А старата ми душа на северняк-пътешественик ме връща там
– при древния студ, в мразовитата вечер, в старата исланска кръчма, забутана в
някой незнаен пущинак. Тясно е, пълно е, шумно е. От колоните кънти стар рок.
Мътната светлина на бара е приютила всякакви северни типове – приличат на
древни викинги всичките до един. Палтата и шубите им висят по старите закачалки
до стените, пият си питиетата по изтъркани тениски върху масивните дървени
маси, запечатали белези от безброй вечери, прекарани тук – олющени, надрани,
издраскани с йероглифи от джобни ножчета и инициали на влюбени романтици. Вън
вали. Дъждът е леден, скоро ще премине в сняг и вечерта ще стане наистина
ледовита. Ние – чужденците – сме седнали на една маса в дъното. Пием нещо,
което прилича на вино и бира едновременно – с преливащ се вкус между грозде,
хмел и боровинки (като в един стар сън…) Отличаваме се – по пуловерите и по
любопитните погледи, с които оглеждаме всичко наоколо – от потъмнялата дървена
ламперия, през натрапчиво зелената боя, която плъзва пръсти от стените към
тавана, до бара, над който жълтите крушки пръскат светлина по окачените измити
чаши, които я улавят и я пречупват през стъклените си призми. До нас има
телевизор – звукът му е спрян, но на терена тичат два отбора по тревист терен.
Някои от старите викинги до нас издават радостни викове, когато техният отбор
отбележи точка. Притварям очи, отпивам си от халбата… Толкова далече е от
вкъщи, но все пак е уютно – като дом, скрит сред преспите в снега…
П.С.: Наистина много ми се ходи там (в Исландия).
Колекционирам отговори от приятели, на които вече съм го съобщила лично. Досега
всички са изключително колоритни :D
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар