Приятелят е този, който запява песента на душата ти, дори когато ти си я забравил

Статията ми "Приятелят е този, който запява песента на душата ти, дори когато ти си я забравил", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 11 февруари 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

  Тези, които са натрупали доста повече мъдрост и житейски опит от мен, често казват: "И за добро, и за лошо – винаги хора си трябват…". Имат предвид, че и в най-щастливите мигове в живота си, и в най-тъжните винаги имаш нужда от другите до себе си. И са прави – така е. Човекът е социално животно, но днес – въпреки всички форми за комуникация и общуване – сякаш ставаме все по-отдалечени един от друг.
  Наскоро чух специалисти антрополози да разговарят за приятелството – как има ритуал за сприятеляване. Започва плахо – с първи стъпки за сближаване. После следва постепенно отпускане, общуване, срещи, хранене на обща трапеза и т.н. А понякога магията сработва от първия миг, когато видиш някого… Обаче, мисля си, дори и да си изпълнил всички елементи както трябва, дори и да си мислиш, че приятелството ви вече е крепко и може да устои на вечността, понякога животът крие доста изненадващи обрати в джоба си…

Има една стара приказка, която гласи, че приятелят е онзи, който може да запее песента на душата ти дори когато ти самият си я забравил.

  Когато бяхме деца, беше лесно. Приятелите бяха онези, с които през ваканциите тичахме по поляните и играехме до здрач. После, с порастването, бяха онези, които останаха до нас и ни даваха съвети или бършеха сълзите ни, неизбежно съпътстващи пубертета. След това останаха онези, с които си делил един покрив, последните си пари, споделял си тайните си, мечтите си, най-щурите си вечери, най-тъжните си мигове. Онези, които са държали ръката ти, когато целият останал свят се разпада. Които са те побутвали – понякога с доста сила – когато се колебаеш, а щастието те чака зад ъгъла. Когато са те смъмряли без срам, за да те върнат в правия път…
  Във всички онези мигове е било лесно да вярваш, че винаги ще е така. Че рамото, което ти е било опора, винаги ще остане до теб…
  Но често ежедневието се превръща във водовъртеж. Повлича ни с центробежната си сила и ни запилява в различни краища на света, в различни графици, кариери, затрупва ни с куп грижи, семейни отговорности, гаджета, партньори и финансови предизвикателства.
  И е страшно, когато започнеш да се питаш: ако сега нещо ми се случи, на кого мога да се обадя? Кой от всичките ми приятели, които напоследък нямат никакво време за мен, ще се отзове? Кой ще мине с поредното извинение (че няма време, че му е изникнало нещо (по-интересно от теб, но това е премълчано), че ще се уговорите за някой по-късен момент… А всяка следваща уговорка се разпада, понякога без дори да те предупредят, а ти си чакал до последния момент… Оказва се, че днес всеки си има цял арсенал от оправдания, а ти – по приятелски – смирено трябва да ги приемеш и да се надяваш, че един ден ще е различно.

Никога не знаеш какво място заемаш в живота на другите и какво място ще заемат те в твоя, кога ще дойдат, кога ще си тръгнат и какви следи ще оставят по пътя, който ви свързва…
   А по празници е най-тъжно – когато тайфата, задружно усмихната на снимките преди години, вече трудно може да се събере в същия състав… И когато се огледаш по-внимателно, видиш, че си всъщност сам – много по-сам откогато и да е.
  С една приятелка наскоро си говорихме. Каза ми: "Дори и да не се виждаме често, приятелството ни си остава същото – то е извън времето, не се променя…". Права е. Така е. С най-добрите приятели е така. И два пъти да се видят в годината, и веднъж да се видят на две години, приятелството им си остава същото, защото успяват да намерят път един към друг и този път винаги ще ги свързва…
  Но в това тук и сега, когато си сам, а душата ти се е стегнала на морски възел, се питаш: "Какво се случи, какво се обърка, къде са другите, онези, от които имаш нужда и в добро, и в лошо, с които през годините си изтанцувал целия ритуал за сприятеляване?...".
  Магията на съществуването е, че никога не знаеш колко си важен за хората около себе си – наистина. И когато си очаквал на повика ти да се отзове някой, на когото много държиш, а срещнеш хладното му безразличие, денят има силата да те сблъска с напълно непознат за теб, който да ти подаде ръка и да те издърпа от мрака на безизходицата. Без ритуали. Без предистория. Понякога с кратък разговор и добра дума. Понякога с действие и бърза мисъл. Понякога просто с присъствието си – да знаеш, че го има и че е до теб… 

  Има една стара приказка, която гласи, че приятелят е онзи, който може да запее песента на душата ти, дори когато ти самият си я забравил. В един от любимите ми сериали в различните сезони двама от героите бяха убити. Техните колеги и приятели, когато се сбогуваха с тях, запяваха песента, която знаеха, че им е любима…
   Има дни, в които съм безкрайно благодарна – на онези, които толкова пъти до момента с такава виртуозност са изпявали собствената ми песен, че са ме връщали от безпътицата ми – понякога дори без думи. А в онези моменти, в които отново започна да губя тоналността и да отслабва доверието ми в околните, се появява някой – оказва се, че не е задължително да ти е бил пръв приятел или близък, може да е далечен непознат, просто силует от ежедневието или някой, който има силата да се превърне в пътеводна светлина – и ми връща вярата у хората, необходими и в добро, и в лошо. Понякога просто отнема малко повече време. И се случва неочаквано. От посока, за която дори не си подозирал, че съществува… Защото никога не знаеш какво място заемаш в живота на другите и какво място ще заемат те в твоя, кога ще дойдат, кога ще си тръгнат и какви следи ще оставят по пътя, който ви свързва…

 

Яница Христова