понеделник, 29 април 2013 г.

"Завещанието на целомъдрения женкар" – от Анатолий Крим





Драматичен театър – Монтана, сезон 2009 / 2010



Театър „Българска армия”, сезон 2012 / 2013




           Не ми се иска да правя сравнение между тези два съвсем различни (и в същото време толкова доближаващи се) прочита на текста на Анатолий Крим. Предполагам обаче, че в един момент и това несъзнателно ще се случи...
            Първо няколко думи за сюжета...
            Дон Жуан (да, правилно го прочетохте) е към края на своя жизнен път и, както повеляват църковните закони по онова време, не може да си отиде от този свят без да се изповяда и да потърси опрощение за душата си. А как да се случи това с неговата слава? Кой свещеник би се осмелил да  влезе в дома му, този дом с порочно минало, и да рискува да се „зарази” с донжуановата похотливост? Е, в крайна сметка се намира един... който рискува – било от любопитство, било от интерес, било от чисто християнския си свещен дълг (но на дали точно това, последното, е водещата причина)... В разговора между
тях всеки излага своята гледна точка за света, за миналото, което го е довело до тук: трагичният опит на монаха с любовта, огромната бройка от ощастливени жени от Дон Жуан... който обаче твърди, че до сега си е също толкова целомъдрен, колкото е бил и като пеленаче... Магията, с която е носил щастие в сърцата на дамите, е била просто, според думите му, в отношението му към тях – защото всяка жена е красива и прекрасна и има нужда от мъж, който да я кара да се чувства така, все едно лети... Дали е искрен обаче? Или се преструва най-митологизираният ухажор на всички времена? По някое време в действието с гръм и трясък нахлува и едно момиче, което твърди, че е дъщеря на известния любовник (който пък настоява все още за своето целомъдрие!). Къде е истината? Ако очаквате да ви кажа – жестоко грешите. Това е отговор, който всеки зрител трябва да открие сам за себе си, защото го няма фиксиран никъде в пиесата. Мистерия. И то толкова умело изплетена... Към своята (непотвърдена) дъщеря Дон Жуан отправя и едно послание, което ме впечатли още първия път, когато гледах спектакъла (на Театър Монтана) – за това, че една дама трябва винаги да е различна, за да бъде преоткривана и обичана всеки ден... А в последните, съвсем-съвсем в последните мигове от действието, става ясно кой всъщност е монахът... или по-скоро – в кой ще се превърне след срещата си с Дон Жуан. Изненадващ и онемяващ край, предизвикващ усмивки и ръкопляскания...
            Забавна, хитроумна и интелигентна, с много хумор и лек философски привкус, пиесата е болезнено актуална днес – времето, което парадира с разкрепостения си морал и свобода в общуването, но и същото това време, в което нещо много съществено някъде явно се изплъзва, за да остане само самота на негово място... неразбиране... разминаване между Мъжа и Жената, които трудно се разбират и изграждат общ език, пък какво остава да „летят” заедно? „Завещанието на целомъдрения женкар” поставя своеобразен мост и като че ли внася доза яснота в отношенията им.
            Обединението ми мнение и за двата спектакъла е... положително, доста положително, отлично. И в двата прочита – на режисьорите Минчо Събев и Ивайло Христов -  има много хумор, но силно послание. Постановките наистина са различни, но и близки. Сценографията на „Българска армия” е доста по-пищна, с повече акценти, които препращат към Средните векове, докато на Театър Монтана – по-скромна, по-изчистена и стилизирана, но това в никакъв случай не е минус. Монтанският Дон Жуан (Любомир Бояджиев) беше по-смирен, по-подготвен за срещата със смъртта и умело завоалиращ въпроса за своето целомъдрие (защото и до ден днешен не мога да преценя къде точно беше истината. Чудесна игра – там е истината вероятно, там!) Васил Михайлов пък беше един по-непримирим и все още непредащ се Дон Жуан... а за целомъдрието на този тип образ аз искрено се съмнявам. Монтанският монах (Данчо Колев) пък беше по-енергичен и наперен, а армейският (Леонид Йовчев) – по-свит и неуверен в себе си – напълно различни образи, но пък чудесно изградени и пасващи си на мястото. И се радвам, че имах шанса да присъствам и на двата спектакъла – защото обогатяват по-съвсем различен начин зрителя.

Яница ХРИСТОВА
           
           

събота, 27 април 2013 г.

