Трябва да имаш добри оценки в училище. Трябва да пораснеш и да вземаш зрели решения. Трябва да завършиш университет. Трябва да си намериш добра работа. Трябва да изградиш престижна кариера. Трябва да си намериш страхотен съпруг. Трябва да станеш майка. Трябва да бъдеш неповторима любовница. Трябва да бъдеш успешна. Трябва да се побираш в размер S. Трябва да бъдеш за пример. Трябва да бъдеш мъжко момиче, за да оцелееш в този свят, но трябва да останеш и нежна. Трябва да криеш емоциите си. Трябва да си гъвкава. Трябва да прескачаш всички препятствия пред себе си и накрая да се усмихваш, все едно нищо не се е случило…
Трябва… Трябва… Трябва…
Списъкът е безкрайно дълъг. Оковава теб, личността ти в хладната тъмница на безизходицата. Защото, каквото и да се случва, ти знаеш: трябва да отговориш на очакванията на обществото. Първата плесница ще ти бъде нанесена от онези, които са ти най-близки, от онези, които вярваш, че те разбират и са на твоята вълна. Някой приятел ще ти каже ей-така между другото, че си пропиляваш живота с глупости, след което ще ти промотира своята гледна точка за света и ще ти внуши, че ти задължително трябва да си нещастен, щом не отговаряш на зададените критерии.
Твоя мисия е да откриеш какво те прави щастлив, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой друг няма силата да го направи вместо теб...
След това ще се прибереш вкъщи с глухото усещане за пустота, загнездило се в теб на мястото на духовния ти баланс. Ще се питаш къде е грешката. В теб ли? Нима има универсална рецепта как да изживееш живота си? Нима всички я знаят – особено що се касае точно до твоя живот, че така смело го коментират? А дали всъщност не проектират върху теб собствените си предразсъдъци и комплекси, които ги тероризират, па макар и да са изпълнили всичко, което е трябвало?
Отговорът… в някакъв момент спира да има значение. Обикновено се случва тогава, когато осъзнаеш, че, каквото и да направиш, хората няма да спрат да говорят. Но вече си наясно - нищо не е точно такова, каквото ти казват. Всеки има свой път – личен, персонален; той не прилича на пътя на никого другиго. И твоя мисия е да откриеш какво те прави щастлив, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой друг няма силата да го направи вместо теб, никой друг не разполага с магическите сили да ти каже кое е най-добро за теб. Ти си този, който знае. Ако още не знаеш… с времето ще научиш – неизбежно е. Просто се освободи от всички останали гласове, които кънтят в ума ти – сигурно имат познатия тембър на семейството ти, приятелите, колегите, преподавателите… Те заглушават твоя собствен глас. Спри. И си дай време да се чуеш сам, да се вслушаш в себе си.
И ако тогава ти се иска да си пуснеш силно музикалния рок канал и да попееш с пълно гърло – направи го; ако искаш да излезеш навън и да скачаш из локвите в дъжда – направи го; да изпечеш бисквити и да почерпиш целия вход – направи го. Ако ти се прииска да станеш ядрен инженер и някой ден да спечелиш Нобелова награда – ами залягай над учебниците! Ако искаш да изкачваш върхове – избери си първия и започни! Ако искаш да създадеш семейство – открий на кого можеш да дадеш любовта си и да споделиш живота си с него. Ако искаш да напишеш книга – започни я… Какво може да те спре?
Спрях да обръщам внимание на погледите, когато се смея с глас; когато си сложа кецовете и карираната риза, за да изляза от къщи, па макар и отдавна да не съм тийнейджър и друго да трябва да ми е облеклото; когато огромната ми чанта е пълна с какво ли не; когато слушам любимата си музика или чета книги, които не всеки чете; когато ми се говори за неща, които карат очите ми да блестят и да чувствам човека срещу себе си близък… Трудно беше, но с течение на времето се научих да живея с широко разтворени пръсти – да не стискам, за да задържа каквото и да е до себе си. На когото му е комфортно до мен, ще остане сам, другите могат да продължат по собствения си път. Някога може отново да се срещнем, а може би – не. Ще ви споделя една тайна – нищо не трябва да се случва задължително или на всяка цена…
Яница ХРИСТОВА
Трябва… Трябва… Трябва…
Списъкът е безкрайно дълъг. Оковава теб, личността ти в хладната тъмница на безизходицата. Защото, каквото и да се случва, ти знаеш: трябва да отговориш на очакванията на обществото. Първата плесница ще ти бъде нанесена от онези, които са ти най-близки, от онези, които вярваш, че те разбират и са на твоята вълна. Някой приятел ще ти каже ей-така между другото, че си пропиляваш живота с глупости, след което ще ти промотира своята гледна точка за света и ще ти внуши, че ти задължително трябва да си нещастен, щом не отговаряш на зададените критерии.
Твоя мисия е да откриеш какво те прави щастлив, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой друг няма силата да го направи вместо теб...
След това ще се прибереш вкъщи с глухото усещане за пустота, загнездило се в теб на мястото на духовния ти баланс. Ще се питаш къде е грешката. В теб ли? Нима има универсална рецепта как да изживееш живота си? Нима всички я знаят – особено що се касае точно до твоя живот, че така смело го коментират? А дали всъщност не проектират върху теб собствените си предразсъдъци и комплекси, които ги тероризират, па макар и да са изпълнили всичко, което е трябвало?
Отговорът… в някакъв момент спира да има значение. Обикновено се случва тогава, когато осъзнаеш, че, каквото и да направиш, хората няма да спрат да говорят. Но вече си наясно - нищо не е точно такова, каквото ти казват. Всеки има свой път – личен, персонален; той не прилича на пътя на никого другиго. И твоя мисия е да откриеш какво те прави щастлив, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой друг няма силата да го направи вместо теб, никой друг не разполага с магическите сили да ти каже кое е най-добро за теб. Ти си този, който знае. Ако още не знаеш… с времето ще научиш – неизбежно е. Просто се освободи от всички останали гласове, които кънтят в ума ти – сигурно имат познатия тембър на семейството ти, приятелите, колегите, преподавателите… Те заглушават твоя собствен глас. Спри. И си дай време да се чуеш сам, да се вслушаш в себе си.
И ако тогава ти се иска да си пуснеш силно музикалния рок канал и да попееш с пълно гърло – направи го; ако искаш да излезеш навън и да скачаш из локвите в дъжда – направи го; да изпечеш бисквити и да почерпиш целия вход – направи го. Ако ти се прииска да станеш ядрен инженер и някой ден да спечелиш Нобелова награда – ами залягай над учебниците! Ако искаш да изкачваш върхове – избери си първия и започни! Ако искаш да създадеш семейство – открий на кого можеш да дадеш любовта си и да споделиш живота си с него. Ако искаш да напишеш книга – започни я… Какво може да те спре?
Спрях да обръщам внимание на погледите, когато се смея с глас; когато си сложа кецовете и карираната риза, за да изляза от къщи, па макар и отдавна да не съм тийнейджър и друго да трябва да ми е облеклото; когато огромната ми чанта е пълна с какво ли не; когато слушам любимата си музика или чета книги, които не всеки чете; когато ми се говори за неща, които карат очите ми да блестят и да чувствам човека срещу себе си близък… Трудно беше, но с течение на времето се научих да живея с широко разтворени пръсти – да не стискам, за да задържа каквото и да е до себе си. На когото му е комфортно до мен, ще остане сам, другите могат да продължат по собствения си път. Някога може отново да се срещнем, а може би – не. Ще ви споделя една тайна – нищо не трябва да се случва задължително или на всяка цена…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар