петък, 28 февруари 2014 г.

Джентълменският завършек на февруари

28 февруари. Зад Софийски е фрашкано със сергии за мартеници. Тротоарът е тесен. Закъснели столичани бързат с последните покупки преди Баба Марта да ги е сварила неподготвени. Час пик. Няма как да се разминеш спокойно, без да преживееш ужаса някоя натоварена бабка да те сръга с лакът в ребрата или някое дребосъче (с раница, по-голяма и от собствените му размери) да реши, че ти вероятно си безплътен и може ей така да мине през теб... И точно в този момент аз бързам... за нещо, което пропуснах (но както и да е). Набрала съм скорост. Чувствам се почти като участник в ски алпийски дисциплини - трасето е неравно, с много завои (заради щъкащите препятствия), а хронометърът безжалостно отброява отлитащите секунди... И точно в този момент се сблъсках с един джентълмен! Как разбрах, че е джентълмен ли? Два пъти му сякох пътя. Съвсем случайно, честна дума. Първият път, добре, разбираемо - заради влошените условия за придвижване, чисто съвпадение. После всеки си продължи по собственото трасе. Аз се шмугнах между няколко лелки, разминах се с няколко майки с малки любопитни хлапета... И тъкмо реших, че ако свия зад автобусната спирка, ще спестя цели няколко заветни секунди... когато видях каква навалица идва насреща ми. В този момент предприех рязък завой и тъкмо да стъпя на една плочка пред спирката... се оказа, че и още някой си я е набелязал. (Е, те тоя, същия, беше.) И тъй като бях достатъчно раздразнена (заради събраната колекция от побутвания за вечерта), се обърнах, за да го погледна лошо... И като го видях, че е същият... честно, стана ми гузно, защото този път вината беше по-скоро моя. Той запази самообладание, стисна зъби и ме изгледа някак... учудено. Реших да спра и да му дам път, та да не се налага пак да му пресичам траекторията, че като нищо да се окаже, че нося по-лош късмет от черна котка тази вечер. При което обаче той се спря. "Заповядайте" - каза и галантно ми посочи свободното място напред...

Яница ХРИСТОВА

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Детство

Вярвахме като деца,
че няма как да дойдат мрачни дни...
Че бурите идват и отмиват,
а след тях времето притихва,
приканвайки ни към игри...
Вярвахме, че сенките на облаците
са просто шанс да опознаеш сивотата,
но отвъд тях пак слънце блести
и всичко си е същото -
каквото е било винаги преди...
Вярвахме, че сме толкова големи,
че стига само да протегнем ръце,
за да докоснем звездите...
Че луната може да се заплете в косите ни
и сигурно се усмихва, след като заспим...
Вярвахме... че светът е до колене,
както се пее в старите песни,
че е пълен с възможности
и е всъщност щуро приключение...
Вярвахме, че имаме крепост -
там, в сърцето на планината,
където домът ни пазеше от всичко лошо...
А приказките ставаха истина,
стига да повярваш в тях...
Вярвахме... Преди.
Преди да пораснем
и да изгубим най-истинската част от себе си.
Преди бурите да ни връхлетят,
а слънцето да избяга в безкрая...
Преди да завали...
и вятърът да отвее спомените ни...
Преди да се разрушат крепостите,
а под руините да остане детството ни...


Яница ХРИСТОВА

неделя, 23 февруари 2014 г.

