може и да станат като мен...
- Моля те, по-полека с емоциите, господин... - младежът затърси с поглед медицинския картон, но не го откри.
- Георгиев. Стефан Георгиев. Но не са ме наричали по име, нито са ми казвали "господин" от... има-няма 10 години. Дори понякога се чудя дали така се казвам наистина. Но когато погледна медалите... Знам, че това съм аз! - с особена нотка в гласа спомена за медалите и сякаш тази дума свали от плещите му целия товар, трупан през последните години.
- Разкажи ми повече за тях! - въодушеви се лекарят. - Десетки са! Има от национални състезания, от европейски първенства, дори има и от световен турнир! Изумително е! Откъде един клошар има толкова медали в себе си?
- Е, чак пък изумително... - скромно се засмя старецът. - Бях млад и атлетичен, не ми липсваше амбиция и хъс за тренировки. Треньорите казваха, че в мен има потенциал, и аз се опитвах да го използвам рационално. Явявах се на състезания, печелех. Бях влюбен в леката атлетика. Но най-много обичах да мятам гюле - надалеч, далеч... все едно с него изхвърлях и лошите мисли вън от себе си. Или да тичам. Обичах да тичам и вятърът да пее в ухото ми, да шуми като шепот на забравен бог. Вдъхновявах се така - сам. Това никой треньор не може да ти го даде. Той може да ти покаже ключа към способностите ти, но ти трябва да ги събудиш сам, за да си най-добрият сред всички останали. Аз го можех. Тогава. И се раздавах до края на силите си. Затова и медалите са ми толкова скъпи... запазили са най-хубавото от мен.
- Но?
- Какво "но", докторе?
- Ами явно нещо се е случило, щом сега си тук...
- Кръговрат - тъжно сви рамене дядо Стефан. - Печелиш, докато си млад. После трябва да поемеш в друга посока. А и се влюбих. Как да не се влюби човек! Казваше се Мария и беше гимнастичка. Като се усмихнеше, и имах чувството, че в стаята грейва слънце. Оженихме се. Имахме дъщеричка - Мая. Старецът замълча за момент и дискретно се опита да прикрие мокротата, разляла се около очите му. - А аз бях треньор. Имаше турнир в Копенхаген и бях с отбора, когато... е избухнал пожар в къщата ни. Никога няма да си простя, че не бях с тях онази вечер!
- Виж... - неловко започна лекарят, но дядо Стефан махна с ръка, преглътна невидимата тежест в гърлото си и продължи.
- Няма проблем, минало е, не мога да върна времето назад, знам... Но ако можех, щях да изгоря заедно с тях!
- Не говори така...
- Така е! Всичко, което обичах, си отиде в онази нощ. Отиде си и най-важната част от мен. Останаха ми само медалите. Защото те не горят... Не можах да се съвзема след пожара. А когато веднъж започнеш да затъваш, няма измъкване, да знаеш! Всъщност - по-добре е никога да не научаваш... Защото когато се превърнеш в развалина, оставаш сам наистина - без приятели, без роднини... Само ти и кошмарите ти. Които се сбъдват, един по един...
- Съжалявам, че попитах. Не трябваше... - неловко смутолеви лекарят и извърна поглед от бедния стар мъж.
- Доктор...?
- Атанасов.
- Доктор Атанасов, вие сте млад човек още. Ще видите какво ли не по пътя си. Не отклонявайте очи от тази част на живота. Прекалено много хора го правят... Пък и... може би трябваше да разкажа на някого, може би ми остава прекалено малко време до края на собствения ми път...
- А някога... Не ти ли е хрумвало да ги продадеш? Медалите имам предвид. Може би ще закрепиш положението за месец. А един месец е много време. Това може да е добър старт, едно ново начало за някоя нова посока в живота ти...
- Да ги продам?! - изуми се старецът. - Не! Никога! Все едно да продам последната частица от душата си... Впрочем - ще ми ги върнете ли?
- Разбира се - в шкафчето до леглото са - приятелски се усмихна лекарят и дръпна чекмеджето, което се отвори с ръждив стон. Старецът погледна бляскавите медали. Гледа ги дълго, докато тишината в разговора се разтегляше като ластик. Накрая извади един от златните, обкован с лавров венец, копие и топка, и го подаде на младежа. - Но господин Георгиев, какво правите?
- Вземи го, момко. Това е първият медал, който някога получих. Първото ми доказателство, че с труд всичко се постига... и че животът може да е хубав. Давам ти го за човешкото ти отношение към мен... - дядо Стефан се усмихна така, все едно още няколко години бяха смъкнали товара си от раменете му. - А аз не съм се чувствал човек от много време насам...
- Но... нямаше нужда! - доктор Атанасов, обигран още от университета в спазването на строго самообладание, изглеждаше трогнат и развълнуван. - Знаеш ли, дядо, ще се опитам да направя още нещо за теб... 
И го направи. Писа на свой приятел, с когото бяха израснали от деца, но по някое време животът ги прати по различни пътища - единия към медицинския факултет, другия към земеделския колеж. Писа, че ще му изпрати читав човек - стар лекоатлет, шампион с голяма душа, но леко болно сърце - за помощник в работата около полето и животните. След като го изписаха от болницата, доктор Атанасов помогна на дядо Стефан да стигне до гарата, качи го на влака, неизменно съпровождан от онзи познат, тих, но постоянен звън... Помаха му през прозореца... и не го видя никога повече. Напролет получи имейл, в който пишеше, че дядо Стефан - този слънчев божи човек - спечелил обичта на цялото село и не отстъпвал по нищо на младите юнаци по нивите, докато една сутрин, преди да тръгнат за сеитба, не се появил за закуска. Качили се до стаята му да го повикат, когато открили, че той си е отишъл завинаги - починал в съня си, поставил ръка върху медалите, лежащи на гърдите му, запечатал завинаги усмивка на лице и поглед, изпълнен с вяра, отправен напред...
Понякога, когато доктор Атанасов вървеше из града, срещаше бездомници, които жално протягаха ръка напред. Пускаше по няколко банкноти в ръцете им и винаги, винаги, когато имаше свободно време, сядаше да размени по някоя човешка приказка с тях. После тръгваше по пътя си и се питаше къде ли е дядо Стефан сега, дали е открил семейството си и дали не тренира някой ангелски отбор? После, на път към болницата, напипваше онзи скъп медал, който винаги носеше в джоба на сакото си, и отговорът идваше сам - част от дядо Стефан винаги щеше да бъде тук... за да го прави по-добър човек...