Усмивка на приятел

В големите и важни дни, които бележат най-често и край, и начало на важен етап в живота, някак тихо и неусетно най-голямо място се заема от цяла поредица от съвсем малки и незабележими до този момент мигове... Изживени – някога, преди... и трупани, складирани в съкровищницата на спомените... пълна с куп емоции, с безброй усмивки, с казани и недоизказани думи... И в този момент, в този важен ден, точно недоизказаните най-много тежат и карат погледа ти да се замъглява...  Но ти отдавна вече знаеш, че тези неща завинаги ще си останат недоизказани, тихи... Защото няма достатъчно думи, с които да се опише щастието, да се изрази благодарността, че си бил на точното място, в точния момент... няма думи, които да успеят да кажат повече от това, което казва една усмивка... Усмивка на приятел...

Яница ХРИСТОВА

понеделник, 22 април 2013 г.

Залез... и цитат

Антоан дьо Сент-Екзюпери - "Малкият принц"
 "...Ах, мъничък принце, аз постепенно разбрах също тъй твоето мъничко тъжно съществувание. Дълго време ти си имал за развлечение само сладостта на слънчевите залези. Узнах тая нова подробност на четвъртия ден заранта, когато ти ми каза:
— Много обичам слънчевите залези. Ела да видим един залез…
— Но трябва да почакаме…
— Да почакаме ли — какво?
— Да почакаме, когато слънцето ще залезе. Отначало ти имаше много изненадан вид, а след това се разсмя на себе си. И ми каза:
— Аз все си мисля, че съм у дома!
Наистина. Когато в Съединените щати е обяд, във Франция — това се знае от всички — слънцето залязва. Ако човек би могъл за една минута да отиде във Франция, би присъствувал на залеза. За нещастие Франция е много далеч. Но на твоята толкова малка планета стигало ти е само да дръпнеш стола си на няколко крачки. И всеки път, когато ти се е поисквало, ти си гледал вечерната дрезгавина…
— Един ден видях слънцето да залязва четиридесет и четири пъти!
И малко след това ти добави:
— Знаеш ли… когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези…
— През оня ден с четиридесет и четирите пъти — ти си бил значи много тъжен?
Но малкият принц не ми отговори..." 
  (любим цитат, от любима книга :) :)

неделя, 21 април 2013 г.

"Book Art - за пръв път в България"

Вече знаете каква е предисторията (ако не - тя е ТУК

   Това се случва по проект "Book Art - за пръв път в България", организиран от студенти от катедра "Библиотекознание и масови комуникации" към ВТУ, със съдействието на Младежки дом и Регионална библиотека. На 23 април, от 10 часа ще бъде откриването на изложбата с произведенията, изработени от студентите и участниците в творческата работилница.                  
           Дишайте! Ние не сме унищожили тези книги, отчислени от библиотечния фонд и обречени никога да не бъдат прочетени... ние сме ги върнали към нов живот... 
        А ето какво се случи с трите прекрасни книги, с които имах удоволствието да работя :) Пътят от идеята до създаването им - с нова визия и послание...

1)  "SpiderBook

Материалите...

 
В процес на работа...



В процес на работа...

В процес на работа...


Завършена! :)

Завършена! :)

Акцент...
 2) "Мизикалната книга"

Материалите...

В процес на работа...


В процес на работа... 


Завършена!

 3) "Изкуството обединява" 
Материалите...













събота, 20 април 2013 г.

В търсене на Нирвана...

            Стани, когато всички спят... И наблюдавай как слънцето разбужда света с тихите стъпки на утрото...
            Пропътувай стотици километри... само за да видиш усмивката на човек, когото обичаш...
            Прави това, което искаш. Изпълни деня си с хиляди неща... Но там, живейки с размах и в динамика, почувствай как сърцето ти препуска – лудо и щастливо – в надпревара с времето...
            Изживей най-щастливия миг от живота си... Наситен с адреналин, на ръба на еуфорията... Позволи му да премине през теб, отвеждайки те до непознати светове...
            Срещай се с хора... С тези, които те карат да се усмихваш и да си в мир със себе си...
            Надпреварвай се с бурята – с обещанието за дъжд на надвисналите тежки облаци, с шума на вятъра в клоните, с първите капки, окъпващи асфалта...
            Заслушай се... внимателно и винаги... Дори в тъмното, дори сред лошото време... Чуй! Винаги има птици, които пеят... Нали?
            Бъди буден, когато всички други отдавна вече спят... И там, в тишината... се запитай кой си...
            И живей... позволи си да почувстваш, че си жив... 

Яница ХРИСТОВА 

На пейка






            Обичам природата – сред нея съм израснала. Обичам късчетата от нея, макар и някак култивирани, в градовете – събрани в  малки и големи паркове. Фен съм на дългите планински преходи и разговори сред чист въздух и под синьото небе... А това някак по подразбиране ме прави и любител на всички видове пейки, нали, където духът и тялото ти могат да си починат, където понякога можеш да почувстваш, че светът се върти или спира... а времето забавя или забързва ход покрай теб... Има дори една мисъл, като че ли беше на Васил Гюров – че хората, които променят света, винаги са стояли по пейките...  
            А преди не много време попаднах на цял един сайт, който искрено ме впечатли – посветен на пейките, на пътешествията, на приключенския дух и на красотата в света. Първата статия, която прочетох, беше за един италиански журналист, който тръгнал на околосветско пътешествие, снимайки какво готвят бабите на внуците из различните краища на нашата шарена планета... Изумително красива, проста и брилянта идея!
            Сайтът е – Пейка.бг .
            И онзи ден специално снимах цветната пейка в парка, сещайки се за него... и пратих една от снимките за секцията „Пейки от читатели”... сега се усещам, че вече с копнеж се оглеждам за още – нестандартни и подходящи за снимки...  :) 

Яница ХРИСТОВА

четвъртък, 18 април 2013 г.

+20 градуса... и сняг

            Докато пътувах вчера към София, преметнала сакото си
на седалката до мен и стоейки само по къс ръкав, наблюдавах как върховете на планините в далечината са покрити със сняг... И над тях – се подават облаците, големи и пухкави, все едно планината току-що ги е родила (с тежи снежни върхове)...
            А при мен беше топло, слънцето се пречупваше през прозореца на автобуса, карайки кожата ми да придобива нежелан априлски тен...
            После... акостирайки в Борисовата градина, под заснежените поли на Витоша... отново без ръкави...
            Нямаше как да не мисля (за пореден път) и за промените в климата, и за щурите ежедневно различни амплитуди на температурата, които карат всичко наоколо, да дори и камъните, да не знаят как да реагират... За огромната промяна в света, онзи свят, който помня от своето детство... и който днес е безумно различен – започвайки с техниката, премивайки през взаимоотношенията между хората... и стигайки до чувството за хумор и намека за катаклизъм на природата...

Яница ХРИСТОВА

Бурята идваше...



...Когато в началото на седмицата се надбягвахме с бурята в Търново...
Аз победих! ;)

Яница ХРИСТОВА

вторник, 16 април 2013 г.

Детски спомен



             Всеки си има своите детски спомени, които свързва с началото на съзнателния си живот и с първите мигове, които като цяло помни от света. Връщайки се назад, много назад във времето, пред мен  изплува едно гумено жълто пиле с червен гребен (доста грозновато от сегашна гледна точка), едни големи розови пандели и една почти квадратна книжка с всякакви картинки и истории в себе си. Сигурно съм била на около 4 години в този период. Та от тази почти квадратна книжка е и едно от първите стихчета, които знам... и може би едно от малкото, които помня през всичките тези години до сега. Казва се „Спи”( от Друмников) ... И до днес винаги го свързвам с нещо вълнуващо, което предстои на следващия ден и което сигурно ще ме лиши от сън, но пък... вероятно – ще си струва нетърпението :)   

Спи

Мама казва: „Спи!”
Татко казва: „Спи!”
Батко казва: „Спи!”
Но как очички да затворя
 в тази нощ дълбока,
когато утре ще ми купят
кукла синеока? ...

понеделник, 15 април 2013 г.

Изумителните ATTRACTION (shadow theatre group) от Унгария!

Както вече споменах – понякога Интернет може да ти подари и прекрасни неща, които да те обогатят духовно, вместо само да ти изядат от ценното житейско време...
            Това, което споделям е... изумително! Прекрасно! Човешко! Разтърсващо... и раз...плакващо!
            Напомня ми на нещо, което гледах, когато бях във втори курс. Играеше се от едно момиче от студентския театър. Продължаваше само няколко минути. Само тя, на приятен музикален фон, за няколко минути изигра пътя от раждането, през порастването, съзряването, първата любов, появата на детето, порастването му, поемането му по собствен път, първите старчески болежки... и идването на смъртта, която затваря целия житейски цикъл. По-късно разбрахме, че етюдът се казва „Животът на една жена”. И беше много красиво и много истински... Три пъти ходих да гледам спектакъла на студентския експериментален театър,  и трите пъти плаках на този етюд, въпреки че знаех какво следва...
            А това, за което става дума сега... е един откъс от британския формат за търсене на таланти, в който група млади танцьори - ATTRACTION (shadow theatre group) от Унгария правят нещо страхотно, емоционално и... внушително!

