вторник, 13 февруари 2018 г.

Минало




Призраци от миналото
изпълват сивотата на деня.
Дебнат те зад някой ъгъл
и коварно протягат от мрака
 към теб костелива ръка.
Плуват в спомените ти
и те връщат назад –
към онзи стар образ,
който вече не си…
(дори снимките ти го доказват!)
Защото си пораснал.
Преживял си ги.
Раните са зараснали,
(но останал е белег).
Прескочил си пропастта
(но още чуваш ехото от дълбините й)…
И пулсът се ускорява
при всяка нова следа…
Миналото  - оказва се – е котва,
която те спира сред полет
и стеснява хоризонта,
обещан на новите възможности.
Едно решение има.
И на себе си го дължиш!
Режи смело оковите.
И си позволи тази радост –
да забравиш онова,
което тежи
и те тегли назад:
все натам,
където, ако е имало смисъл,
щеше да останеш…
А ти не си.

Яница ХРИСТОВА 

петък, 9 февруари 2018 г.

Полунощ



Полунощ е.
Градът не спи.
Жужи в забързания трафик
 и чете стари вестници.
Защото тук новините
бързо остаряват.
Днес си просто дете,
а утре – грохнал старец
(дори не усещаш как така е станало!)
Може часовникът в кухнята да е спрял,
но времето продължава
да се гони с вятъра по булеварда.
А старите болки се трупат,
свиват се на кълбо –
като уморена котка,
която търси покой
всяка вечер в леглото ти
и тайничко краде ти съня…

Полунощ е.
Събирам сияния –
отражения на фарове,
летящи светлини
и реклами от билбордове.
Лесно изглежда –
всичко уж се продава,
но все пак накрая
най-важното не можеш да купиш с пари
(другото е пиар + евтини лъжи)…

Гледам часовника.
Безмилостни стрелките
шумолят в мрака.
Бяга след тях сънят ми,
сякаш за нещо ме наказва.
Старият фотьойл до прозореца
ще бъде моят пристан.
Старата котка в краката ми мърка.
Оглежда се нощта ми
в зелените й ириси –
лукава нежност…
И в този миг времето спира.
От грохнала старица
се превръщам пак в дете;
тичам по поляните
и гоня пеперуди
из слънчогледови поля…

Яница ХРИСТОВА