Корените, към които се връщаме

Статията ми "Корените, към които се връщаме ", публикувана за пръв път в сайта momichetataotgrada.com на 3 август 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Лято е. Август вече е тук, температурите са очаквано жежки. Приятелите ни са по планини и морета, всеки се е втурнал към очакваната цяла година почивка. Ние, които сме в града, гледаме с нетърпение календара и като каторжници отбелязваме дните до заветния отпускарски период.

Една нощ миналата седмица се прибирах към квартирата, която през последните две години приютява живота и мечтите ми тук, и се загледах през прозореца на трамвая. София сияеше както винаги – безкрай от светлини, които се сливат с индиговата тъма на лятното небе, трафикът жужи по булеварда, пълно е с толкова народ, че няма как, питам се, къде са се крили тия хора цяла зима?!

Дори и тук, в големия град, сърцето ми пак се връща там – десетилетия назад, в друго време, като че ли в съвсем друга епоха. Мястото е високо в планината. У дома.
 
След това се замислих за друго… Лято е. Сезонът, в който, дали заради маркетинговия трик на рекламодателите, които ти внушават отпускарски ентусиазъм, се чувстваш най-безгрижен, лек и ефирен, почти като морски залез сред синевата. А може и да е остатъчен спомен от детските години, когато ваканциите бяха пълни с игри и току някоя книга от задължителния списък за училище, но всичко друго е било чисто У-Д-О-В-О-Л-С-Т-В-И-Е! Каквато и да е причината, това е сезонът, в който съзнанието упорито се бори с идеята, че има проблеми за решаване, а вместо това се отдава на фантазии за коктейли, разпънати одеяла в парка, пясък между пръстите, среднощни разговори, охладена диня и шоколадов сладолед…

Дори и тук, в големия град, сърцето ми пак се връща там – десетилетия назад, в друго време, като че ли в съвсем друга епоха. Мястото е високо в планината. У дома. Там, откъдето е тръгнал пътят ми. Денят е отминал, свечерява се, слънцето дълго залязва зад Балкана. Слънчевите лъчи галят пухестите облаци и ги обагрят в пурпурно и розово. След това идват звездите. Изгряват една по една и докато се усетиш, целият Млечен път се е разстлал над теб в дълбокия мрак на небето. Тихо е. Чуват се само щурци и жаби от близката река. Ветрец прогонва жегата и се заиграва с върховете на боровете. Въздухът ухае на билки, окосена трева и зеленина. Дете съм. И съм спокойна. Не знам какво предстои, стига ми само този миг, в който мога да мечтая и да се надявам, че е нещо хубаво.

А сега съм тук. Сега градът заспива в краката ми и от мен се очаква да извървя стъпките към всичко, за което тогава, с детска наивност, съм си мечтала. Само споменът е останал. И образът от онези вечери, изсечени като с остро длето в дълбините на паметта ми. Към тях се връщам всяко лято, независимо в каква посока ме е отпратил светът. Те са убежище и храм. Късче от дома, което нося в себе си. Сигурна съм, че всеки си има поне по едно такова – то прави тежестта на ежедневието поносима, дори когато накуп се съберат цяла дузина неприятности…

То е онази връзка с корените, от която имаме нужда. То е свръзката с миналото ни – с онова, което ни е помогнало да се превърнем в хората, които сме днес. То е пряк път към местата, на които сме били щастливи. То е заключено в блясъка в очите на приятели и любими хора – от онзи изумителен вид личности, до които ти е комфортно да бъдеш себе си. То е всичко, което ни вдъхновява да вярваме в красотата на бъдещето, защото знаем – в миналото ни има поне една опорна точка, която ни кара да гледаме напред с гордо вдигната глава, независимо от всичко.

В това място, което винаги носим заключено в най-светлите си спомени и към което се връщаме в тихите моменти на самота, страх и тревога, е скрита сила. Същата сила, която помага на дърветата да растат високо нагоре, да търсят слънчевите лъчи и да черпят енергия от земята. Защото корените им потъват дълбоко. И им дават сигурност, че най-лекият ветрец няма да ги отклони от важната цел…

Яница ХРИСТОВА

Поколението, което се предаде

Статията ми "Поколението, което се предаде", публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 19 юни 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

  Ние сме тези – родени около 90-те. В момента сме на двадесет и няколко, почти на тридесет или току-що преминали ги. Ние сме израснали в десетилетията между два века и преходът ни е принудил да се сбогуваме с неща, които завинаги ще останат в миналото (като домашните телефони с кабел например) и да се нагодим в движение към всички новости, които се стоварват в настоящето ни. Налага ни се да бъдем гъвкави, за да оцелеем. Да не се боим от неизвестното, а неизвестно има – и още как!
  Ние съвсем скоро сме завършили образованието си. Започнали сме работа. Е, може би това не е точно кариерата, за която сме мечтали, но поне е начало на нещо. Ние сме тези, които тепърва ще създават семейства. Имаме сериозна връзка. Нямаме сериозна връзка. Очакваме дете. Боим се да имаме дете… Ние сме тези, които пораснаха. Или се страхуват да пораснат и отлагат вземането на най-важните житейски избори далеч сред очертанията на хоризонта, колко далеч – и сами не знаем.
  Защото не смеем да правим планове. Защото около нас няма нищо сигурно: нито икономиката, нито международната политическа обстановка, нито работата и финансовото ни състояние. Ние се страхуваме да вярваме в бъдещето. Твърде често живеем като котка, танцуваща върху нагорещен ламаринен покрив – хаотично, болезнено и с малко лудост, за да виждаме поне смешното в най-нелепите ситуации. Опитваме се понякога да погледнем няколко крачки напред и се надяваме там да ни очаква нещо светло и хубаво. Ако повдигнем булото, ще видим обаче само мъгла – очертания на неясни силуети, които не гарантират спокойствие и успех.
  Ние сме тези, които не работят в IT сферата. Ние сме тези, които не са постигнали всички поставени си цели и пред които животът не се е стекъл по някакъв приятен, лесен начин. Затова и имаме повече въпроси, отколкото отговори. Ние сме тези, които в ранната си младост са избрали специалност, която днес не се търси и не е високоплатена. Ние сме тези, които винаги трябва да бъдем готови да започнем от начало – да сменим посоката на пътя, кариерата и живота си като цяло. Ние живеем на ръба – между отчаяние и надежда. Ние сме тези, които се чудят все още дали да емигрират. Ние сме тези, които вече сме емигрирали, но все пак не сме щастливи.
  Ние сме тези, пред които светът трябваше да е разтворил широко обятия. Ние сме тези, които не трябва да познават ограничения и забрани. Ние сме тези, които би трябвало да имат шанса да постигнат и невъзможното.
  Ние сме тези…
  Но какво тогава се обърка? И защо всичките ми връстници, с които се срещам напоследък, са потънали в тягостна екзистенциална криза и се опитват да изплуват от ежедневни проблеми, които сякаш стават все повече? Какво се случи с онова: „Вие сте млади, сега са ви най-хубавите години!”?. Ако сега са ни най-хубавите години, защо не го усещаме? И ако сега пропуснем шанса да имаме хубави моменти, защото се чудим как да платим наема и опцията за море и тази година ще остане приятен мираж, то дали след няколко десетилетия, когато мъдростта прошари косите ни, ще имаме шанса, вторият шанс, да имаме най-хубави години?
  Понякога си мисля, че ние сме онези, които просто се умориха. Уморихме се преди да е започнала битката. В нас бяха вперени погледите предишното поколение, на родителите, бабите и дядовците ни. Все хора, живели под строй в една или друга степен. Нас новото време ни освободи от оковите, но не ни даде криле. Даде ни съмнения, тревоги и несигурност. Даде ни страх в големи дози. И разочарование също. А разочарованието свива гнездо в слънчевия ти сплит. Тежи. И боли. Като разтопено олово преминава през теб и прогаря всичко по пътя си. Оставя след себе си само разруха. И пустота.
  С този товар трудно се влиза в сферата на „неограничените възможности”. Трудно се става сутрин от леглото и трудно се изпълваш с ентусиазъм да изживееш едни от най-хубавите си години, които така се изплъзват между пръстите ти…
  Но спокойно – не си сам. Това искам да кажа на приятелите си, когато се срещаме и виждам как тъжните им погледи потъват в чашата с недопита бира. Не си сам! Всички сме в това положение. Но ще се справим. С високо вдигната глава. Само трябва да се огледаме и да видим, че не сме обградени от врагове, които конкуренцията ни кара да виждаме един в друг. Приятели сме, заедно можем да минем през всичко…

Яница ХРИСТОВА

Агресията, която расте в домовете ни

Статията ми "Агресията, която расте в домовете ни ", публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 5 юни 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Юни. Става все по-топло. Зачестяват клаксоните по пътищата, щастливият младежки смях и лудешкото броене до дванадесет, следвано от еуфория и подвиквания. Сезонът на баловете! Още едни абитуриенти са извървели своя среднообразователен път, преборили са се криво-ляво с образователната система, сдобили се с диплома в ръцете (и съмнителни знания) и са готови да се влеят в потока на „истинския живот”, който винаги ги е очаквал зад стените на училището с целия си арсенал от задължения и отговорност.

