Някой ден ще тръгна, вярваш ли ми? Ще преметна една раница през рамо,
ще си заредя фотоапарата, ще оставя телефона си тук. Ще обърна гръб на
всичко, което ме тегли назад. Ще се сбогувам с онова, което не ме прави
щастлива, без излишен шум – връзки, кариера, места, приятелства.
Ще взема само онова, което мога да нося със себе си – спомени, леки
като въздишка. Ще замръквам без покрив, ще осъмвам на различни места.
Целият свят ще бъде пред мен – така и не знам откъде ще започна: може би
от Южна Италия, Женева, после към Канада, може би и цяла Азия, а накрая
ще завърша в Исландия (и вероятно завинаги сърцето ми ще остане там).
Ходилата ми сами ще открият пътя, тъй като душата ми отдавна вече е поела на това пътешествие – без начало и без край…
Ще работя дребни неща – колкото да изкарам пари, за да тръгна към следващата нова дестинация.
Няма да имам излишни претенции. Нито суета. Ще живея без страх. Ще
търся изгреви, залези и гледки, от които ти спира дъхът. Ще срещам
различни и шарени по дух и вид хора. Ще ям от храната им, ще опитвам на
вкус всяка нова култура – пиперлива, люта, странна, приятна, та дори
красива по свой начин. Ще разпитвам за приказките им, митовете,
фолклора. Ще слушам песните им. Ще танцувам заедно с тях до огньовете
под яркото звездно небе. Ще ги снимам. И ще разказвам историите им.
Някои от тях ще се превръщат в част от моята лична история…
Ще тръгна без пукната пара, но ще се върна богата – с магия, която не
се побира в рамките на меркантилността. Не ме интересува дали ме
разбираш или не. Може би ти звуча глупаво, съвсем наивно, непрактично…
Номадският дух, който нося в себе си, няма да се развълнува от твоята
оценка.
И всеки път, когато се опитваш да ме ограничиш в рамките на
собствените си разбирания, да ме приковеш само „тук” и само „сега”, да
ме накараш да виждам света през твоите очи… сигурно забелязваш как те
гледам. Не, не е с насмешка. Аз просто знам – един ден всичко това няма
да има значение. Пръстите ми ще охлабят хватката си, ще пусна ръката ти,
пътищата ни ще се разделят. Ти няма да имаш значение. Най-важна ще си
бъда само аз. И аз ще тръгна…
И не, това не е бягство. Не бягам от теб, от живота ни тук, от
ежедневието. Аз просто търся себе си. А няма как да се намеря само на
едно-единствено място – светът е прекалено голям и прекалено красив, за
да продължа да пилея време, вместо да се вгмурна в него и да го
изследвам. Пътешественикът в мен счита, че би било грехота да изгубя
целия си живот в излишни грижи и тревоги вместо в пътешествия.
Досега живях с ограничения и граници. С окови. С убеждения, които
само тежат и те лишават от радост. Цял живот градих основи за едно
бъдеще, което дойде с танцувална стъпка и с визия, съвсем различна от
представите ми. Накрая моята подготовка и реалността просто не си
паснаха. Обичах. Но времето започна да разпръсква любимите ми хора из
различни точки от атласа… Какъв друг знак да искам?
Един ден ще тръгна… Не го обещавам на теб, а на себе си. А дотогава –
нищо няма да има силата да ме сломи. Ходилата ми сами ще открият пътя,
тъй като душата ми отдавна вече е поела на това пътешествие – без начало и без край…
Яница Христова
Няма коментари:
Публикуване на коментар