Джентълменският завършек на февруари

28 февруари. Зад Софийски е фрашкано със сергии за мартеници. Тротоарът е тесен. Закъснели столичани бързат с последните покупки преди Баба Марта да ги е сварила неподготвени. Час пик. Няма как да се разминеш спокойно, без да преживееш ужаса някоя натоварена бабка да те сръга с лакът в ребрата или някое дребосъче (с раница, по-голяма и от собствените му размери) да реши, че ти вероятно си безплътен и може ей така да мине през теб... И точно в този момент аз бързам... за нещо, което пропуснах (но както и да е). Набрала съм скорост. Чувствам се почти като участник в ски алпийски дисциплини - трасето е неравно, с много завои (заради щъкащите препятствия), а хронометърът безжалостно отброява отлитащите секунди... И точно в този момент се сблъсках с един джентълмен! Как разбрах, че е джентълмен ли? Два пъти му сякох пътя. Съвсем случайно, честна дума. Първият път, добре, разбираемо - заради влошените условия за придвижване, чисто съвпадение. После всеки си продължи по собственото трасе. Аз се шмугнах между няколко лелки, разминах се с няколко майки с малки любопитни хлапета... И тъкмо реших, че ако свия зад автобусната спирка, ще спестя цели няколко заветни секунди... когато видях каква навалица идва насреща ми. В този момент предприех рязък завой и тъкмо да стъпя на една плочка пред спирката... се оказа, че и още някой си я е набелязал. (Е, те тоя, същия, беше.) И тъй като бях достатъчно раздразнена (заради събраната колекция от побутвания за вечерта), се обърнах, за да го погледна лошо... И като го видях, че е същият... честно, стана ми гузно, защото този път вината беше по-скоро моя. Той запази самообладание, стисна зъби и ме изгледа някак... учудено. Реших да спра и да му дам път, та да не се налага пак да му пресичам траекторията, че като нищо да се окаже, че нося по-лош късмет от черна котка тази вечер. При което обаче той се спря. "Заповядайте" - каза и галантно ми посочи свободното място напред...

Яница ХРИСТОВА