Може би щяхме доста по-лесно да се зарадваме на красивите им тоалети, на щастливите им усмивки и на авантюристичния им дух, ако не знаехме какво се случва в стаите на родните училища. Ако не бяхме изгледали един куп клипчета (често качени от същите тези ученици), в които деца зверски се млатят или посягат на учители – онези все по-обезверени носители на знанието, които някога се ползваха с авторитет. Ако не бяхме изпратили Габи – момиченцето, отишло си без време заради ритник в корема от свой съученик. Ако не бяхме видели как млади момчета ритат по спирките възрастни хора – в Бургас, в метрото в Германия… Ако агресията между младите през последните години и особено през последните месеци не се беше превърнала (с право) в една от най-тиражираните теми в медиите.

През април Министерството на образованието и науката (МОН) представи междуинституционален план за превенция на агресията и засилване на сигурността в училищата. Главни действащи роли тук ще имат отново преподавателите, различни министерства, сред които на здравеопазването, органи на реда и по-големите ученици, които да вразумяват с думи по-малките. На теория планът от 22 точки не звучи толкова зле. Възниква обаче въпросът: не изместваме ли вниманието си в грешна посока?

Преди време в интернет се завъртя коментар на преподавателка, която с искреност и болка обясняваше как професията й вече изисква тя да бъде толкова гъвкава, че да успее да вмъкне учебния материал в съкратените учебни часове по предмета, но освен това ѝ се налага да влиза в ролята на звероукротител, който усмирява навлезлите в пубертета ученици, отказващи да слушат в час. Трудна, почти непосилна задача. Предизвикателство, пред което са изправени десетки учители всеки ден. И в момента обществото ни е вперило зорък поглед към работата им. Сякаш задачата им е не да образоват, а да възпитават младото поколение.

Задача, която до скоро принадлежеше на родителите, на семейството.

Герой от любим мой филм – психолог – разсъждава за поведението на едно малко дете към другите в социума. „В ранна детска възраст – казва той, – децата са социопати. Те не правят разлика между добро и зло, не знаят, че действията им могат да причиняват болка…” Вероятно е така, не съм специалист, за да оборвам това твърдение и съм склонна да се съглася с него. Защото когато един все още крехък индивид се формира като личност, той трябва да бъде възпитан, да му бъде показано кое е редно и кое – не, да му бъде обяснено как е нормално да се държи сред другите, да му бъдат показани достатъчно добри примери в близкото обкръжение, така че само да си извлече необходимите изводи и да реши какъв човек иска да бъде. Това се случва първо у дома, доста преди детето да прекрачи прага на детската градина, много преди да бъде готово да влезе в училище, и затова поведението му в училище е резултат на възпитанието (или липсата на такова), получено в семейството.

Напоследък картината е различна. Децата сякаш израстват в среда без ценности. Среда, в която отговорността се прехвърля върху учителите и образователната система, за да има все пак някой виновен, да го сочим с пръст, да се освободим от чувството на вина, без да осъзнаваме, че назидателно вдигнатият пръст сочи нас самите. Защото издигнахме егоизма в култ, той е новият ни ориентир в 21. Век: „Ти да си добре“, „Гледай да се уредиш“, „Не мисли за другите, твоето щастие е по-важно, „Бъди пасивен пред страданието на човека до теб, защото то не те засяга“, „Щом преследваш личното си благоденствие, всичко ти е позволено“. Този начин на мислене е началото на края на изграждане на чувство за равенство и емпатия към хората до нас, към съученика на съседния чин, към колегата на съседното бюро, към бъдещия партньор, с когото се очаква да създадете здрава семейна връзка. След като егоизмът, подхранван от идеята, че конкуренцията е основна двигателна сила за развитието на всичко в живота ни, а другият човек по подразбиране е враг, властва навсякъде, защо се изненадваме, че не можем да припознаем в хората до нас човешката топлота и достатъчно достойни за уважение качества?

Когато спрем да забелязваме тези черти в другите, ние сме склонни да се оправдаваме пред себе си, че едва ли не те заслужават ритник в гърба, оскубване или як пердах, че заглеждат мом(и)чето, което харесваме. На преден план излиза животинското: започваме да търсим начини как най-ефективно да причиним на няколко болка или унижение. Тъй като най-вероятно няма да получим наказание, няма да изтърпим санкциите, които заслужаваме, не можем да осъзнаем и че поведението ни е недопустимо.

Дилемата „да бъдеш или да имаш” отдавна е в историята. Консуматорското общество предпочете да имаш пред да бъдеш. Да бъдеш различен от хората, които могат да имат, каквото си пожелаят, се смята за демоде. Идеали, принципи, рицарски дух – отличителните черти на особняци, които у нас се считат за луди от времето на Ботев досега. По-лесно е да сме съизмерими спрямо цените, които плащаме за „маркови“ дрехи от мола или последния модел телефон. Показността се превърна в начин на живот в един свят, в който тя дори минава за ценност! Така и ще бъде, докато родители отглеждат децата си, мушкайки им таблет в едната ръка и нещо вкусно за гризане в другата.

Наскоро посетих лекция на Тео – онзи изумителен преподавател по физика, който успява да извади на бял свят най-доброто от потенциала на възпитаниците си и така да ги превърне в лауреати на международни олимпиади. Тео засегна много и все интересни теми, без да дава готова рецепта за успех. Все пак обаче посочи две важни условия за създаването на възпитани и мислещи личности: всяко дете трябва да расте в среда, изтъкана от здрав семеен морал, и да се научи да се труди възможно най-рано.

Колкото повече време минава от нашата среща, толкова повече разбирам, че е прав. Аз също нямам готова рецепта срещу агресията на младите. Мога само да се възмущавам – подобно на десетки хиляди, които наблюдават с отвращение и тъга случващото се по училища, улици и градски транспорт. Възмущението обаче не помага, а бездействието ни само подсилва размера на последствията. При все това знам, че проблемът не е (единствено) в училището и образователната система – те са само огледало, в което обществото ни се оглежда. Учебната година е към края си. След последния звънец проблемът ще засяга всички нас, които чакаме автобуси по различни спирки в градове и села и се чудим дали да погледнем даден младеж в очите и дали подобна „дързост“ от наша страна няма да ни изпрати в болницата. Агресията расте преди всичко в домовете ни: започва с нещо малко и избуява, ако не спре навреме, ако момчето или момичето не разбере, че носи отговорност за действията си, преди да е прекалено късно.

Наскоро пътувах в автобуса с група тийнейджъри, все още деца Не ги бях огледала внимателно до момента, в който не заговориха по телефона – малки гангстери, които заплашват, дават команди и са склони да влязат в саморазправа само защото някой ги „дразни” със съществуването си. Обърнах се. Нямаха и дванадесет години. Осъзнах, че проблемът не е, че слушат Гери-Никол. Проблемът е, че не познават модел на поведение, различен от този на Гери-Никол. Ако не вземем сериозни мерки тук и сега, съвсем скоро действителността ни ще прилича изцяло на хип-хоп клип – евтиния, агресия, голота, пошлост…

Такъв свят ли искаме да оставим след себе си?

Яница ХРИСТОВА 

С любов

Статията ми "С любов", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 2 май 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Имам една любима двойка от фантастичната литература. Тя е от поредицата „Светът на диска” на Тери Пратчет. Там образът на Лейди Сибил Рамкин е на жена, преминала първата младост, която обаче не се вмества в етикета за съкрушената от живота „стара мома”. Жена с авторитет, лични интереси, обществена позиция и собствен жар в темперамента си, тя успява с появата си да измъкне сър Самюъл Ваймс от един самотен, пропадащ и нещастен живот; да го дари със семейство и дом и да го накара да обича съществуването си. Прави го с финес. С любов. С привързаност. С посланието, че понякога трябва да се откажем от образите, които битуват само в съзнанието ни – стереотипи, негативизъм и отчаяние, за да открием собственото си щастие.

Може би се чудите защо ви разказвам всичко това? Защото напоследък една мисъл се върти в ума ми. Мисълта, че „любовта на добра жена може да спаси всеки мъж”. Не помня вече чия е. Може би е на Пратчет, защото точно с образите на Ваймс и Рамкин я свързвам.

Така е. Безспорно вярвам в това. Любовта на добър човек може да спаси всекиго. Да го измъкне от бездната, да му даде криле, да направи душата му лека и в същото време да му вдъхне сила – да понесе цялата тежест на ежедневието.

XXI век страда от излишък на агресия, депресии, емоционално осакатени хора. Ако имаме шанса да направим света около нас с една степен по-добър, е редно да не се колебаем.
Но и обратното също е валидно, защо да не е? Защото любовта е капан. Има потенциала да бъде такава, когато не е съчетана с искреност. Случва се, доста често при това, в съвремието ни. Пропадаш в мрежите на някого, който не е наясно сам със себе си и с чувствата си. И докато заедно се опитвате да излезете от тази бъркотия, наричайки това „връзка”, нагазвате все по-дълбоко в блатото на невъзможността да се радвате на онова, което е пред вас.

Затъваш. Претопяваш се в енергията на някой друг и сам не си даваш сметка, че се превръщаш в различен човек, в непознат, в сянка на самия себе си. Дали си струва? Не знаеш. Не го усещаш сам и не си задаваш въпроси. Виждат го хората около теб. Онези, които те обичат. Ти се сърдиш, когато се опитат да ти покажат, че си тръгнал по грешен път… Вярваш, че не те разбират. Не слушаш. Дълбаеш. И когато накрая толкова се умориш – да се състезаваш с образа, който ти е наложен или който си решил, че трябва да бъдеш, за да отговориш на нечии очаквания, истината се стоварва върху теб с цялата си тежест: изгубил си седмици, месеци, години…

А старата ни и мъдра душа, пропътувала цялото време с нас, събрала в себе си всичките ни страхове и мечти, сънища и колебания, има отговорите и на въпросите, които ни е страх да зададем на глас.

Но да се дават съвети в любовта е… глупаво. И грешно. Да се обобщава – също. Пък и твърде често се вкопчваме в идеята, че рационално можем да обясним всичко, дори чувствата. Че разумът е привилегирован пред емоциите и може да му се има повече доверие. Забравяме, че умът, житейското ни познание, се простира до рамките на собствения ни опит и се ограничава с него, особено ако не се учим от грешките на другите. А старата ни и мъдра душа, пропътувала цялото време с нас, събрала в себе си всичките ни страхове и мечти, сънища и колебания, има отговорите и на въпросите, които ни е страх да зададем на глас. Само трябва да слушаме… Притихнали. И внимателно.

И при все че любовта е ирационална, опитвайте се да обичате повече добри хора. Не заради тях. Заради себе си.

Дайте си шанса да откриете уют, спокойствие и топлина.

Да откриете някого, който ви кара да излезете извън рамката и да погледнете към света с любопитство, ентусиазъм и интерес.

Някой, който вярва във вас.

За когото не сте компромис. Не сте духовна патерица, която обира негатива и неудовлетворението на собственото му съществуване.

Някой, заради когото няма да ви се налага да пренаписвате списъка си с приоритети и да се лишавате от всичко, което обичате, което ви прави автентични. Заради когото няма да се прибирате изтощени и вечер, когато загасите нощната лампа и останете сами в тъмното, да се питате какво се е случило с вас и така ли е нормално да се чувствате?

И по-важното. Показвайте най-доброто от себе си. И помагайте на другите да разкрият най-доброто у тях. XXI век страда от излишък на агресия, депресии, емоционално осакатени хора. Ако имаме шанса да направим света около нас с една степен по-добър, е редно да не се колебаем и да го направим. Първата стъпка е с любов. Винаги е с любов… 

Яница ХРИСТОВА

Животът и литературата се срещат в „И додето се раждат лъчите” от Георги Караманев

Статията ми "Животът и литературата се срещат в „И додето се раждат лъчите” от Георги Караманев", публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 29 април 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

„…Защото историите са всеки ден край нас, във всеки предмет, във всяка среща, във всеки дъх” – пише младият автор Георги Караманев в своя дебютен биографичен роман „И додето се раждат лъчите”. Няма как да не се съгласим с думите му. Книгата е достатъчно красноречиво доказателство, че това е точно така.

Мастилените редове по страниците очертават житейския път на фотографа Йордан Йорданов – Юри (1940-2009). Колоритната му личност изплува от праха на времето, затрупало го със забрава. А и личният, и професионалният му живот оставят ярка следа след себе си и си струва да бъдат съхранени за идните поколения. Дори и в съвременните фотографски среди да не се шуми много около него, името на Юри се свързва с качество и професионализъм, със собствен почерк и хъс в работата. Той твори активно през последните три десетилетия на миналия век, работи в най-известното модно списание в България за времето си, а негови снимки участват в чуждестранни изложби, печелят му престижни награди и се съхраняват в колекциите на световни галерии.

Юри е чудак. Стихия. Живее според собствените си принципи, остава верен на себе си и обича живота, въпреки всичките му трудности и предизвикателства. Живее в интересни времена. Динамиката около него го сблъсква с няколко големи любови, белязвайки сърцето му с четири жени, от които има три дъщери. Пише стихове. Снимките му са изкуство – черно-бели, изрисувани със светлина пейзажи и портрети на красиви жени от света на модата, обикновени хора, запилени в забравени села, затворници, работници. Детайлът при него е важен. Въобще – Юри е бил един човек, който много внимателно е наблюдавал света около себе си и е имал око за важните неща…

И е имал голям късмет да попадне на такъв човек също. 6 години, 9 месеца и 1 ден след смъртта на Юри следите на бурния му живот преминават през интересните лабиринти на Съдбата, за да се озоват при Георги Караманев. Авторът е заместник главен редактор на Списание 8 и с професионалния си нюх усеща добрата история, която трябва да се увековечи. Прави го по най-добрия начин – фино, със стил и език на високо ниво. С топлота и доброта, с приятелска искреност и уважение към личността на този забележителен майстор на фотографията. Не е изненада, че „И додето се раждат лъчите” е една от наградените книги в тазгодишното издание на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” – в раздел проза. Едно напълно заслужено отличие!

Книгата е идеално допълнение за библиотеките на онези, запалени по фотографията, не само като хоби, а и като художествено изкуство, което запечатва един миг във вечността; онези, които обичат добрата литература и красивите истории; онези, които обичат в романите им да има живец и ярки образи, живот със собствена философия и бурни емоции… Романът за Юри е точно такъв. Защото..

„… Всеки има своята история, всеки има това, заради което пътят му си струва да се разказва и би могъл да бъде интересен на другите. Ако сме избрали да не се вглеждаме един в другиго в търсене на истории, а да се вторачваме в телевизори и монитори, от това не печелим…”.

Яница ХРИСТОВА 

За твоя сметка

Статията ми "За твоя сметка", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 20 март 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК. 

Отдавна старата мисъл, която пълзи из обществото, че „няма безплатен обяд”, се е превърнала в кредо на поколението от ХХI век. За съжаление – често дори не по негова собствена вина. Но днес всичко си има цена. Всичко. Дори най-съкровените ценности, които стоят далеч от материалното – любов, приятелство, чест, принципи, възпитание. И цената си я плащаме всеки ден. Понякога – с разочарования. Понякога – с гузната съвест, която ни пречи да заспим.

Най-трудно се тръгва от място, където си обичал.

Сигурно ви се е случвало – близки и приятели или любими хора да стоят срещу вас и да ви гледат неразбиращо, да се чудят защо така драматизирате, защо не проявите снизхождение и безкрайна толерантност към поведението им, което очевидно ви е наранило, а вместо това се впрягате излишно и хабите куп нерви, сълзи и какво ли още не? Тогава ще знаете колко е трудно да се обясни на някого, че сте му дали най-доброто и красивото от себе си, а не сте получили същото в замяна. И не, че сте го направили, за да развъртите търговия на взаимност, а защото сте го чувствали с цялата си душа. А сега същата тази душа тежи, все едно е пълна с камъни, или остава празна и пуста, защото отсрещната страна не разбира. Тя просто е приела любовта, доверието и привързаността като нещо, което се получава по подразбиране. Грабила е с пълни шепи, докато кладенецът не е пресъхнал. После си е казала: „Е, какво пък толкова… Има и други.” Докато ти си стоял до края – объркан, смутен, изчерпан и – оказва се – ограбен, някак опустошен.

Как се води такъв разговор? Трябва ли да се разговоря за това въобще? Ако си този, който е получавал цялото необходимо ти внимание, няма и да си разбрал, че то изисква енергия и емоция от човека срещу теб. Че е уморително. Ако си този, който се е раздавал… ще изглеждаш дребнав и крил користни цели през цялото време.

Когато от привързаността започне да боли и любовта се превърне в агония, дължим на себе си шанса да бъдем щастливи.

Решението клони само към едно – взаимността. Която се получава като по магия и уравновесява бит и чувства, компромис и щедрост, колебания и решимост. Която прави връзката здрава и гъвкава. Но истината е, че никой не може да те научи на взаимност – или я носиш със себе си, или трябва сам да пожелаеш да я развиеш като качество.

Когато няма взаимност, единият е облагодетелстван, а другият се превръща в жертва… Но да останеш жертва, вече е личен избор, не съдба.

Най-трудно се тръгва от място, където си обичал. Най-трудно се сбогуваш с някого, който е присъствал в едни от най-хубавите ти спомени. Това го знаем всички. Но когато от привързаността започне да боли и любовта се превърне в агония, дължим на себе си шанса да бъдем щастливи. Понякога този шанс се крие в първата стъпка към ново начало… Защото всичко си има цена. Всичко. Щастието. Нещастието. Споделянето. Премълчаването. Еуфорията. Тишината. А най-болезнено е осъзнаването, че целият пищен обяд е бил за твоя сметка. Платил си всичко до последната стотинка, оставайки без пукната пара…

А най-ценният ресурс, с който разполагаме, това е времето. Времето, което сме отделили за хората в живота ни, ги прави значими. Времето, което сме разпилели в лутане, чудене, грешни цели, грешни избори… То никога няма да се върне обратно. И е важно, когато погледнете назад, да знаете, че си е струвало. Че вечер, когато денят е отминал, се сгушвате с чиста съвест в меките си завивки. Че когато се погледнете в огледалото, харесвате или поне уважавате човека, който ви гледа оттам… Само тогава всяка платена цена ще си струва.

Яница ХРИСТОВА

Приятелят е този, който запява песента на душата ти, дори когато ти си я забравил

Статията ми "Приятелят е този, който запява песента на душата ти, дори когато ти си я забравил", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 11 февруари 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

  Тези, които са натрупали доста повече мъдрост и житейски опит от мен, често казват: "И за добро, и за лошо – винаги хора си трябват…". Имат предвид, че и в най-щастливите мигове в живота си, и в най-тъжните винаги имаш нужда от другите до себе си. И са прави – така е. Човекът е социално животно, но днес – въпреки всички форми за комуникация и общуване – сякаш ставаме все по-отдалечени един от друг.
  Наскоро чух специалисти антрополози да разговарят за приятелството – как има ритуал за сприятеляване. Започва плахо – с първи стъпки за сближаване. После следва постепенно отпускане, общуване, срещи, хранене на обща трапеза и т.н. А понякога магията сработва от първия миг, когато видиш някого… Обаче, мисля си, дори и да си изпълнил всички елементи както трябва, дори и да си мислиш, че приятелството ви вече е крепко и може да устои на вечността, понякога животът крие доста изненадващи обрати в джоба си…

Има една стара приказка, която гласи, че приятелят е онзи, който може да запее песента на душата ти дори когато ти самият си я забравил.

  Когато бяхме деца, беше лесно. Приятелите бяха онези, с които през ваканциите тичахме по поляните и играехме до здрач. После, с порастването, бяха онези, които останаха до нас и ни даваха съвети или бършеха сълзите ни, неизбежно съпътстващи пубертета. След това останаха онези, с които си делил един покрив, последните си пари, споделял си тайните си, мечтите си, най-щурите си вечери, най-тъжните си мигове. Онези, които са държали ръката ти, когато целият останал свят се разпада. Които са те побутвали – понякога с доста сила – когато се колебаеш, а щастието те чака зад ъгъла. Когато са те смъмряли без срам, за да те върнат в правия път…
  Във всички онези мигове е било лесно да вярваш, че винаги ще е така. Че рамото, което ти е било опора, винаги ще остане до теб…
  Но често ежедневието се превръща във водовъртеж. Повлича ни с центробежната си сила и ни запилява в различни краища на света, в различни графици, кариери, затрупва ни с куп грижи, семейни отговорности, гаджета, партньори и финансови предизвикателства.
  И е страшно, когато започнеш да се питаш: ако сега нещо ми се случи, на кого мога да се обадя? Кой от всичките ми приятели, които напоследък нямат никакво време за мен, ще се отзове? Кой ще мине с поредното извинение (че няма време, че му е изникнало нещо (по-интересно от теб, но това е премълчано), че ще се уговорите за някой по-късен момент… А всяка следваща уговорка се разпада, понякога без дори да те предупредят, а ти си чакал до последния момент… Оказва се, че днес всеки си има цял арсенал от оправдания, а ти – по приятелски – смирено трябва да ги приемеш и да се надяваш, че един ден ще е различно.

Никога не знаеш какво място заемаш в живота на другите и какво място ще заемат те в твоя, кога ще дойдат, кога ще си тръгнат и какви следи ще оставят по пътя, който ви свързва…
   А по празници е най-тъжно – когато тайфата, задружно усмихната на снимките преди години, вече трудно може да се събере в същия състав… И когато се огледаш по-внимателно, видиш, че си всъщност сам – много по-сам откогато и да е.
  С една приятелка наскоро си говорихме. Каза ми: "Дори и да не се виждаме често, приятелството ни си остава същото – то е извън времето, не се променя…". Права е. Така е. С най-добрите приятели е така. И два пъти да се видят в годината, и веднъж да се видят на две години, приятелството им си остава същото, защото успяват да намерят път един към друг и този път винаги ще ги свързва…
  Но в това тук и сега, когато си сам, а душата ти се е стегнала на морски възел, се питаш: "Какво се случи, какво се обърка, къде са другите, онези, от които имаш нужда и в добро, и в лошо, с които през годините си изтанцувал целия ритуал за сприятеляване?...".
  Магията на съществуването е, че никога не знаеш колко си важен за хората около себе си – наистина. И когато си очаквал на повика ти да се отзове някой, на когото много държиш, а срещнеш хладното му безразличие, денят има силата да те сблъска с напълно непознат за теб, който да ти подаде ръка и да те издърпа от мрака на безизходицата. Без ритуали. Без предистория. Понякога с кратък разговор и добра дума. Понякога с действие и бърза мисъл. Понякога просто с присъствието си – да знаеш, че го има и че е до теб… 

  Има една стара приказка, която гласи, че приятелят е онзи, който може да запее песента на душата ти, дори когато ти самият си я забравил. В един от любимите ми сериали в различните сезони двама от героите бяха убити. Техните колеги и приятели, когато се сбогуваха с тях, запяваха песента, която знаеха, че им е любима…
   Има дни, в които съм безкрайно благодарна – на онези, които толкова пъти до момента с такава виртуозност са изпявали собствената ми песен, че са ме връщали от безпътицата ми – понякога дори без думи. А в онези моменти, в които отново започна да губя тоналността и да отслабва доверието ми в околните, се появява някой – оказва се, че не е задължително да ти е бил пръв приятел или близък, може да е далечен непознат, просто силует от ежедневието или някой, който има силата да се превърне в пътеводна светлина – и ми връща вярата у хората, необходими и в добро, и в лошо. Понякога просто отнема малко повече време. И се случва неочаквано. От посока, за която дори не си подозирал, че съществува… Защото никога не знаеш какво място заемаш в живота на другите и какво място ще заемат те в твоя, кога ще дойдат, кога ще си тръгнат и какви следи ще оставят по пътя, който ви свързва…

 

Яница Христова

Срещата на Бог и Фройд в „Посетителят” от Ерик-Еманюел Шмит

Статията ми Срещата на Бог и Фройд в „Посетителят” от Ерик-Еманюел Шмит, публикувана за пръв път в сайта "truestory.bg" на 23 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Как ли би се чувствал Бог, когато вижда всички ужасни неща – войни, престъпления и насилие, които се случват по света и се отразяват по новините, а след това и удобно се настаняват в домовете ни? Сигурно би бил отчайващо депресиран. Какво би трябвало да направи  тогава? Да отиде на терапевт. При кого? При най-добрия – Фройд, разбира се!

Тези мисли са се въртели в ума на френско-белгийския драматург Ерик-Еманюел Шмит преди да започне да пише „Посетителят” – споделя самият автор пред българска медия. Пиесата излиза за пръв път през 1994 година във Франция и му донася редица престижни награди. Софийската публика може да й се наслади на сцената на столичния театър „Сълза и смях”.

Действието се развива на 22 април 1938 година – мрачна нощ в нацистка Австрия. В кабинета на Фройд се води оживен диалог между него и смелата му и остроумна дъщеря Анна. Великият учен все още не смее да напусне страната, въпреки влошената политическа и военна обстановка, въпреки гоненията на нацистите срещу евреите. Но Гестапо ще отведат любимата му Анна за разпит и през дългите часове, в които бащиното сърце се терзае пред неизвестността, Фройд ще бъде посетен от необичаен гост…

Той твърди, че е Бог. Но един добър психотерапевт не вярва на всяка казана дума. Дали не е просто избягал луд, който някак си е успял да се вмъкне в дома на бащата на психоанализата? Дали в думите му има смисъл? Дали Фройд може да му се довери? Какво още може да се обърка тази нощ?

