"Вяра", "Обредност", "Градът", "Линията на живота"

Стихотворенията "Вяра", "Обредност", "Градът" и "Линията на живота", публикувани за пръв път в брой 33/ 2016 г. на "Литературен вестник".  

Вяра

Бръшлян е тръгнал в пукнатините

на кварталната църква.

Тук не идват много хора.

Но отчето познава всички

от своя храм.

Знае тревогите в дните им,

познава демоните на страховете им,

пред него са шептели греховете си.

Но той не ги съди –

знае, че това е божа работа,

пък човешко е да се греши.

Поздравява ги всеки път,

когато се разминат по улицата:

той кимва, те се усмихват плахо.

Ще се видят в неделя.

Бръшлянът ще е пораснал още,

а църквата ще изглежда все по-малка.

Защото съвремието разсъждава в мащаби,

а вярата все по-често се събира в шепа на дете,

държащо свещ

и сплело пръсти за молитва…

Обредност

Ще започна с ритуалите.

Ще полея цветята,

ще приготвя вечерята,

ще изпратя децата на училище,

ще те целуна преди работа…

И през цялото това време ще си мисля –

за религията, скрита в ежедневието,

за боговете, които надничат

през дребните човешки жестове…

Градът

Понякога

градът се крие зад фасадите

на сградите

и зад олющените им мазилки…

А понякога наднича

зад завесите на прозорците

като малко, любопитно дете…

Друг път танцува в дъжда –

като онова момиче с чадъра

и червените кецове,

скачащо в локвите.

Понякога се движи тихо –

като коте по паважа,

докато последните слънчеви лъчи

близват купето на „Александър Невски”…

Понякога… градът те приласкава с тишината си.

Разтваря се в облачни сфери

и кръжи под неонови светлини.

Понякога… в забързания шум

дочуваш ритъма на собственото си сърце –

уплашено, окрилено, изпълнено с мечти…

Слива се с пулса на града,

с потока от лица и от съдби… 

Линията на живота

Знахарката ми хваща ръката,

гледа дланта ми,

поглежда ме в очите.

„Ще го срещнеш” – казва,

с хриптящ глас,

който още кънти в ума ми.

„Кога?” – питам се

и се взирам в линиите,

които уж чертаели съдбата ми.

След това вдигам поглед.

Пътят напред криволичи.

Не знам дали е същият

като ресните

по ръцете ми.

Но само едно е сигурно –

вървейки напред,

всеки ден е шанс

да се открием…

  Яница ХРИСТОВА