Приятно гледане! 


неделя, 14 април 2013 г.

"Службогонци"




МТД „Константин Кисимов” - Велико Търново



           Създадена по едноименния текст на Иван Вазов, комедията, която на тази сцена дава поле за изява на гласовитите изпълнители на великотърновския театър и талантливия оркестър (който не веднъж ме е карал да се чувствам като в Париж), днес като че ли е по-актуална от всякога.
            Сюжетът се завърта около поста на Министъра – пост, който носи след себе си цял куп главоболия, свързани с постоянните искания на познати, непознати и роднини за назначаване на служба, на работа... за предпочитане такава, която не изисква много труд, но носи със себе си солидни облаги. Набезите на службогонците са непрестанни, често граничещи с наглост и цинизъм. Никой не е такъв, за какъвто се представя, действията са прикрити под булото на емоциите, но целта им се спотайва далеч отвъд обичта и добрите обноски...
  
          Дори любовта, която се появява между различните персонажи, се изправя пред изпитания. И важен е отговорът на въпроса, който се движи заедно с нея по време на цялото действие – тази любов истинска ли е или само прикрит интерес, маскирано службогонство?... Отговорът идва с падането на правителството, с лишаването от поста на Министъра, което накланя везните в неочаквана посока... и кара службогонците да покажат истинските си лица... и да си отидат, оставяйки след себе си хаос и разбити сърца... За да се окаже, че понякога щастието е много тихо. То не иска нищо, не ламти нито за постове, нито за много пари. То е скромно. Но взаимно... дори когато избира да не е в големия град, а на село... В провинцията, където трудът е полски и е тежък, но и където истински важните неща остават непреходни... защото се отразяват в очите на любим човек...

Яница ХРИСТОВА

П.С.: Изображенията са от посочените върху тях сайтове.


събота, 13 април 2013 г.

"Цветът на хамелеона" – седмица след премиерата

            Още миналия петък, докато пътувах към киното и към
дългоочакваната премиера на филма „Цветът на хамелеона” с участието на Руши Видинлиев, чиито песни са огласяли почти цялото ми тийнейджърство... си представях как като се прибера, ще напиша едно прекрасно ревю за блога. Но ето, че мина цяла седмица от тогава, а аз още не съм го направила. Защото не мога да открия точните думи, с които да опиша емоцията след него и да опаковам мнението си в подходяща за тук форма.

            Филмът наистина е много... особен. Прочетох доста материали за него преди да го изгледам  – за дебюта на Емил Христов като режисьор, за наградите на „Хамелеона” от различни международни фестивали, за суперлативите на чуждестранни и български критици. Определят го като мрачна комедия, трилър и... като цяло – една любопитна комбинация. И наистина е. Въпреки че не е точно от типа филми, които гледам по принцип. На моменти се улавя наистина тънкото чувство за хумор в цялата ситуация, на моменти филмът поднася някои откровено брутални и кървави сцени... А краят е мотивиран, но лично за мен – неочакван... Атмосферата е автентична – с дребни детайли, които я пресъздават доста добре – автомобили, техника, облекло от преди повече от 20 години... Но епохата е далечна от действителността сега... Толкова далечна, че не се заемам да говоря за нея, защото тогава дори не съм била родена... и каквото и да кажа – ще е само моята лична хипотеза за миналото. Догадка. Идея. Нищо повече... Предполагам, че за съвременниците на онази епоха, в която ДС е била част от ежедневието в обществото, филмът ще бъде доста по-близък, по-познат, може би по-забавен и тъжен едновременно...

            Но това, което мога да кажа от своята все още 22-годишна позиция е,  че „Цветът на хамелеона” е различен филм – български, наш, но отличаващ се от филмите, които в последните години се създават тук. Не е блудкав в никакъв случай, не е тривиален... Нещо необичайно в киноафиша е.

Любимата ми реплика от филма е: „Защото чета списание „Космос”!” ... Когато я казаха за пръв път, се усмихнах от изненада... После я повториха още няколко пъти и вече се чувствах някак много... мило. Защото и аз съм израснала с това списание – така де, не съм негов съвременник. Броевете, които съм чела, бяха по-големи на възраст от мен (останали вкъщи от младините на родителите ми),  със загрубели и изтънели от времето страници, променили цвета си с годините, но пък запазили най-важното – информацията. Науката и историите. Днес, с цялата неограничена възможност за информация, като че ли няма такива списания. Има издания за наука, за изкуство... за какво ли не, но никое от тях все още няма силата да се превърне в емблема на цяла една епоха. Като „Космос”. Защото и аз съм чела списание „Космос” ;)


           И, за финал, това, което мога със сигурност да потвърдя, е, че Руши е просто прекрасен! Както винаги... Не, че съм очаквала нещо различно от него... :)




Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Изображенията са от посочените върху тях сайтове. 