Яница ХРИСТОВА 

сряда, 13 април 2016 г.

Кратки разкази с по 18 думи


 Двата ми кратки разказа, които през април взеха участие във фейсбук конкурса на "Grant’s"  за разказ, написан само с 18 думи:

  • Трупът беше открит в доста необичайна поза. В ръката си държеше годежен пръстен. Явно отказът е бил категоричен...

  • Исус беше таксиметров шофьор. Виждах го често в квартала. Веднъж не спря на червено. Чакаме го да възкръсне...


Яница ХРИСТОВА

вторник, 12 април 2016 г.

Връзки

Връзките се късат.
Особено ако са направени
от здрав материал.
Разтеглив е само ластикът.
(Нямам му вяра на ластика!)
Опъва се при напън.
Огъва се. Нагажда се.
Но ако го изпуснеш в неподходящ момент,
ще изплющи по голата ти кожа,
досущ като камшик…
(Отрезвяващо!)
Връзките се късат.
Остават белези след тях.
И хиляда възела да направиш след това,
винаги ще си личи
къде нишките са разпилени…
Времето е вредител.
Връзките амортизират,
изложени на влиянието му…
Издържат само онези,
които са изтъкани с любов.

И вяра. И смисъл… 

Яница ХРИСТОВА 

понеделник, 11 април 2016 г.

За несъвършената двойка

Статията ми "За несъвършената двойка", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 14 март 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.


Приближаването на пролетта е идеалното време да изтрезнееш. От опиянение. И от илюзии. Въобще – да се отърсиш от мисълта, че ако си сам, си най-големият неудачник на света. Или пък да си дадеш равносметка в каква връзка участваш. И защо.

Защото има един особен вид… любов. Любов, чиято основна и неразгадаема функция е да ни кара да изглеждаме като идиоти. Защото има един вид обвързване, който е противопоказен на всяка здрава логика. Той води до нездравословното откъсване от себе си и до тоталното претопяване в енергията на някой друг. Става дума за онези взаимоотношения, които ви карат толкова много да се вкопчите един в друг, че накрая – недай си боже такъв тип обвързване да достигне до своя край – да не знаете как да продължите нормално живота си. Ироничното е, че почти винаги се стига до край – връзката натежава сама на себе си и от прекомерния напън се къса, изчерпва се.

Тук няма да говорим за Съвършената двойка – за онези, които се допълват, които хармонизират един до друг и се превръщат в олицетворение на истинската любов. Ако и вие вярвате, че сте такива – влюбени, щастливи, обичани и обичащи, можете спокойно да спрете да четете още тук. Тази статия не е за вас. Тя е за онези мили хорица, които са срещнали някого, сближили са се, но вместо мечтаното щастие, чувстват умора, страх, обърканост, та дори и гняв, и с цялата си същност усещат, че нещо не е наред, но нито знаят какво е, нито как да го променят.

В един момент започваш да се състезаваш със себе си.
А е лесно. Лесно е да се подлъжеш. Лесно е да се впуснеш към някого, без да си даваш сметка до какво може да доведе срещата ви. Лесно е, когато се влюбваш, да се стремиш да дадеш най-доброто от себе си на човека до теб… и обикновено точно това е първата стъпка, която води до трагичния финал. В един момент започваш да се състезаваш със себе си. Със себе си Преди и със себе си Сега, като Сега си убеден, че трябва да си перфектен, съвършен… А човекът срещу вас привиква с мисълта, че вие жертвоготовно сте склонни да превъзмогвате трудностите заради него, че радушно бихте приели всяко предизвикателство, само за да му докажете, че сте перфектният избор и ще бъдете перфектният партньор. Винаги. Винаги ще имате хъса на състезателен кон и никога няма да подвиете крак. А когато умората се загнезди във вас и отнеме първо спокойния ви сън, след това спокойното ви ежедневие, а накрая изцеди и последната ви капка любов… ще ви заболи най-много от разочарованието, което ще видите в очите на любимия. Разочарование, че не можете да бъдете човека, който сте обещавали, че ще бъдете. Едва тогава ще осъзнаете (ако не сте го знаели през цялото време), че не сте били себе си, не сте били искрени, играли сте роля. И вече не можете да я играете със същия патос.

А човекът срещу вас може дори да не се сети да отвърне на вашата инициатива с взаимност. Дори през ум няма да му мине, че вашето основно предназначение не е да бъдете на негово разположение по всяко време на денонощието. Вие ще си изградите щит от оправдания – ще си казвате, че той с времето ще се промени, че има добра страна, просто в момента не е в настроение… В един момент оправданията ще се натрупат и просто ще се сринат върху вас...

Докато вие, навярно, се страхувате. Страхувате се да отхлабите хватката, с която сте се усукали с избраника на вашите чувства. Дори когато не сте убедени в положителния им резултат върху живота и психиката ви. Просто защото ви е страх – страх ви е, че ще останете сами, че самотата ще ви задуши, че дори и една пропукана връзка със съмнителна перспектива е по-добра от никаква връзка. Жертвали сте всичките си идеали в името на компромиса. И не ви остава нищо друго, освен да се вкопчите в тази сламка, удобно подадена от съдбата, до такава степен, че да не можете да се познаете дори сами. Ще ви се иска да прекарвате всяка свободна минута заедно – не толкова провокирани от желанието, че се чувствате добре един до друг, а по-скоро притиснати от тревогата, че ако не сте винаги заедно, то вашият избраник може да отпусне примката и да избяга от вас… Затова ще му звъните. Ще превръщате в трагедия, изтъкана от съмнения, всяко пропуснато обаждане и всеки закъснял отговор на съобщенията ви… Накрая това ще ви съсипе. И ще убие и малкото останала романтика.
Нима една пропукана връзка е по-добра от никаква връзка?
Но… когато става дума за това, кого да обичаш и кого не – съветите са излишни. Всеки има право да допусне своите грешки. Иначе рискуваме да зачеркнем с лека ръка мотивите, породили едни от най-брилянтните произведения на изкуството. Нещастната любов е стимул. И спънка. Тя е шансът да откриеш пътя към собственото си израстване, към собственото си щастие. А пътят към щастието е много индивидуален. И при всеки един от нас има различен маршрут, различни завои, различни стръмнини. Няма универсална рецепта. Но ако има много начини да стигнеш да щастието си, то само един е начинът да бъдеш нещастен – да продължаваш да вършиш това, което те прави нещастен.
Нещастната любов е стимул.
А човекът, когото обичаш, трябва да умее всичко друго, само не и да задълбочава нещастието ти. Но ние често бъркаме понятията. Вместо любовта, която искаме да бъде опора и осмисляне на злободневието, да бъде наша сила и мотивация, ние я изопачаваме, придаваме ѝ способността да разруши живота ни, да го срине из основи. А след това да се чудим какво да правим от руините... как да живеем с тях.

Яница ХРИСТОВА

Яница Христова е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да чертаят пътищата на съдбата ти, я отвеждат на интересни места – последното от тях се превръща в неин дом и я провокира да завърши „Творческо писане”. Чувства се постоянно влюбена и омагьосана – от театъра, от добрата литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с интересни хора… Иска й се някой ден историите, които пише, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от Яница ще намерите в личния й блог.

вторник, 5 април 2016 г.

Откъс 3 от пишещия се наръчник „Как да разпознаеш една истинска Баба?”