„Посетителят” поставя редица въпроси – за вярата днес, за разклатените основи на света, в който живеем, за това кой е виновен за случващото се. Докъде се простира отговорността на евентуалния Създател, поставил основите на всичко познато тук, и откъде започва личната отговорност на всеки един човек. Пиесата не размахва назидателно пръст и не дава готова поука, нито рецепта за това как да живеем правилно. Тя отразява тъгата и тихото безсилие, в което неизбежно изпадаме, когато се огледаме около себе си и се сблъскаме с непреодолимата бездна между Доброто и Злото, белязала епохата ни.

Интелигентният текст на Шмит оживява в играта на талантливите актьори:

Петър Райжеков, Вельо Горанов, Николай Тодоров и Елен Колева под режисурата на Александър Чобанов. Дългите аплодисменти в края на спектакъла са напълно заслужени!

Яница ХРИСТОВА 

Торнадото от идеи, което наднича зад „Микро” на Мартин Колев

Статията ми Торнадото от идеи, което наднича зад „Микро” на Мартин Колев, публикувана за пръв път в сайта "truestory.bg" на 3 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Съвременната българска литература се пробужда. Доказват го имената на смели автори, които не се боят да експериментират с формата и идеите в своите произведения. Едно от последните доказателства в тази посока е сборникът „Микро” на Мартин Колев, който побира в себе си осемдесетина кратки разказа. Те наистина отговарят на определението „кратки” – побират се на по една страница от книгата и могат да се прочетат в „разстоянието между две автобусни спирки”.

Всеки разказ е съкровище сам по себе си. Понякога сюжетът ще ви отведе в далечния Космос, в технологизираното бъдеще, в съседния квартал; ще ви срещне с герои, които имат проблеми като вашите или пък такива, които никога не бихте си и представили за възможни. Зад всяка история обаче прозира завладяваща човечност, ненатрапчива наблюдателност за света, в който живеем, за важните неща по пътя на ежедневието и за онова, което в крайна сметка ни прави хора – изборите ни, болките ни, мечтите ни.

Мартин е млад. Роден е през 1989 г. в Бургас. Но „Микро” (изд. „Либра скорп”) е неговата втора книга. Първата – “Кучето на терасата” – излиза през 2009 г. Негови текстове са били част от различни издания, сред които “Гранта”, “Капитал”, “Литературен вестник”, “Култура”,  “НО поезия”. „Микро” ще остави у вас усещането за дълъг и извървян път, уплътнен с много работа, с томове изчетена литература и усърдно усъвършенстване на стила, за да стане брилянтен и да разпалва въображението на читателите. Тъй като наистина успява да го направи.

„Микро” е с непретенциозен обем – жанрът го предполага. Ще ви грабне от пръв поглед и с красивата си корица, която, заедно с илюстрациите, е дело на автора.

Премиерата на книгата за софийската публика беше в средата на месец октомври в Литературен клуб „Перото” и се превърна в истински празник за четящите гости.

Признавам, че отдавна не бях ходила на премиера на български писател, който не е затънал до колене в егото на автора, не размахва назидателно пръст, не поучава, не афишира колко е ерудиран и какъв масив от книги стоят зад гърба и творчеството му, не се държи така, сякаш ще го канонизират като част от литературните светила у нас още утре. Не. Той просто е разказал историите, които иска, както иска. Забавлявал се е (което си и личи!). И продължава да се забавлява, макар и леко смутен на представянето. Оставя себе си в сянка и дава шанс на книгата му да говори сама чрез себе си, защото много добре знае – тя е писана за другите. За онези, за които е отворил вратата на света си и ги е поканил да влязат такива, каквито са. Пък много ясно, че някои ще влязат с любопитство, а други – с калните си обувки и с безбройните претенции, че тук е твърде разхвърляно и няма достатъчно светлина… Но той, авторът, знае, че всякакви читатели има. Някои ще го разберат и ще го обикнат още от второто изречение, с други никога няма да имат обща точка на пресичане. Но това… няма толкова голямо значение. Той много добре знае кое е най-важното – опитал се е да го улови и да го запечата на страниците на книгата, а другото… другото е само суета.  Мартин няма нужда от нея…

Яница ХРИСТОВА

„ШиЗи Про” – импровизационният театър, който флиртува с въображението ви

Статията ми „ШиЗи Про” – импровизационният театър, който флиртува с въображението ви, публикувана за пръв път в сайта "truestory.bg" на 16 октомври 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Какво би се получило от една сцена, без какъвто и да е декор (а веднъж дори и без осветление!), липса на предварително обмислен сюжет и репетирани реплики, а само с група от талантливи актьори и способността им да превърнат от нищо… всичко!

Отговорът не е еднозначен, защото на толкова много представления на „ШиЗи Про” съм била до момента, че съм виждала какво ли не – грандиозни представления от импровизационен театър, които остават да кънтят ума ми, защото са повели въображението ми през толкова заплетен лабиринт, че дълго след това се връщам към тях и продължавам да се усмихвам, а понякога – и да се смея със сълзи на очи!

Но за какво става дума?

„ШиЗи Про” са група от професионални млади актьори, които репетират заедно от 2013 г. и се стараят да бъдат максимално подготвени за неизвестността, която ги очаква при всяко ново представление. Защото ключова роля за тяхното представяне има публиката – тя ще зададе темата на вечерта, ще каже тежката си Дума, около която ще се построи конструкцията на постановката. Изживяването е уникално всеки път – изиграно веднъж, представлението не се повтаря втори път. „ШиЗи Про” сътворяват своите превъплъщенията в т.нар. „Лонгформ“ импровизация – това е дълга форма на импровизационен театър, която продължава повече от 30 минути. През това време актьорите изграждат връзките между своите герои, заплитат ги, надграждат ги, а накрая – сякаш по магия – финалът става общ, изненадващ, но и логичен. От  отминалия театрален сезон насам групата провежда и една още по-необичайна вечер – „Шизитариум” – в която опитват съвсем нови и непоставяни формати на сцената до момента. Резултатът винаги е впечатляващ!

Златин Цветков е виновникът за това явление на българският театрален хоризонт. Млад, харизматичен и отдаден на любовта си към театъра, той е основател и вдъхновител на групата. Той е и човекът, който сформира екипа, състоящ се от талантливите Катя Бръмбарова, Евелина Васева, Димитър Живков, Владимир Зомбори, Илиан Илков, Милко Йовчев, Деян Михайлов, Яна Огнянова и Мирослав Симеонов.

Когато присъствате на тяхната игра, няма как няколко неща да не ви направят впечатление. Първото е доверието, които имат помежду си. Слушат се, наблюдават се, загърбват собственото си его, само за да помогнат на колегата срещу себе си да развие историята на героя си и да го постави в максимално добра позиция за неговото израстване. Второто е бързата мисъл, която притежават. Защото всичко се случва на мига и реакциите им трябва да са толкова бързи, колкото биха били в реалния живот. Богата обща култура, научни факти, любопитни гледни точки, въображение, работещо на пълни обороти… – има за какво да изкажете своите искрени адмирации.

Но най-добре е да се убедите в това сами. Имате шанс да го направите 3-4 пъти месечно на Камерна сцена „Славянска беседа”. И както Златин казва – „Представлението е безплатно на влизане и изключително скъпо на излизане!”. Да, входът е свободен – в края на представлението всеки оставя в кутия до входа толкова пари, колкото прецени. Но уверявам ви, че след като ги изгледате, ще искате да възнаградите таланта им и да се върнете отново, и отново…

Не говоря само за себе си или за приятелите, които съм водила с мен. Личи си по лицата от публиката, които редовно виждам там. И по развълнуваните лица на онези, които редовните зрители водят със себе си за първи път – новаците не знаят какво ги очаква, изглеждат леко смутени, но после се смеят с глас и накрая се връщат пак…

Яница ХРИСТОВА

Нищо не е такова, каквото ти казват

Статията ми "Нищо не е такова, каквото ти казват", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 5 декември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Трябва да имаш добри оценки в училище. Трябва да пораснеш и да вземаш зрели решения. Трябва да завършиш университет. Трябва да си намериш добра работа. Трябва да изградиш престижна кариера. Трябва да си намериш страхотен съпруг. Трябва да станеш майка. Трябва да бъдеш неповторима любовница. Трябва да бъдеш успешна. Трябва да се побираш в размер S. Трябва да бъдеш за пример. Трябва да бъдеш мъжко момиче, за да оцелееш в този свят, но трябва да останеш и нежна. Трябва да криеш емоциите си. Трябва да си гъвкава. Трябва да прескачаш всички препятствия пред себе си и накрая да се усмихваш, все едно нищо не се е случило…

Трябва… Трябва… Трябва…

Списъкът е безкрайно дълъг. Оковава теб, личността ти в хладната тъмница на безизходицата. Защото, каквото и да се случва, ти знаеш: трябва да отговориш на очакванията на обществото. Първата плесница ще ти бъде нанесена от онези, които са ти най-близки, от онези, които вярваш, че те разбират и са на твоята вълна. Някой приятел ще ти каже ей-така между другото, че си пропиляваш живота с глупости, след което ще ти промотира своята гледна точка за света и ще ти внуши, че ти задължително трябва да си нещастен, щом не отговаряш на зададените критерии.

Твоя мисия е да откриеш какво те прави щастлив, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой друг няма силата да го направи вместо теб...
След това ще се прибереш вкъщи с глухото усещане за пустота, загнездило се в теб на мястото на духовния ти баланс. Ще се питаш къде е грешката. В теб ли? Нима има универсална рецепта как да изживееш живота си? Нима всички я знаят – особено що се касае точно до твоя живот, че така смело го коментират? А дали всъщност не проектират върху теб собствените си предразсъдъци и комплекси, които ги тероризират, па макар и да са изпълнили всичко, което е трябвало?

Отговорът… в някакъв момент спира да има значение. Обикновено се случва тогава, когато осъзнаеш, че, каквото и да направиш, хората няма да спрат да говорят. Но вече си наясно - нищо не е точно такова, каквото ти казват. Всеки има свой път – личен, персонален; той не прилича на пътя на никого другиго. И твоя мисия е да откриеш какво те прави щастлив, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой друг няма силата да го направи вместо теб, никой друг не разполага с магическите сили да ти каже кое е най-добро за теб. Ти си този, който знае. Ако още не знаеш… с времето ще научиш – неизбежно е. Просто се освободи от всички останали гласове, които кънтят в ума ти – сигурно имат познатия тембър на семейството ти, приятелите, колегите, преподавателите… Те заглушават твоя собствен глас. Спри. И си дай време да се чуеш сам, да се вслушаш в себе си.

И ако тогава ти се иска да си пуснеш силно музикалния рок канал и да попееш с пълно гърло – направи го; ако искаш да излезеш навън и да скачаш из локвите в дъжда – направи го; да изпечеш бисквити и да почерпиш целия вход – направи го. Ако ти се прииска да станеш ядрен инженер и някой ден да спечелиш Нобелова награда – ами залягай над учебниците! Ако искаш да изкачваш върхове – избери си първия и започни! Ако искаш да създадеш семейство – открий на кого можеш да дадеш любовта си и да споделиш живота си с него. Ако искаш да напишеш книга – започни я… Какво може да те спре?

Спрях да обръщам внимание на погледите, когато се смея с глас; когато си сложа кецовете и карираната риза, за да изляза от къщи, па макар и отдавна да не съм тийнейджър и друго да трябва да ми е облеклото; когато огромната ми чанта е пълна с какво ли не; когато слушам любимата си музика или чета книги, които не всеки чете; когато ми се говори за неща, които карат очите ми да блестят и да чувствам човека срещу себе си близък… Трудно беше, но с течение на времето се научих да живея с широко разтворени пръсти – да не стискам, за да задържа каквото и да е до себе си. На когото му е комфортно до мен, ще остане сам, другите могат да продължат по собствения си път. Някога може отново да се срещнем, а може би – не. Ще ви споделя една тайна – нищо не трябва да се случва задължително или на всяка цена…

Яница ХРИСТОВА

През нейните очи

Статията ми "През нейните очи", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 3 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.
 

"Животът е сложно изкуство – каза ми веднъж една приятелка. – Докато научиш правилата и той вече е сменил ситуацията." Така е. Динамиката, с която това се случва, твърде често е изморителна. Натежава, превива раменете ти, които и без друго крепят никак нелекия товар, който носиш.

А ти си истински колекционер. Събираш не само вещи, а и спомени, емоции, образи, понякога дори сънища (но това е друга тема). Това, което обичаш и което ти тежи, е твоят неизменен ескорт – винаги е с теб. Белезите, които имаш, показват пътя, който си изминал дотук. Говорят за раните. И за онова, което кара да бликват от очите ти сълзи. Понякога от щастие, понякога – не. Говорят за онова, което те е превърнало в човека, който си днес…

Няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предишен опит.

Когато миналото извие ръцете ни и направи сегашния миг горчив, сякаш забравяме хубавите моменти. Забравяме, че някога сме били щастливи и хармонични. Забравяме да бъдем благодарни. Гледаме на света през раните и през болките, които са ни нанесени. И това ни пречи да виждаме света истински. Ставаме мнителни, недоверчиви. Затваряме се в черупките си. Превръщаме се във фугу – риба балон, която заема отбранителна позиция с наострени и готови за битка бодли. Не позволяваме на никого и на нищо да се доближи до нас. Градим крепости. Поставяме бариери. Оставяме цялата Вселена отвън, а отвътре – оставаме сами…

Започваме да обобщаваме. Да категоризираме хора и случки. Да виждаме ежедневието, оцветено в черно и бяло. И тогава започваме за губим… Първо – цветовете. Лишаваме се от безброй незабелязани дъги. После губим почва под краката си – хващаме се в капаните, които сме поставили за другите. Мнителността ни плете мрежи и сама ни поставя в позиция, в която най-големите ни страхове са режисирали действието. Преди съществуването да се превърне в агония, трябва да се сложи край на тази драма. Щеше да е твърде удобно, ако един чифт розови очила можеха да подобрят положението. Но не – необходима е воля, кураж и стъпка встрани от познатия коловоз. Осъзнаване на грешките, но без самообвинение или излишни оправдания, приемане на миналото като… минало. То не може да се промени. Но бъдещето е онова, към което вървим – то зависи само от нас, нека го направим по-добро и по-красиво. Нека се превърне в цветна картина, част от колекцията ни от спомени.

А и мисълта, че това не се случва на само на нас, е окуражаваща – по един много необичаен начин. Ако се вгледаме в другите до себе си, ще видим и техните белези, спомените от собствените им рани, ще разберем защо са оголили като таралежи бодлите си и защо водят своите битки.

Може би тогава ще прозрем и една истина…

Че няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предишен опит, страхуващи се да не бъдат наранени отново. Загледани през очите на болката, забравят да дадат шанс на най-хубавите мигове да им се случат и да преобърнат представата им за живота – това сложно изкуство… 

Яница Христова

Един ден ще тръгна...

Статията ми "Един ден ще тръгна...", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 11 октомври 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Някой ден ще тръгна, вярваш ли ми? Ще преметна една раница през рамо, ще си заредя фотоапарата, ще оставя телефона си тук. Ще обърна гръб на всичко, което ме тегли назад. Ще се сбогувам с онова, което не ме прави щастлива, без излишен шум – връзки, кариера, места, приятелства. Ще взема само онова, което мога да нося със себе си – спомени, леки като въздишка. Ще замръквам без покрив, ще осъмвам на различни места. Целият свят ще бъде пред мен – така и не знам откъде ще започна: може би от Южна Италия, Женева, после към Канада, може би и цяла Азия, а накрая ще завърша в Исландия (и вероятно завинаги сърцето ми ще остане там). 

Ходилата ми сами ще открият пътя, тъй като душата ми отдавна вече е поела на това пътешествие – без начало и без край…

Ще работя дребни неща – колкото да изкарам пари, за да тръгна към следващата нова дестинация. Няма да имам излишни претенции. Нито суета. Ще живея без страх. Ще търся изгреви, залези и гледки, от които ти спира дъхът. Ще срещам различни и шарени по дух и вид хора. Ще ям от храната им, ще опитвам на вкус всяка нова култура  – пиперлива, люта, странна, приятна, та дори красива по свой начин. Ще разпитвам за приказките им, митовете, фолклора. Ще слушам песните им. Ще танцувам заедно с тях до огньовете под яркото звездно небе. Ще ги снимам. И ще разказвам историите им. Някои от тях ще се превръщат в част от моята лична история…

Ще тръгна без пукната пара, но ще се върна богата – с магия, която не се побира в рамките на меркантилността. Не ме интересува дали ме разбираш или не. Може би ти звуча глупаво, съвсем наивно, непрактично… Номадският дух, който нося в себе си, няма да се развълнува от твоята оценка.

И всеки път, когато се опитваш да ме ограничиш в рамките на собствените си разбирания, да ме приковеш само „тук” и само „сега”, да ме накараш да виждам света през твоите очи… сигурно забелязваш как те гледам. Не, не е с насмешка. Аз просто знам – един ден всичко това няма да има значение. Пръстите ми ще охлабят хватката си, ще пусна ръката ти, пътищата ни ще се разделят. Ти няма да имаш значение. Най-важна ще си бъда само аз. И аз ще тръгна…

И не, това не е бягство. Не бягам от теб, от живота ни тук, от ежедневието. Аз просто търся себе си. А няма как да се намеря само на едно-единствено място – светът е прекалено голям и прекалено красив, за да продължа да пилея време, вместо да се вгмурна в него и да го изследвам. Пътешественикът в мен счита, че би било грехота да изгубя целия си живот в излишни грижи и тревоги вместо в пътешествия.

Досега живях с ограничения и граници. С окови. С убеждения, които само тежат и те лишават от радост. Цял живот градих основи за едно бъдеще, което дойде с танцувална стъпка и с визия, съвсем различна от представите ми. Накрая моята подготовка и реалността просто не си паснаха. Обичах. Но времето започна да разпръсква любимите ми хора из различни точки от атласа… Какъв друг знак да искам?

Един ден ще тръгна… Не го обещавам на теб, а на себе си. А дотогава – нищо няма да има силата да ме сломи. Ходилата ми сами ще открият пътя, тъй като душата ми отдавна вече е поела на това пътешествие – без начало и без край…

Яница Христова

Твоите хора

Статията ми "Твоите хора", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 25 август 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Обичам, когато се съберем цялата компания, всеки да забрави за времето, а мен да ме заболят скулите от смях и от непрестанно усмихване. Обичам ги тези разговори, които прелитат от астрофизика и Космос, през злободневни професионални неволи и стигнат до това какво и как да сготвим, за да изненадаме гостите си, или в кой автосервиз няма да ни одерат кожите. Влюбена съм в тази подкупваща непринуденост, с която тече разговорът – без да мислиш дали това, което ще кажеш, е уместно или не. Без да се притесняваш дали ще те разберат правилно, или въобще няма да те разберат. Защото това са твоите хора. Онези, до които можеш да си позволиш да бъдеш човек – да бъдеш себе си, да изглеждаш крехък и чуплив или да бъдеш смел, без да се боиш, че ще ти се присмеят… До които можеш да обичаш. И да имаш мечти. И страхове. До които да строиш бъдещето си. Или да извличаш от миналото само онази есенция, в която са събрани най-ярките спомени от всичко онова, което те е направило човека, който си…

Дори и с години да не сте се виждали, когато отново се срещнете, времето не само спира, но и някак забавя ход, сменя посоката и се връща назад.

За съжаление, тези срещи не се случват толкова често, колкото на мен би ми се искало. Времето, разстоянието, мястото, моментът, графиците… Понякога всичко се превръща в едно голямо разминаване. Но вече знам – дори и с години да не сте се виждали, когато отново се срещнете, времето не само спира, но и някак забавя ход, сменя посоката и се връща назад и накрая сякаш не е минал нито ден от последната ви среща. Все така сте си близки. Отново намирате път един към друг – просто защото пътят никога не е бил прекъсван…

Понякога тази мисъл има силата да се превърне в носеща греда, върху която се обляга цялото ежедневие. Дните, които те сблъскват с хора от всякакъв тип, твърде далеч от твоя. Агонията от противопоставянето на различни гледни точки, в които едната винаги трябва да е правилна, а другата – не (твоята). Неприемането. Неразбирането. Ампутацията на нормална комуникация. Затварянето в стереотипи и опитът да те вмъкнат в рамките на чужди разбирания за света. Откритието, че, за да се впишеш, трябва да застанеш на челна стойка, въпреки че дори тогава не е сигурно. Пък и въпросът остава – има ли смисъл въобще? 

Те няма да се опитат да те напъхат в собствената си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен.

Когато се срещнеш с твоите хора, картината се избистря, отговорът изплува ясно на повърхността. Не. Няма смисъл. Поне докато ги има тях. Докато има хора…

...Уютни, като дом. Топли – като есенен ден, в който всичко е окъпано в жълто и охра, а слънцето се отразява в медните цветове и се загнездва в теб, сякаш може да те топли цяла зима. Безброй зими...

Има хора, които знаят – собствените ни стереотипи нараняват първо нас, а после и тези, които се опитваме да ограничим с тях. Именно затова те няма да се опитат да те напъхат в собствената си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен… Да бъдеш себе си.

Има хора, чийто дух лети. Изпълва стаята. Изпълва сякаш цялата Вселена. Те ще те накарат да мислиш – с различна гледна точка, по различни проблеми, на разнообразни теми. Те няма да ти кажат как да мислиш, няма да се опитват да формират и видоизменят мнението ти. Просто ще ти помогнат да израснеш. Да направиш крачка напред. Понякога – към неизвестното дори, в тъмното. Някъде, където никога не си мислил, че ще бъдеш. За да видиш, че там не е толкова страшно… 

Има хора, които искаш да задържиш до себе си завинаги.

Има хора, с които можеш да говориш часове наред и да загубиш представа за времето. А можеш и да помълчиш, без тишината да се загнездва помежду ви като проблем, като тягост, като наказание.

Има хора, до които животът изглежда по-лек, по-поносим. Знаеш, че те не бива да се превръщат в опора на света ти. Но знаеш и че, ако се наложи, биха изнесли целия свят на раменете си далеч от бурята…

Има хора, които… когато откриеш, разбираш: искаш да ги задържиш до себе си завинаги.

Те са… Уютни.

Като топъл ден…

Като огнище.

Като дом.

Има хора, за които ти си точно такъв човек!

Яница ХРИСТОВА 

Безкрайни звездни нощи

Статията ми "Безкрайни звездни нощи", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 16 август 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Лятото си отива. Август се изплъзва като пясък между пръстите и есента започва да надзърта зад дръпнатите пердета на прозорците ни. Нощта става по-дълга. Денят свършва по-рано. Времето за бира в парка намалява, романтичните разходки по „Моста на влюбените” скоро ще останат в историята, прогонени от септемврийския хлад. Тук някъде ще последват скептичните погледи на онези, които все още не са си взели отпуска и не са се попекли на морския бряг. Разбирам ги. Но вслушайте се в гласа на вятъра – той нашепва, че промяната е вече тук. Неизбежна е. Една стара жена веднъж точно на морето ми каза как есента идва през август – обикновено след първия сериозен дъжд, след който температурите не тръгват да гонят живачни висини. 

Онези лета остават да ехтят в нас, независимо от времето, независимо колко големи сме станали и колко сериозни са отговорностите ни.

Но всяко лято е история. Изпълнено със спомени, то остава да живее в нас и да ни топли, дори когато навън се разфучат зимните снегове и ежедневието ни всмуче в себе си. Така е още от годините, в които летата означаваха само едно – „Ваканция!”. Дните минаваха на село – в тичане, лудории, дъх на окосена трева, филиите с лютеница на баба, скрити в тайни кътчета книги от задължителния списък за четене и най-истинските приятелства, в които единственото, което имаше значение, беше, че сме заедно и можем да си поиграем, да превърнем всяка среща в чудо. Онези лета остават да ехтят в нас, независимо от времето, независимо колко големи сме станали и колко сериозни са отговорностите ни – там, някъде дълбоко в себе си, винаги можем да открием същите малки деца, леко изплашени и изключително любопитни, които само очакват да си спомним за тях и за енергията, с която преминаваха през дните си.

Сега лятото за повечето от нас вероятно е… няколко откраднати седмици, пълни с морски пясък или свеж планински въздух. Палатки. Бунгала. Хотели. Хижи. Няколко дни на бягство от големия град и корпоративните постулати. Ограничен ресурс от време, в което да поживееш, да отдъхнеш, да презаредиш, да си починеш. Време, което никога не стига… Особено за плановете, които цяла година си събирал.

Грандиозният план за „Лято 2016” изпълни ли се? Дали първата пробойна не беше още в началото на годината, когато си обеща, че ще започнеш да спортуваш и да влезеш в супер форма за плажа? А с всеки ден оправданията ти бяха по-силни от мотивацията… След това дали великата ти идея не се пропука с мисълта, че от заплатата си ще спестяваш всеки месец и този път ще отидеш някъде далеч от родното Черноморие? А накрая Ахтопол пак ти изглеждаше добър, приемлив, скромен вариант… И дали не се размина с „тайфата” (същата онази, от детинство)? Дали обещанието, че тази година ще се съберете всички и ще отидете заедно на море, отново не се провали и не се стопи сред хоризонта като мираж – било заради невъзможност да напаснете графиците си, било заради това, че повечето вече имат свои семейства, деца, грижи… 

След всяко лято остават моменти – някоя безкрайна вечер в разговори, някое пътуване, нещо споделено…

Дали това лято беше такова, какво ти искаше? Надявам се да е било. Надявам се, когато се върнеш в града и вечер излезеш с чаша бира на терасата, докато нощта се разстила с безкрая от звезди над теб, да се усмихваш на събраните спомени тази година. Защото те ще се превърнат в история – твоята.