Във връзка с отминалите дни

Копнежът за "чиста и свята република" у нас като че ли така и не се превърна в истина... Особено пък сега, когато повече от половин година тези, които управляват народа, с упорито мълчание отказват да се вслушат в исканията му...
Повечето революции днес са тихи, индивидуални. За тях не се тръби из всички медии, не се издигат лозунги и не се изнасят гръмки речи. Тези революции са ежедневни - главни участници в тях са родителите, които се опитват всячески да подарят на децата си бъдеще, без да ги лишават от настояще; пенсионерите, които с някаква почти акробатична прецизност разпределят пенсията си така, че да могат хем да си купят всички лекарства, хем да си платят тока, пък накрая - да преживеят някак си с това, което остане /ако въобще остане нещо/; студентите, които са разпънати на кръст между образованието, работата /почти по подразбиране не според квалификацията им/ и шепотът на емиграцията, който изпълва постепенно сънищата, дните, а накрая и мечите им...
А за шумните революции днес... Онези, които помагат на журналистите да запълнят медийното съдържание на вестниците и емисиите си... О, с тях човек трябва да бъде изключително внимателен - защото хубаво трябва да гледа какво прозира отвъд тях... Защото истината днес е променлива величина, в пряка зависимост от думата "интерес". Нечий интерес.
А идеалите? Съвременните идеалисти са всепризнати от по-голямата част обществото, което предпочита да заглуши съвестта си с хипнотизиращ поп-фолк ритъм, за пълни особняци, движещи се съвсем по ръба на това да се превърнат в аутсайдери. Неразбрани. Защото в практика се е превърнало с идеалите днес да се търгува. Евтино. По-евтино отколкото с кило домати на пазара. И то български домати, че вносните са скъпи...
А свободата? Кой има време днес да се бори за свобода - за правото да има вяра в нещо стойностно, да бъде себе си, да следва принципите си, когато е преследван от сметки, задължения, заеми, отговорности... оцеляване... Не.Не. Свободата днес не съществува. Тя се продава... на безценица, по-евтино и от идеалите дори...

Яница ХРИСТОВА

петък, 7 февруари 2014 г.

Мигове

Дядо върви, хванал за ръка внучето си, преметнал ученическата му раница през рамо...
Жените на пазара играят "Не се сърди, човече" на странна маса пред магазините си...
Гълъбите гонят коричка хляб, прекалено голяма да размерите им...
/А сутринта, когато тръгваше за работа, някаква странна птица пееше между блоковете... Носеше спомени - от детство в планината... /
Две баби вървят, хванати под ръка, увлечени в приятен разговор...
Момиче и момче - тинейджъри още - спират на тротоара, за да се целунат, преди да продължат напред...
Жената, която винаги си виждал зад гишето за обслужване на клиенти, днес пуши в градината...
Снегът се топи, а капчуците сякаш пеят...
Слънцето блести, лъчите му те топлят и можеш да изтичаш навън и без яке...
Небето отново е безумно синьо и наоколо се носи възторг от предчувствие за близка пролет...
А светът... светът е толкова красив, ако имаш сили да се вгледаш в малките мигове...

Яница ХРИСТОВА 

неделя, 2 февруари 2014 г.

Свобода

Само смелите имат свобода...
Тя идва,
след като се освободиш
от страха...
Само смелите живеят на ръба -
на реалността и невероятното...
и вървят - сред път от мечти,
сред които вятърът шепти:
думи, които вдъхновяват...
За това и никога не се предават... 


Просто са израснали с мисълта,
че живееш - наистина! -
само когато имаш свобода...


Яница ХРИСТОВА 

По Пътя

Когато се умориш
да си сам,
да се правиш на голям,
да се чудиш накъде
и как да продължиш...
Да спираш -
все там,

на ъгъла,
където се срещат мечтите
и животът ти...
А ти... ти...
си в постоянно разминаване...
Когато се умориш
от разочарования,
от колебания,
от въпроси...
Без отговори.
Винаги без отговори.
И започнеш
да живееш
на инат!
С обтегнати мускули,
с последен дъх,
с изтощаващ устрем...
И си уморен,
така си уморен...
че от мисли те боли,
от чувства те боли,
от сънища те боли...
И започнеш да се питаш
кой си?
Кой си ти?
Защото никога не си бил такъв
..преди...
Тогава...
просто трябва да решиш -
дали да продължиш,
така ли искаш да живееш?
Да остарееш?
А отговорът...
                  ще
                        ти
                               покаже
                                             Пътя...


Яница ХРИСТОВА