Глава 3: На опашката


            Една истинска Баба се е освободила от ограниченията, които налага обществото и вече не й се налага да ходи на работа например. Дали е достигнала до заветните години за пенсия, които у нас все по-подозрително стимулират дълголетието и вярата във вечния живот, или разчита на реституция и наеми от уплашени кандидат-софиянци, това няма никакво значение. Единственото важно е свободното време на Баба, което тя умело запълва със социални контакти.
            Едно от любимите места на Баба за завързване на нови познанства, това са дългите опашки за чакане на ред – в супермаркета, в поликлиниката, на спирката на градския транспорт. И къде ли още не.
            Първият признак, по който можете да разпознаете, че пред вас стои една истинска Баба, а не обикновена старица, това е напрегнатият й гръб, до който единствено имате зрителен контакт. Но това е напълно достатъчно, за да ви внуши без думи, че, въпреки че тя е пред вас на опашката, самото ви присъствие се натрапва и изнервя Баба, защото тя трябва да се съобразява с вас, да ви търпи и да ви чака! Да, да ви чака! Нищо, че (по всички закони на физиката и пазаруването) ще маркират нейната покупка преди вашата и тя ще си е тръгнала, преди да се усетите. Фактите обаче са безсилни, когато Баба си е решила, че е права!
            Ако по някаква странна случайност се случи така, че Баба се озове след вас на опашката, това е явен знак, че не ви очаква нищо добро! Една истинска Баба има дарбата да се изразява едновременно лаконично и многозначително, при това само с поглед! Тя така ще ви изгледа, че вие моментално ще изпитате чувство на вина – че пречите на тази приятна, мила и хрисима жена по пътя й към далеч по интересни неща от това да стои, да си губи времето и да се взира в тила ви! Най-разумното, което можете да направите, е да отстъпите място на госпожата и да проявите търпение. Една истинска Баба учи умело на търпение – дори това да не е вашата собствена баба. Вродената им склонност да възпитават и редактират младото поколение има пандемичен характер след една определена възраст.
            Но ако вие сте след Баба и проявите неблагоразумието да я помолите да минете преди нея (както и да го въртите, Баба знае много добре какво имате предвид – искате да я ПРЕРЕДИТЕ, а това противоречи на всичките ѝ морални, етични и непоклатими разбирания), то се подгответе за обливащата хладна пот, която ще се стече по слепоочията ви. Баба може и отново да не ви каже нищо, но ще ви внуши, че не бързате само вие и това, че се опитвате да я подцените, че няма интересни неща за вършене, е най-малкото тесногръдо от ваша страна. Ще се почувствате глупаво. Но така и ви се пада, заради проявеното лекомислие.
            Има и едно място,  където, чакайки на опашка, Баба се чувства в особено свои води. Това е пред кабинета на собственото ѝ джипи. Тук Баба е разговорлива – намира си събеседнички, с които шумно обсъжда миналото, кулинарията, младежта, та дори и дядовците. Ако слушаш внимателно Баба, можеш да останеш с впечатлението, че тя е доста тежко болна… но ако се осмелиш да я погледнеш, ще се изненадаш от ружа по бузите й и яркото червило, с което е завършила стайлинга си за деня. В теб може и да се прокрадне усещането, че тя е тук не толкова за прегледа, колкото да срещне някой сроден по съдба и светоглед, с когото да си побъбри без задръжки. Не се оставяй обаче това чувство да те подведе и да те направи беззащитен. Баба е винаги нащрек. Когато някой младок се опита да влезе преди нея в кабинета на джипи-то, Баба става като хищник, който дълго се е спотайвал в саваната, но острите му нокти само чакат да докопат млада и невинна антилопа…
            Когато Баба чака на опашка не е човек, с когото можеш да се шегуваш. Или с когото да не се съобразиш. Но когато една истинска Баба, чакайки своя ред, захване разговор с теб, се отпусни. Отвори сетивата си. Няма начин да не научиш нещо от Баба – тя винаги има с какво да те изненада. Не само с натрупания житейски опит, а и с цялото любопитство, което струи от нея, въпреки годините. Думите й се автентични – необременени от техника, социални мрежи, стереотипи на съвремието и предразсъдъци. Когато една истинска Баба на опашката си търси с кого да поговори, тя има какво да му каже. Просто той трябва да е готов да я чуе. Тя никога няма да спомене и дума за това, че може би е малко нещо самотна… Не. Не търси самота в порива ѝ да общува. Подари й свободата просто да бъде себе си. Когато си тръгнеш, ти може и да я забравиш, но една истинска Баба ще помни топлината, която е получила от този споделен миг. Е, може понякога да е малко капризна…. Но една истинска Баба има право на това – извоювала си го е. След петдесетина година може и да я разбереш…

Яница ХРИСТОВА