Понякога, дори тук, в столицата, летният въздух следобед се изпълва с пушек. Ароматът е познат. Хваща те за ръка и те връща години, години назад. Пак си дете, пак си на село, пак наблюдаваш стариците, които приготвят зимнина. Тук е различно. Ала винаги ще се намери по някоя баба бунтарка, която да реши да опуши целия квартал, но да си свари лютеницата пред блока и междувременно да подари едно пътуване назад във времето на някой забързан младеж като мен. Тя консервира лятото (подобно на стих на Георги Господинов) и го затваря в буркани, а аз мога да го запечатам само в думи – с този ресурс разполагам. Лято след лято.

И заради това знам… Дори и всички планове за лятото да са се сгромолясали с трясък, то не е било провал. След всяко лято остават моменти – някоя безкрайна вечер в разговори, някое пътуване, нещо споделено… Нещо, което искаш да разказваш. И нещо, за което ти се мълчи и си остава само за теб – за него ще се сещаш винаги, когато наблюдаваш ивицата небе и звездите, които надзъртат между блоковете, когато излизаш на терасата и тръпнеш в очакване за лятото догодина…

Яница ХРИСТОВА 

Рестарт

Статията ми "Рестарт", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 26 май 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Животът е шарен. Не се побира в крайностите на монотонното черно или безразличното бяло. И всички нюанси, които успее да събере този живот, те карат да осъзнаеш кой си или да си спомниш кой си бил… Да се върнеш на пътя си. Да се върнеш в кожата си. Да се научиш на търпение. На смирение. На благодарност. Да подредиш света си. Да изхвърлиш всичко излишно – вещи и хора, които те теглят назад. Да се огледаш. Да осъзнаеш къде се къса връзката с тези, които си обичал. С тези, до които си оформял светогледа си, а изведнъж срещите ви започват да приличат на сблъсък на гледни точки. И вместо инато да се вкопчваш в съхраняването на това противоборство, просто да бъдеш благодарен – че имате свободата да поемете по различни пътища – всеки по своя. И това не е наказание, а благодат – най-доброто, което можете да направите един за друг…

Преди да започнеш да се окайваш, спри. Дай си почивка. Стегни си багажа. Замини някъде.

Сред забързания градски шум обаче често не остава време да се замислим. Живеем по инерция, прелитайки по ежедневния график със задачи. Динамиката ограбва енергията ни. Не остава време да преосмислим емоциите си, пък камо ли да въведем ред в хаоса, който започва да витае около нас… Затъваме. В ежедневието. Първо губим оптимизма си. А с времето и всичко, което ни е изпълвало с вяра и смисъл. Градът започва да прилича на месомелачка, на водовъртеж, който изкарва въздуха от дробовете ти… И когато се замислиш какво се е случило с теб и с живота ти, не ти остава нищо друго, освен да се самосъжалиш…

А това е грешка! Преди да започнеш да се окайваш, спри. Дай си почивка. Стегни си багажа. Замини някъде. Насочи погледа си към място, където времето толкова забавя ход, че почти спира. Избери си планина – за да бъдеш по-близо до небето и единствените капризи, с които да се съобразяваш, да бъдат тези на природата. Избери си спокойно място – някъде, където всеки ден е тих като прошепната мантра…

И тогава слушай. С цялото търпение, на което си способен. Слушай тишината в себе си… Отговорите на всички онези въпроси, които те е страх да зададеш, твърде често стоят там и те очакват…

Яница Христова

"Париж – между вечността и съвремието"

Едно дълго и мечтано пътуване... 

Една сбъдната мечта по неочакван начин... 

Една разходка из улиците и атмосферата на града, превърнал се в символ... 

И статията ми "Париж – между вечността и съвремието", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 9 април 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Париж е градът-мечта. Изключително удобен фон за романтични сюжети в литературата и киното. И е факт, че Айфеловата кула изпълва копнежите на хиляди туристи из цял свят и ежегодно към столицата на Франция се изсипват вълни от хора, които искат да изживеят мечтата си и да увековечат пътуването си със запомнящи се снимки.

Разбирам всичко това. И когато кракът ми съвсем наскоро стъпи на френска земя, образът на Париж, който обитаваше мечтите ми, се сблъска фронтално с образа на Париж, който витае в реалността.

Дали в съвремието влагаме мисъл за вечността или единствено практичността ни удовлетворява и не търсим нищо друго?

Париж е мултикултурен и мултиетнически съвременен мегаполис, в който живеят и се спогаждат редица противоположности. Поделен между историята и съвремието, градът балансира усещането за вечност и ежедневие.

От една страна са сградите и изкуството – всичко онова, което е сътворено с мисълта да остане завинаги. Тук е Musée du Louvre – със своите огромни мащаби, приютил най-вълнуващите артефакти на изкуството от древността до днес. И цял един ден няма да бъде достатъчен, за да обиколите качествено всичките му нива и зали. А и в един момент сетивата блокират от целия разкош и любопитство, които ги заобикалят. Но перла в короната му си остава усмивката на "Мона Лиза" – тайнствената Мадона на Леонардо, пред която навалицата от туристи е най-голяма и до която най-трудно се стига. Отношението към изкуството, в неговите разнообразни форми, което се усеща в Лувъра, е също толкова забележително, колкото изложените експонати. Доближава се до божествено преклонение, до безкрайно уважение – към положения от твореца труд, към следата, която е оставил след себе си, дори и когато името му се е изгубило някъде сред натрупаните векове от време и история.

Същото това усещане се долавя и при Notre Dame de Paris. Катедралата, която започва своя път почти преди хилядолетие, е едно от най-внушителните здания, появявало се някога пред очите ми! Разбираемо е защо вдъхновението е споходило Виктор Юго тук - божественото надзърта зад всеки съвършен детайл, зад всеки орнамент, който има индивидуално изражение, образ и емоция. Моите скромни човешки възприятия трудно си обясняват колко труд е бил необходим за изграждането на сграда с подобни мащаби. И се чудя кога сграда, която строим в съвремието, ще изглежда толкова величествено и дали ще има потенциала да остане непоклатима с хилядолетия. Дали в съвремието влагаме мисъл за вечността или единствено практичността ни удовлетворява и не търсим нищо друго?...

Подобни мисли ме вълнуваха и на парижките гробища - Cimetière du Père Lachaise. Място, за което не знаех почти нищо и което ме изненада. Защото тук дори и смъртта не противоречи на вечността. Тук са погребани едни от най-известните личности на Франция. Тук едни от най-богатите парижки родове са изградили собствен пантеон, в който името на цялата фамилия остава запазено – в своеобразни гробници, параклиси и величествени паметници.

И, разбира се, вечността е обгърнала символа на Париж. Олицетворението на града, което се превръща в сувенири, картички и сънища за туристите - Айфеловата кула. "Голяма купчина метал, по която твърде много се прехласват!", ми каза наскоро една приятелка, след като се завърнах от града. Може и да е права. Но аз пък имам правото да не се съглася. Защото Айфеловата кула е преди всичко символ, отрупан със значения. Това е любовта, това са мечтите, това е победа над тленното. А когато вечер цялата кула грейне в светлини… просто разбираш, че си постигнал нещо, което си искал, и пътят дотук не е бил напразен…

Искрено се надявам вечността, която ще оставим след себе си, да си струва вълнението на туристите след десетилетия.

Освен всичко това, Париж е един град, в който живеят милиони хора! За тях градът не е туристическа дестинация, а фон на ежедневието. За тях хилядите туристи, които ежедневно се изсипват в Париж, вероятно са препятствие по пътя към работното място например. А да пътуваш в Париж е… приключение, за което са необходими завидни умения. Плетеницата от тунели в метрото, необходимостта от прикачвания на различни видове транспорт, особено ако трябва да стигнеш до някоя от по-отдалечените зони, се превръща в спомен, който също остава завинаги. Той напомня, че Париж не е само онова, което се вижда по картичките.

В града може и въздухът на места да е труден за дишане. Може съвремието да белязва иначе прекрасните улици със старинни сгради, по които се разхожда духът на града, с всякакви найлонови и хартиени отпадъци… Но това е нещо, което няма как да се избегне. Защото съвременността оставя отпечатък върху света наоколо. Упорито. Всекидневно. До момента, в който времето не я превърне във вечност. И искрено се надявам вечността, която ще оставим след себе си, да си струва вълнението на туристите след десетилетия…

Особено сега, когато светът се превръща в едно тревожно и опасно място, а всяко предприето пътуване започва с тревога. Но ако позволим на страха да ни попречи да опознаваме света, ще изгубим твърде много. Повярвайте ми! Всяка една стъпка в Париж си заслужаваше…

Яница ХРИСТОВА