сряда, 3 април 2013 г.

Street Art. Или за изкуството без рамка


            То е около нас. Толкова близо… Само трябва да отворим очи, за да го видим, когато се разминаваме с него…
            Преди, ако трябва да си призная, се дразнех на всички надписи и драсканици из всевъзможни стени и повърхности по улиците. Но това е било напълно разбираемо – била съм все на места, където уличното изкуство се е състояло точно от това – от безформени и безсмислени драсканици, които или са толкова завоалирани, че трябва да си страшен „естет”, за да ги разбереш, или са били нецензурни и гродескни… или са си били откровено грозни.
            Но… всичко това се промени. Оказа се, че нямам нищо против графитите и изображенията в подлезите и по блоковете, стига да са поднесени с финес и послание. Не знам в кой момент точно отношението ми се трансформира, защото те нещата почти се припокриват. Дойдох в Търново, където определено има талантливи млади художници, които оставят почерка си из нестандартни места из града. Художественият факултет е облагородил уличното изкуство тук, а и цялостно го е тласнал в добра посока на развитие. Малко след това четох статия за британски уличен артист, чиито произведения се продавали на търг за крупни суми с по няколко нули след десетицата… Това страшно много ме вдъхнови и ме накара да потърся повече информация в Интернет… където попаднах на невероятно богатство от Street Art. И има изумителни неща! Идейни, провокативни, нестандартни и разтърсващи!
            След това… вече започнах да вървя с широко отворени и виждащи очи. В България имаме не по-малко талантливи улични художници, отколкото са по-света. Но като че ли тук остават не до там оценени. А това не е справедливо.
            Не знам какво ги мотивира да изведат творчеството си на открито, да го споделят с целия свят, понякога дори без да се подпишат под произведението. Коя е тази сила, която ги тласка вечер (най-често, защото като че ли не е много законно всичко това… а и по тъмно са по-малко тези, които биха те питали „А бе, ей, ти, какво правиш тука?!”) да излязат от домовете си с четките или спрея и да оставят следа след себе си. Не знам… Но не бъдете скептични – ако сте попадали само на онези графити, за които споменах в началото на този текст, то бих ви посъветвала най-малкото да посетите Велико Търново! Защото тук… има прекрасни Street Art произведия.
            Хубавото при този тип изкуство е, че дава шанс и на истински талантливи артисти да покажат на какво са способни, да наблюдават неподправените реакции на минувачите и да следят развитието на творбата си. Това нестандартно изкуство без рамка доближава самата идея за творчеството до обикновения човек, който всеки ден бърза за някъде, не му остава време или не му достигат пари за посещения на галерии и изложби. А всеки има нужда от красиво изкуство около себе си, на което да поспре за миг очи… а защо не това да се случи на път за работа например? Ей-така, спонтанно, непланирано? Защото Street Art не се случва по график – един ден може и да няма нищо артистично по стените и електрическите кутии на вашата улица, но на следващия – може и да не е така. Тъжното е, че както ненадейно се появяват тези провокативни картини, така и могат да изчезнат… безвъзвратно…
            Опитвам се от известно време да обхвана най-интересните моменти от уличното изобразително изкуство в Търново. Но не мога, постоянно се появява нещо ново, което ме изненадва. Предполагам, че снимковият материал към този текст ще расте с времето… Едни от най-любимите ми изображения са ме карали да се усмихвам, оправяли са настроението ми за цели дни подред (особено ако пътят ми ежедневно е минавал покрай тях)…
            Преди време бях обещала да спомена за един лов на китове… из планински град?! Да, звучи малко странно… Но из Търново могат да се открият доста китове… Оказа се (по доста любопитен начин научих), че познавам авторката им – Десислава Ганева… и мисля, че успях да ги уловя всичките!

ПО СТЕНИТЕ 



















ЕДНА ОСОБЕНО ИНТЕРЕСНА МЕТАЛНА ОГРАДА









ЕЛЕКТРИЧЕСКИТЕ ТАБЛА














ПО ПЛОЧКИТЕ И ПО АСФАЛТА 






И КЪДЕ ЛИ ОЩЕ НЕ 







И, РАЗБИРА СЕ, КИТОВЕТЕ! 




















Яница ХРИСТОВА