Съвременната българска литература се пробужда. Доказват го имената на
смели автори, които не се боят да експериментират с формата и идеите в
своите произведения. Едно от последните доказателства в тази посока е
сборникът „Микро” на Мартин Колев,
който побира в себе си осемдесетина кратки разказа. Те наистина
отговарят на определението „кратки” – побират се на по една страница от
книгата и могат да се прочетат в „разстоянието между две автобусни
спирки”.
Всеки разказ е съкровище сам по себе си. Понякога сюжетът ще ви
отведе в далечния Космос, в технологизираното бъдеще, в съседния
квартал; ще ви срещне с герои, които имат проблеми като вашите или пък
такива, които никога не бихте си и представили за възможни. Зад всяка
история обаче прозира завладяваща човечност, ненатрапчива наблюдателност
за света, в който живеем, за важните неща по пътя на ежедневието и за
онова, което в крайна сметка ни прави хора – изборите ни, болките ни,
мечтите ни.
Мартин е млад. Роден е през 1989 г. в Бургас. Но „Микро” (изд. „Либра
скорп”) е неговата втора книга. Първата – “Кучето на терасата” – излиза
през 2009 г. Негови текстове са били част от различни издания, сред
които “Гранта”, “Капитал”, “Литературен вестник”, “Култура”, “НО
поезия”. „Микро” ще остави у вас усещането за дълъг и извървян път,
уплътнен с много работа, с томове изчетена литература и усърдно
усъвършенстване на стила, за да стане брилянтен и да разпалва
въображението на читателите. Тъй като наистина успява да го направи.
„Микро” е с непретенциозен обем – жанрът го предполага. Ще ви грабне
от пръв поглед и с красивата си корица, която, заедно с илюстрациите, е
дело на автора.
Премиерата на книгата за софийската публика беше в средата на месец
октомври в Литературен клуб „Перото” и се превърна в истински празник за
четящите гости.
Признавам, че отдавна не бях ходила на премиера на български писател,
който не е затънал до колене в егото на автора, не размахва назидателно
пръст, не поучава, не афишира колко е ерудиран и какъв масив от книги
стоят зад гърба и творчеството му, не се държи така, сякаш ще го
канонизират като част от литературните светила у нас още утре. Не. Той
просто е разказал историите, които иска, както иска. Забавлявал се е
(което си и личи!). И продължава да се забавлява, макар и леко смутен на
представянето. Оставя себе си в сянка и дава шанс на книгата му да
говори сама чрез себе си, защото много добре знае – тя е писана за
другите. За онези, за които е отворил вратата на света си и ги е поканил
да влязат такива, каквито са. Пък много ясно, че някои ще влязат с
любопитство, а други – с калните си обувки и с безбройните претенции, че
тук е твърде разхвърляно и няма достатъчно светлина… Но той, авторът,
знае, че всякакви читатели има. Някои ще го разберат и ще го обикнат още
от второто изречение, с други никога няма да имат обща точка на
пресичане. Но това… няма толкова голямо значение. Той много добре знае
кое е най-важното – опитал се е да го улови и да го запечата на
страниците на книгата, а другото… другото е само суета. Мартин няма
нужда от нея…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар