Лято е. Август вече е тук, температурите са очаквано жежки. Приятелите ни са по планини и морета, всеки се е втурнал към очакваната цяла година почивка. Ние, които сме в града, гледаме с нетърпение календара и като каторжници отбелязваме дните до заветния отпускарски период.
Една нощ миналата седмица се прибирах към квартирата, която през последните две години приютява живота и мечтите ми тук, и се загледах през прозореца на трамвая. София сияеше както винаги – безкрай от светлини, които се сливат с индиговата тъма на лятното небе, трафикът жужи по булеварда, пълно е с толкова народ, че няма как, питам се, къде са се крили тия хора цяла зима?!
Дори и тук, в големия град, сърцето ми пак се връща там – десетилетия назад, в друго време, като че ли в съвсем друга епоха. Мястото е високо в планината. У дома.
След това се замислих за друго… Лято е. Сезонът, в който, дали заради маркетинговия трик на рекламодателите, които ти внушават отпускарски ентусиазъм, се чувстваш най-безгрижен, лек и ефирен, почти като морски залез сред синевата. А може и да е остатъчен спомен от детските години, когато ваканциите бяха пълни с игри и току някоя книга от задължителния списък за училище, но всичко друго е било чисто У-Д-О-В-О-Л-С-Т-В-И-Е! Каквато и да е причината, това е сезонът, в който съзнанието упорито се бори с идеята, че има проблеми за решаване, а вместо това се отдава на фантазии за коктейли, разпънати одеяла в парка, пясък между пръстите, среднощни разговори, охладена диня и шоколадов сладолед…
Дори и тук, в големия град, сърцето ми пак се връща там – десетилетия назад, в друго време, като че ли в съвсем друга епоха. Мястото е високо в планината. У дома. Там, откъдето е тръгнал пътят ми. Денят е отминал, свечерява се, слънцето дълго залязва зад Балкана. Слънчевите лъчи галят пухестите облаци и ги обагрят в пурпурно и розово. След това идват звездите. Изгряват една по една и докато се усетиш, целият Млечен път се е разстлал над теб в дълбокия мрак на небето. Тихо е. Чуват се само щурци и жаби от близката река. Ветрец прогонва жегата и се заиграва с върховете на боровете. Въздухът ухае на билки, окосена трева и зеленина. Дете съм. И съм спокойна. Не знам какво предстои, стига ми само този миг, в който мога да мечтая и да се надявам, че е нещо хубаво.
А сега съм тук. Сега градът заспива в краката ми и от мен се очаква да извървя стъпките към всичко, за което тогава, с детска наивност, съм си мечтала. Само споменът е останал. И образът от онези вечери, изсечени като с остро длето в дълбините на паметта ми. Към тях се връщам всяко лято, независимо в каква посока ме е отпратил светът. Те са убежище и храм. Късче от дома, което нося в себе си. Сигурна съм, че всеки си има поне по едно такова – то прави тежестта на ежедневието поносима, дори когато накуп се съберат цяла дузина неприятности…
То е онази връзка с корените, от която имаме нужда. То е свръзката с миналото ни – с онова, което ни е помогнало да се превърнем в хората, които сме днес. То е пряк път към местата, на които сме били щастливи. То е заключено в блясъка в очите на приятели и любими хора – от онзи изумителен вид личности, до които ти е комфортно да бъдеш себе си. То е всичко, което ни вдъхновява да вярваме в красотата на бъдещето, защото знаем – в миналото ни има поне една опорна точка, която ни кара да гледаме напред с гордо вдигната глава, независимо от всичко.
В това място, което винаги носим заключено в най-светлите си спомени и към което се връщаме в тихите моменти на самота, страх и тревога, е скрита сила. Същата сила, която помага на дърветата да растат високо нагоре, да търсят слънчевите лъчи и да черпят енергия от земята. Защото корените им потъват дълбоко. И им дават сигурност, че най-лекият ветрец няма да ги отклони от важната цел…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар