"Цветът на хамелеона" – седмица след премиерата

            Още миналия петък, докато пътувах към киното и към

дългоочакваната премиера на филма „Цветът на хамелеона” с участието на Руши Видинлиев, чиито песни са огласяли почти цялото ми тийнейджърство... си представях как като се прибера, ще напиша едно прекрасно ревю за блога. Но ето, че мина цяла седмица от тогава, а аз още не съм го направила. Защото не мога да открия точните думи, с които да опиша емоцията след него и да опаковам мнението си в подходяща за тук форма.

            Филмът наистина е много... особен. Прочетох доста материали за него преди да го изгледам  – за дебюта на Емил Христов като режисьор, за наградите на „Хамелеона” от различни международни фестивали, за суперлативите на чуждестранни и български критици. Определят го като мрачна комедия, трилър и... като цяло – една любопитна комбинация. И наистина е. Въпреки че не е точно от типа филми, които гледам по принцип. На моменти се улавя наистина тънкото чувство за хумор в цялата ситуация, на моменти филмът поднася някои откровено брутални и кървави сцени... А краят е мотивиран, но лично за мен – неочакван... Атмосферата е автентична – с дребни детайли, които я пресъздават доста добре – автомобили, техника, облекло от преди повече от 20 години... Но епохата е далечна от действителността сега... Толкова далечна, че не се заемам да говоря за нея, защото тогава дори не съм била родена... и каквото и да кажа – ще е само моята лична хипотеза за миналото. Догадка. Идея. Нищо повече... Предполагам, че за съвременниците на онази епоха, в която ДС е била част от ежедневието в обществото, филмът ще бъде доста по-близък, по-познат, може би по-забавен и тъжен едновременно...

            Но това, което мога да кажа от своята все още 22-годишна позиция е,  че „Цветът на хамелеона” е различен филм – български, наш, но отличаващ се от филмите, които в последните години се създават тук. Не е блудкав в никакъв случай, не е тривиален... Нещо необичайно в киноафиша е.

Любимата ми реплика от филма е: „Защото чета списание „Космос”!” ... Когато я казаха за пръв път, се усмихнах от изненада... После я повториха още няколко пъти и вече се чувствах някак много... мило. Защото и аз съм израснала с това списание – така де, не съм негов съвременник. Броевете, които съм чела, бяха по-големи на възраст от мен (останали вкъщи от младините на родителите ми),  със загрубели и изтънели от времето страници, променили цвета си с годините, но пък запазили най-важното – информацията. Науката и историите. Днес, с цялата неограничена възможност за информация, като че ли няма такива списания. Има издания за наука, за изкуство... за какво ли не, но никое от тях все още няма силата да се превърне в емблема на цяла една епоха. Като „Космос”. Защото и аз съм чела списание „Космос” ;)

           И, за финал, това, което мога със сигурност да потвърдя, е, че Руши е просто прекрасен! Както винаги... Не, че съм очаквала нещо различно от него... :)

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Изображенията са от посочените върху тях сайтове.